Благодарствено писмо

Normal_g._mixalkov

Те стояха пред Пепа и я гледаха мълчаливо. В погледите им имаше отчаяние. Опитали всичко, вече не вярваха в нищо и сякаш бяха дошли при Пепа, за да споделят мъката си и може би малко да им олекне. Не вярваха, че тя ще им помогне, идваха ей така, за да си кажат, че и това са направили.
Той беше на около четирийсет години. Висок, слаб с бледо лице, рус, с коса, рядка, почнала вече да окапва и скоро щеше да оплешивее. Очите му бяха сини, по-скоро безцветни, в погледа му имаше умора и някаква стаена горчивина. Беше облечен в старомоден костюм, сив на цвят с много широки ревери и с окъсели ръкави, от които стърчаха дългите му ръце и дланите, подобни на лопати. Навярно имаше само два или три костюма и този беше един от тях.
Пепа го гледаше и се опитваше да отгатне какво работи или какво е работил.

Приличаше й на инженер, един от тези, които в бившите големи заводи бяха началници на цехове или началници на смени. Повечето от тях, младежи от селата или от малките градове, завършили инженерство, започваха работа в някои от заводите и фабриките тогава, и успяваха да направят кариера като достигаха до началници на цехове или на смени. По онова време тези младежи изглеждаха доволни от живота си. Имаха панелно жилище, кола, а родителите им от село, им помагаха, като им изпращаха или даваха зеленчуци, месо, плодове, които произвеждаха.
Тя, жена му, стоеше до него и приличаше на изсъхнала фиданка. И тя наближаваше четирийсетте. Беше леко прегърбена с черна права коса, навярно боядисана, с изпито лице и тъмни големи очи, които приличаха на пресъхнали кладенци. Беше облечена в черна рокля, с черна жилетка и черни обувки с невисоки токове. Обувките й бяха поизтъркани, но тя се беше постара да ги лъсне, за да имат по-добър вид. Личеше, че черната рокля облича само за по-специални случаи.
Пепа се опита да отгатне и нейната професия. Най-вероятно – учителка. Една от многото провинциални учителки, които никой не забелязва и не им обръща внимание. Сигурно преподава от много години и така е свикнала с монотонния си еднообразен живот, че дори и не би си помислила, че може да го промени. Какво ли преподава, запита се Пепа, а може би е начална учителка?
-Леля Станка ни изпрати при Вас – започна притеснено жената. – Леля Станка ни е съседка, живеем в Златобряг. И тя ни каза да дойдем при Вас. Отидете, рече, при Пепа Младенова, тя ми е близка и ще Ви помогне. Носете й много здраве от мен, от леля Станка от Златобряг, тя ме знае, ще се сети за мен...
-Пътувахме цяла нощ – додаде мъжът, за да каже и той нещо и да не мълчи, изправен до жена си.
-Да. Леля Станка – усмихна се Пепа. Леля Станка беше далечна роднина на майка й, но Пепа бегло я познаваше.
-Голяма мъка имаме – продължи жената още по-притеснена и гласът й потрепери. – От петнайсет години сме женени, а нямаме дете. Опитахме всичко: и лекарства, и билки, и бани, и гледачки, и инвитро, но напразно. Похарчихме всичките си пари. Аз работя в Бюрото по труда в Златобряг. Казвам се Траянка – добави тя, защото изведнъж се сети, че не беше се представила – а мъжът ми, Йордан, в момента е безработен.
-Приятно ми е – каза смутен мъжът.
-Той работеше в Кооперацията, но преди година го съкратиха – продължи жената. – Като видяхме, че нищо не помогна, решихме да осиновим дете, но и това се оказа много трудно. Търсихме, обикаляхме... Преди месец леля Станка, с която се познаваме и сме съседи, ни каза да дойдем при Вас. Отначало не искахме да Ви притесняваме, но ето, решихме и дойдохме.
-Добре. Ще видя какво мога да направя, за да Ви помогна. Ще Ви запишем в списъка и когато имаме подходящо дете, ще Ви се обадя – каза Пепа. – Разбира се нищо не мога да Ви обещая. Сами знаете, че това е много трудно. Всичко е късмет. Ако имате късмет, ще стане, но не се притеснявайте, каквото зависи от мен, ще го направя.
-Благодаря Ви, много Ви благодаря. Да сте жива и здрава и Господ здраве да Ви дава – почти проплака жената от вълнение.
Те си тръгнаха, а Пепа остана неподвижна. Вървяха един до друг, сякаш на гърбовете им имаше торби с цимент. Колата им беше до отсрещния тротоар, но като че ли много бавно стигнаха до нея. Мъжът отвори вратите, качиха се и тръгнаха.
Срещу дома "Майка и дете" имаше малък парк и Пепа се загледа натам. Беше началото на есента, короните на дървета горяха в червени и оранжеви пламъци. Тревата все още се зеленееше, но по нея като разпилени пендари се виждаха сухите есенни листа. Над дървета, по небето, лазеха сиви облаци и сигурно всеки момент щеше да завали един от онези есенни дъждове, чиито капки потропват тихо и дълго. По клоните бяха накацали някакви едри черни птици, но Пепа не знаеше гарвани ли са или свраки. Стояха сгушени една до друга, сякаш омърлушени и замислени. Тя си спомни за черната рокля, черната жилетка и поизтърканите черни обувки на жената. Продължаваше да мисли за нея и мъжа й. Знаеше какво значи да искаш да имаш дете. Познаваше тази болка. Семействата, които идваха тук, си приличаха. Бяха обсебени от едно единствено желание, от една единствена мечта – да имат дете. Искаше да помогне на това измъчено семейство. И двамата бяха навлезли в есента на живота си и заслужаваха тази малка радост. Най-хубавите им години са минали в усилия и мъки за едно дете. Опитахме всичко: лекарства, билки, бани, гледачки, инвитро, но напразно –беше казала жената. В гласа й имаше умора, отчаяние, но и малка надежда, като искрица от внезапно запалена клечка кибрит. Тази надежда проблесна и в тъмните й очи, когато Пепа обеща, че ще им се обади, ако има подходящо дете. Сякаш някъде в дъното на погледа й нещо просветна. Наистина надеждата умира последна – каза си Пепа.

 

След шест месеца в дома донесоха момиченце. Синеоко с руса косичка като мека коприна. Пепа се обади на семейството от Златобряг и те още същия ден пристигнаха. След всички формалности си тръгнаха с детето. В този миг може би в целия свят нямаше по-щастливи от тях. Пепа ги изпрати до колата. Сега двамата, той и тя, не вървяха, а сякаш летяха, сякаш на раменете си имаха невидими крила, които ги носеха във въздуха. В прегръдката на жената беше малкото ангелче, за което толкова много бяха копнели.
Дърветата в парка пред дома цъфтяха, небето приличаше на нежносин воал и слънцето изливаше потоци светлина като буен водопад. Колата тръгна и Пепа им махна с ръка за сбогом. "Още едно щастливо семейство – каза си тя." И тя самата беше радостна, че успя да помогне. Беше им върнала надеждата и желанието за живот.
След десетина дни директорът на Дома повика Пепа. "За какво ли ме вика? – запита се тя." Директорът беше нов, назначен преди три месеца.
Пепа трябваше малко да почака пред кабинета му, защото той говореше по телефона. Докато чакаше продължаваше да се пита защо ли я вика. Беше една от администраторките и нямаше никакво нарушение, вършеше си работата така, както я вървеше вече близо двайсет години, идваше навреме на работа и не се пилееше с празни приказки.
Най-после секретарката й каза, че може да влезе. В просторния кабинет директорът седеше на голямото си бюро, загледан към прозореца. Оттук се виждаше паркът пред Дома и може би прехласнат той гледаше слънчевия ден навън. Пепа застана до вратата и каза:
-Добър ден.
Директорът обърна глава. Мъж на около петдесетте, той беше нисък, набит, с късо подстригана коса, започнала тук-там да посивява. Очите му бяха присвити, сиви, и приличаха на оловни топчета.
-Здравей Младенова – каза той и замълча.
Късите му пръсти заровиха между книжата на бюрото. Най-после измъкна един кариран лист и го вдигна към очите си.
-Получи се едно писмо от Златобряг – започна бавно той без да я поглежда. – Благодарствено писмо. Едно семейство изразява своята благодарност, че си им помогнала да си вземат дете от нашия Дом.
Той замълча като продължи да се взира в писмото. После вдигна глава и изпитателно погледна Пепа с оловните си очи.
-Да не би да ти са роднини? – попита.
-Не. Просто им помогнах. Записах ги в списъка за чакащи, а после им се обадих, за да дойдат – отговори Пепа.
-Аха, значи напълно непознати?
-Да – каза тя смутена. В гласа на директора се прокрадваше някакво подозрение и недоверие.
Той пак замълча и след минута я изгледа изпитателно.
-И колко ти платиха за това? – попита строго той.
Пепа не можа да повярва на ушите си.
-Как? На никой дори и през ум не му е минавало за пари! – отговори тя разтреперана.
-Хм. Ясно! Свободна си! – каза директорът.
Пепа излезе от кабинета. Унижението и обидата се надигаха като тежка вълна в гърдите й и я задушаваха.

Кой е Георги Михалков

Роден е на 21 май 1952 г. в София, завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Твори на български и на есперанто.

Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години, член е на Съюза на младите унгарски писатели и е редактор в списание „Унгарски живот”. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България.

Автор е на сборниците с разкази „Тайнствената светлина” (1978 г., Унгария), „Насън пътувам” (1992 г., България), „Затворената мида” (2001 г., Швеция), „Глинената камила” (2002 г., България), „Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45” (2006 г.), на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата и издаден през 2008 г., на романа “Бягства” (КК „Труд”, 2008 г.) на повестите “Златният Посейдон” (1984 г., Унгария) и “Майски дъжд” (1984 г., Бразилия), на пиесите “Ще живеем!” (1983 г., Унгария), “Доктор Браун е у нас” (1987 г., Унгария) , “Откритието на века” (1993 г., България), на сборниците с есета “Белетристични есета” (1987 г., България) и “Литературни откровения” (2000 г., България). През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство „Деоксу” в Сеул издава в превод на корейски сборника му с разкази „Хубав сън”.

Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на Съюза на българските писатели и на ПЕН клуба.

Разказите му често се появяват във вестниците „Словото днес”, „Труд”, „Сега”, „Капитал”, „Литературен вестник”, в списанията „Везни”, „Знаци”, „Море”, „Отечество”, „Матадор” и други.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на literatura@club50plus.bg

 


Създадена на 13.11.2012 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Любомир Николов написа:

    Преди почти 7 години

    Уважавам автора, харесвам неговото писане, но все пак всяко време си има своят пулс, а в неговите разкази това малко ми убягва.
    Въпрос на лична позиция, поздрави, г-н Михалков, наборе!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Георги Михалков написа:

    Преди почти 7 години

    Господин Николов, Не е наясно какво е художествената литература. Разказът не е дописка. За едно художествено произведение е важно какви човешки характери пресъздава,какви са художествените образи, вълнува ли читателите. Според него може би и "Старопланински легенди" на Йордан Йовков са също от нафталина.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Любомир Николов написа:

    Преди почти 7 години

    Авторът да не ми се обиди, но този разказ, прекрасно написан, сякаш е изваден от нафталина. Да не говорим, че процедурата по осиновяването е така протяжна...