Есенни гробища

разказ
Normal_%d0%9c%d0%be%d1%8f_%d1%81%d0%bd%d0%b8%d0%bc%d0%ba%d0%b0

„ Земята не ще молитви,ни клетви за вярност ,ни обещания.За да роди,тряба и ЛЮБОВ.Също като жената... „  

                                                                         МАМА                                                                                                                    

 Човек не е космополит. Човекът е домашно животно с точно определен регион  на произхода си. Като „хляб от Тутракан”, „вино от Мелник”или „мура от Пирин” Сигурно  и аз съм такова животно, защото тая задъхана и давеща мъка наречена носталгия, тази остра домашна недостатъчност, бе моя непрестанна спътница почти двадесет години и като студент в Берлин, и като специалист в София и Амстердам, и  като хоноруван преподавател в Рим и Мичиган. Сещам се, че когато за първи път видях Алпите в района на Горна швабия, сърцето ми  трепна: Фасула, дето никнеше в градините на тези алпийски селяни, повит на високи пръти бе същият, като фасула в градината на мама. Също и така цъфтеше. И  дървата, дето баща ми грижливо редеше високо под широкополата ни стреха  -  красив декор на фасадата на нашата къща, тук бяха наредени по същия начин. И водата, дето бликаше през тучните планински плата тук беше толкова студена, толкова бистра и тъй вкусна, като водата в нашите пирински потоци. И върховете и снежните кръпки по тях в края на юли бяха същите. Но защо при тая трепетна гледка тъй напомняща за дома, нещо не ми достигаше?! Може би, защото смърчовете и елите досущ като нашите, фучащи на горския повей ми шепнеха с друг глас, и птиците в гората пееха, като че ли на друг език, а да не говорим за езика и гласовете на овцете и кравите – хем различни от нашите, хем мучащи и блеещи другояче. Сигурно на онзи мелодично насечен немски език, на който говорят хората тук в немските Алпи.                                         
В която и чужбина да съм бил очите ми са на читири , ушите на шест и всички фибри на душата ми са отворени жадно да търся наоколо нашенското. И  ако не го намирам, измислям си сходства и прилики, защото иначе ми е гутаво и чуждо. Често се питам, дали това не е /опази боже/  онзи порив на примитива, варварина, завзел палата на императора, заповядал да изхвърлят златния му трон и на негово масто да поставят един пън, върху който той се чувствувал удобно  и като у дома си!
Сега съм на родна земя. Като щур карам от Калотина за София. В софийското ми  жилище хвърлям част от багажа си, обаждам се тук-там на колеги и приятели, оставям жената и щерката на софийската и баба и хуквам надолу, на юг, към село, към дома.

Господи, луд съм за дома! Задминавам безразсъдно, рисковано, дори арогантно и оставям всяко возило зад себе си. Ето , минавам Предел и цъфва Пирин пред мене с натрошени, щръкнали върхове, с бели кръпки сняг по тях – вечен сняг, който никога не се топи. Натискам бутона на вратата и дебелото стъкло пада бавно надолу – бездушна преграда между мен и дивата красота на планината в която съм се родил и пред която немея. Често се хващам в разговор, че повече гледам и слушам нямо, отколкото да говоря.Така те е възпитала планината Това е защото цял живот си зяпал немеейки пред това чудо – Пирин планина, пред което човек,каквото и да каже,е нищо. Вдишвам въздуха на тая планина, влудяващо свеж, разнежен, разстреперан, надут, готов  да се пръсна в сълзи от милост и чувства:
„Планино, Пирин,планино!
Много си, Пирин, убава!!!...”  Идва ми да завия...

 От Предел до Места карам дръзко и нагло.  Немея пред веригата чудни върхове изваяни от дясната ми страна, като на гигантски билборд, но живи и дишащи и свивам в дясно, нагоре – нагоре, към  планината, към дома, към мама.                                                                                                                                                                             Към гроба на татко. . .  Отдавна асфалтирания път, изровен и с дупки, зле поддържан  -  неподдържан се вие нагоре като сив, стар смок, легнал косо върху припеците между Пирин и Места, всред калините, сенчестите орехи, хвърлящи разпукани плодове върху асфалта, които никой не ще събере и аленеещите плодове на глоговете и дряна, които никой не ще обере. Стотината коне на колата ми  гълтат нагло и лакомо завоите по двадесетпроцентовя наклон на четвърта предавка сред този красив и питомен шумак нагоре, нагоре – в тебе горо зелена, в тебе Пирин планино!...

Виждам седнал пред себе си, но не в шумака наоколо, както би могло да се предположи, а в удобно кресло от скъпа кожа в едно от фоайетата на сградата на ООН в Ню Йорк, професорът по космическа кибернетика от Калифорнийския университет в Бъркли, доктор Алистър Милев Кехайоу, което име извадено от английската му транскрибция значи, Алистар Милев Кехайов. Понеже и аз съм „Кехайоу” имам чувството, че с този пълен, бял и червен, биковрат американски професор, потомък на старите пирински кехаи сме малко нещо роднини. Защото знайно е, че в село всички сме малко роднини. Речено е – мома и ерген си повикат „братчет,братчет” – туку се натъркалят в папратта.

Доктор Кехайоу близваше с розов език мундщука на пурата си  по нашенски широко усмихнат и въодушевено произнасяше думите”кутмач”, „ябуки”, „катък”, „погача”, „качамак” - жалки останки от  прабабиния му език и му беше изключително интересно, защото те  звучали почти като на езика „на индианските племена в перуанските Анди”.
Той казваше:
- Сигурно е много красив тоя край на света от гдето иде нашият корен,господине?
- Много е красив, мистър Кехайоу! Вие нямате представа колко е красив!   -  казах с дива носталгия в гласа си и като доза антиносталгин пуфках с престорено безразличие от пурата си, от което не ми мина.
Това видение изчезва и ето, след последния завой, изведнъж под оснежените върхове  се показва друго видение  -  селото. Моето родно, мечтано и лелеяно село, толкова години вече, чиито къщи загърбват планината.То не е просто,село. То е света на детството ми,в който съм роден.Който ме е създал и възпитал. Къщите гледат към отдавна изровения асфалтов път с мижавите си прозорчета, като очи на старци, ожидащи своите синове в  последните дни от живата им.

Отбих в дясно и спрях пред „Блага цунка”. „Блага цунка” блика с пиринчения си чучур, забит в прогнил дънер от черен бор в  същото такова гнило корито, изкряща, ледена вода. „Сама мома на път стои, който мине  -  се я целува. Що е то ?  - помислих си.
Наведох се и целунах водата. Никъде по света не съм пил по-студена и вкусна вода от тая. В САЩ  сигурно ще струва десет долара за галон.

Нещо шавна в припека над чешмата. Всред самодивски хора от син минзухар седеше старец. В моден, бил някога черен абитурентски костюм, напухан в прах, с мазни петна по реверите и със сгърчена яка, охлузена до лъскаво, към мене гледаше адаша на американският професор по космическа кибернетика, дедо Алистар Кабахатлията. Ако можеше с някакъв мистичен душ да се облее този некъпан от рождение човек, да се изчисти, та черния му костюм да стане такъв, какъвто е бил нов, а той самият да засуче мустак и да се изправи поне с едно десет години по-млад, тутакси би заприличал на някой член на френската академия по изкуствата в някое от редовните си заседания. Познах стареца, макар и не веднага. Плиснах вода на челото си и се покачих при него, като седнах всред минзухарите.
- Бега, я!   -  рече дядката с беззъб глас.
 - Кое избяга, дядо Алистаре?
- Змията.
Озърнах се трепнал от някакъв атавистичен страх и подирих с очи „змията”.
- Коя змия?
- Ами  ей тука, като спря таксето си долу, при мене имаше една змия, и ми душеше копитата! – и той размърда охлузени обуща „Дахщайн”, вързани  с конопена връв вместо връзки, подарък за доизносване от внуци и правнуци.
- Много се надах да ме ухапе, ама не би. От човек като мене, всеки го е гнус. И Архангел Михаил го е гнус да бръкне в мене и да ми извади душата. Затова прати змията, ама и нея я хвана гнус. Това е понеже съм задникар. На шиле, дето върви последно в стадото – задникар му се вика.
- Защо да си задникар, дедо Алистаре!
- Оти от край време съм такъв, се последен. Сички се фърлиха кой пръв имот да спечели, стока да сдобие и навъди, деца да отгледа и изучи, а сетне и кой пръв в гробищата да иде. Изтрепаха се да се  надпреварват, а я цел живот се отзад се маам,се последен, се на опашката. Те и дедо Господ не ме иска. Всичко търси първенците – последоците като мене и Господ ги не ще. Дали защото съм много виновен, та Господ нарочно ми е дал дълъг живот да се мъча, та да не пуквам!
- На колко си години , дядо Алистаре?
- На сто и една  - дядката гледаше с очуеден и невиждащ поглед в пространството. - Много са, ама защо ми са?
- Да даде Господ още сто да изкараш, дядо Алистаре! – рекох, колкото да кажа нещо.
- А, сполай, ама ги не ща. Имах ги – видех какво е! Да дава господ сиромащия и дълъг живот на душманите. На приятелите -  немой.Не е убава тази Божа дан. Ти чие дете си?
- На Мара  съм аз.
- А-а-а-а, на Мара.  Убаво, убаво, те  жените са на гробищата.Там иди, там ще ги найдеш.
Сбогувах се с дядо Алистар и докато карах до вкъщи се сетих, че „кабахатлия” на турски значи виновен. Каква е вината на този сто годишен човек, не знам, но си спомних, че парамона му иде от неговите философии за „човешката вина”. Според него човек е „кабахатлия” цял живот. Той все е виновен за нещо докато е жив. Само неродения и мъртвият са невинни. Жив ли е човек, кабахат носи тежък, като ямурлук.
Колата сама сви и спря пред нашата къща.

Понеже улицата е отгоре, а къщата е вкопана в баира, стрехата и е на разкрач от пътя, та каменните плочи на ската на покрива приличат на калдъръм, строшен и разместен. В насъбраната между плочите вековна прах, тук-там е никнала трева, изсъхнала и спаружена, а най-отгоре, туку на билото зеленее келаво и сгърчено габърче, същински бонсай от Токийската ботаническа градина. Дърво – дете, свито, сгърчено и въргаво от нелесния живот в тази безплодна пръст в която и на дърветата е трудно да живеят, та заприличало на стар  келав габър. Не бяхме ли точно такива бонсай и ние,родените на безплодна?! Деца-старчета!

Бутнах дъсчената вратичка на  нашия двор и тя падна в краката ми. Липовите гъжви, с които мама бе връзвала вратата за дъбовия кол вместо панти бяха изгнили и се разпаднали. Заслизах надолу по каменните стъпала към дворчето, а те се клатеха под нозете ми. Загледах се в нашето дворче, което в моето детство бе нещо голямо и необятно, денем пълно със заляти от слънце чудеса, а вечер – със страхове. Сега то бе един мизерен плочник, три разкрача напред и пет встрани, с преметени, но разядени от времето каменни плочи и с упорита кокоша трева, напираща между тях, необезпокоявана от човешки стъпки. От тук започва градината, фасула от нея бе отдавна прибран и  само спаружените китки на гергините клюмаха  осланени в лехата, а хризантемите се кокореха на отиващото към заник слънце. Отидох в двора на животните, а там животни нямаше. Три проскубани кокошки въртяха глави и ме гледаха нервно и озадачено, както се гледа пришълец.

Върнах се и обиколих къщата от другагата и страна. Тогава видях каменният кръст с портрета на мама.
Сърцето ми заби лудо. От овална порцеланова снимка ме гледаха очите на мама, а на устните и беше оная тиха усмивка  -  укор и насърчение – мамината усмивка. . .

Не бях на себе си. Значи идвах за погребението на майка ми!Неканен, непредизвестен, но бутан от някаква  интуиция към онова, което се бе случило. Затова и дядо Алистар деликатно ме  прати на гробищата. Затова ли прекосих света с онова силно усещане за дома! Затова ли бе това отчаяно бързане?!
Хукнах към гробищата, забравил всичко, дори и колата си, макар че гробището не беше близо. Тичах с все сила и като възвих над „Белия рид” по отдавна изровения коларски път, пред мен се показаха гробищата. Второто село на селото, вечното, с най-многобройните му жители за во веки веков.

Няколко бабички се суетяха около прясно изкопан гроб. Не се сеутяха, а копаеха. Те копаеха гроб, а прясно изкопаната, влажна земя отдалеко червенееше на ниското слънце. Наближих и видях по-надолу друг изкопан гроб, а встрани от него – още един. Колко ли души бяха умрели, та зееха цели три гроба! Сетих се, че до сега не чух камбана, а и поп не се виждаше. Плач не чух, а като наближих още, чух глъчка и смях. Бабичките копаеха гроб и нещо се шегуваха. Три от тях седнаха да почиват на изгорялата от слънцето трева, една остана права, запретнала бели рамушки, подпряна на островръх,

                                                             
                                                                                                                 излъскан от работа дикел, а оная, която изриваше бавно и немощно пръстта от гроба с ръждива лопата бе мама. . .
Скочих в гроба и грабнах в ръцете си майка ми, ням и надут в пристъп на сълзи, не на себе си. Бабичките изцвилиха от радост и изненада...

- Добре дошъл, синко! – чувах в ушите си немощния глас на тази тънка и жилеста старица – майка ми, а раменете ми се тресяха и сълзи заливаха лицето ми. Плачех като никога до сега. Плачех както от дете не съм плакал. Бабичките се смееха и се закачаха, като моми, а аз не пусках мама от прегръдките си . . .
 Когато най-после дойдох на себе си, попитах кой е умрял.
- Никой не е умрял, чедо!
- Защо копаете тия проклети гробове,като никой не е умрял? - попитах троснато и ядосан не на шега.
- Защото иде зима, синко.
- Какво като иде зима! Зимата ли ще погребвате в тях?
- За нас са тия гробове, чедо. Ако тая зима некоя от нас си иде, кой ще копае замръзналата земя, като сме стари и немощни!

Тия думи ме шибнаха през лицето като камшик. Да ме убиеше някой, това никога не бих се сетил. Не знаех какво да правя при страшните  думи. Мама плачеше от радост в прегръдката ми, аз гледах далеко наоколо шумаците, баирите с отдавна изоставени ниви, лозя и ливади, планината, същата като от детството ми, а някак си друга. Гледах с премрежени от избухналите сълзи в очите ми,  а бабичките се смееха наоколо и се радваха, че съм си дошъл и ще ги отменя в това пусто копане, че останали вече трети ден без ръце . . . Тъкмо съм щял да помогна да изкопаят гроба на мама.
Уплашен погледнах встрани и познах камъка над главата на татко.                                                                                                       Майка ми си копаеше гроб приживе.
 Бабичките подгърбени и немощни тръгнаха вкупом към селото, радостни, че ще тъкмят гощавката за госта, за мене, а аз влязох в плиткия все още трап, удрях с все  сила земята с тежкия дикел до костите на баща ми, а той се извърташе в ръцете ми и отказваше да  копае.
- Копай, гробокопачо, дето и за гробар те не бива! – мислех си и млатех отчаяно. – Затова ли летеше със сто мили в час да копаеш гробове на неумрелите още, но катадневно умиращи баби! И ти си един от гробарите на тая умираща земя наоколо, копай некадърнико, копай, неблагодарнико, барем свърши си работата до край!...Едри пришки издуха дланите ми, но млатех яростно и с последни сили.
Останах няколко дни в това мое мило, мечтано и скъпо на сърцето ми село, подредих тиклите на покрива да не тече, смених гнилите дъски на стълбището, оправих каменните стъпала на стълбата към улицата, та потегнах и сложих падналата портица. И всичко това работех с чувствуто на кърпач, който кърпи с бели конци светлите надежди на миналото, кам безрадостното настояще. Безмислен кърпач на опинец, отдавна съдран и непотребен.

Работех и ходех наоколо. Отидох в полето, а поле нямаше. Имаше бъзясали стари орници в чиято земя, изсъхнала и напечена от все още силното октомврийско слънце никнеха хвойни. Разходих се по ливадите, а ливади нямаше – имаше суха, спаружена и непозната трева, оплетена в троскот, от която и дивите животни не пасяха. Гледах към зиданите тераси на лозята по баирите, а зидовете им бяха съборени от пороите и старите лозови кютуци дивееха, та и косовете гладуваха и подсвиркваха жаловито. Нивите край  гората се бяха самозалесили,та живите плетове на белия бор и църнаките спускаха зелените си лакоми вълма – гората прибираше земята си, която хората от столетия и бяха отнели... И над всичко това планината – вечната, но не така величествена както в носталгичните ми сънища, не така дивна, видяна от уюта на колата ми, а сиромашка, посърнала и скръбна. В ушите ми  гъргореха думите на мама:
„Синко, тая земя беше най-хубавата на света, защото тя роди вас, отгледа ви и пръстта под ноктите си даде да ви изучи и хора станахте. Големите хора се раждат на сиромашка земя. Сега, като умира земята ни, кой ще ни ражда големите люде?!”
Дните ми минаха и трябваше да тръгвам. За къде! – питах се. Можех ли да оставя майка си тук и така! Предложих и да тръгне с мене.
- Къде? В Европа ли, сине, или в Америка?! Ще ги искат ли тамошните земи моите кости?
Тръгвах и усетих по лицето си сълзи. Къде отиваш, като бягаш, човече?! Къде ще се спреш и къде ще се скриеш?! Къде ще намериш утеха и  упование, че си полезен и нужен! На кого си полезен и нужен, като караш твоята майка сама  и приживе да копае гроба си! Коя е спасителната ти сламка, удавнико – науката ли! Кому е полезна твоята наука, която погребва майка ти жива още и мислеща, сто пъти по-мъдра от тебе.
Запалих скъпата си кола и се шмугнах надолу като беглец, като крадец, като жалък злосторник,  който бяга от мястото на престъплението, за което не ще бъде вързан и наказан, и което ще бъде за него триж по-голямо наказание. Наказание до гроб . . .
Минах покрай „Блага цунка”, чешмата, наречена с най-точното на света име „Сладка целувка”, бликаща скъпоценната си вода, която никой вече не целува и видях захвърления между сините минзухари на припека горе смачкан и охлузен абитурентски костюм на дедо Алистар Кабахатлията, подарък от правнуците му. Лежеше като куп захвърлени край село парцали. Уплаших се – дали стареца не беше  ритнал здравите подметки на „Дахщайн” завинаги! Спрях колата и се покачих да видя, но в старите парцали вътре нещо дишаше. Дядката  спеше тихо и кротко, като младенец.
Не такива, като този последен стожер на живота в умиращото  село дядо Алистар, са кабахатлиите. Виновниците сме ние...
Умира селото ни, мислех си, като карах надолу и се сетих, че  и последните цветя в мамината градина са хризантемите. Белите хризантеми  -  цветята на мъртвите.

                                                                        

 


Създадена на 25.09.2014 г.

Коментари

  • Picture?type=square

    Valentina Psaltirova написа:

    Преди около 3 години

    Прекрасен разказ! Някои местни думи бихте могли да им дадете пояснение какво означават, като например, гъжва и други.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    ГИ написа:

    Преди около 3 години

    Драги Жоро, разказът те ме изпълни с тъга и радосг, че те познавам


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    ilonka написа:

    Преди почти 3 години

    Господин Витанов,много съм впечатлена от прочетенето.Носталгията тук е предадена по много по-вълнуващ начин и това ме накара да се просълзя.Може би и общите диалектни думи,които имаме, ме правят по-съпричастна с преживяванията по оставеното родно село и майка.Пожелавам Ви успех там на чуждата земя.Слагам Ви редом с класиците на разказите за селото и хората -Йордан Йовков,Елин Пелин.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Не може да бъде! написа:

    Преди почти 2 години

    Защо този толкова талантлив и до костите на мозъка български писател е абсолютно непознат в съвременната българска литература,всред армия от пишещи бездария,натрапвани ни от телевизионни предавания,преса и комерсиални издатели?! Та това е класика в съвременната ни литература!