Реквием за една лъжа

разказ

037530.0

Normal_0bb72dc0effd92262fdf7499996d5823

                                    

- За лъжата ли  ме питаш? Е, има „бяла” и „черна” лъжа, както има „бяла” и „черна” истина. Всичко ще ти кажа, всичко, но помни от мен – всяко нещо зависи от коя страна го гледаш – за едни то е хубаво, за други – лошо и най-важното -  Бог всичко вижда! 
- Как избрах да стана акушерка?  Майка ми, тя даряваше живот, тя ме запали  –  това, казваше тя, е най-великото призвание и само така може  една жена да се приближи до Бога. Само на него трябва да служим! Има  някои, които   помагат и на оня с рогата, но там всеки си отговаря, мръсна работа е това. Как го правят? Отнемат човешки живот, като им се примоли  някое момиче! Аз никога не съм правила такова нещо, никога, защото знам, че Бог отгоре гледа и не трябва да се бъркаме в работите му, врекла съм се! Кой може да угоди и на Всевишния и на Сатаната едновременно, няма такъв, нали?
- Какво е да си акушерка? Най-много научих от майка си. От нея разбрах, че освен да дарява живот, акушерката трябва много други неща да знае и умее. Но да ти кажа, затова се иска силно, обичливо сърце и много вяра, иначе не става. Майка ми, освен, че тичаше по цели нощи да помага,  разбираше и от билкарство, и мен научи. Лекуваше  всичко и всички – мъже и жени, млади и стари - настинки, нерви, стомах, безплодие, омраза, злоба – всичко, за което се сетиш. Много я обичаха, като гледах как я почитат и й се възхищават,  исках да бъда като нея. Така реших да уча акушерство. Когато завърших, започнах да помагам на  мама. Тя като остаря, ми каза да поемам сама и тръгнах  - много села обслужвах, че и в града  често тичах. Колко  деца изродих, не помня броя им, и сега идват, наминават да ме видят.
-  Защо сега трудно „хващат” жените? Е, толкова е просто! Много голи ходят, всички хубости да си покажат! Не може тъй, трябва да се пазят! Идват непознати  мъж и жена – защо нямаме бебе? Ами как ще имате – гледам женичката – хубава,  млада, а кръстчето й разголено. Поприказвам им малко, успокоя ги, жената трябва да се пази от настинки, кръстчето й да е все топличко, дам им да пият  едно биле, пръсна ги със светена водица, даря ги със здравец и  след месец-два, дойде момчето – радостно  – носи бонбони, цветя, ще си имат рожба. И  сега все помагам на кой с добра дума, на кой със съвет, каквото мога, макар че отдавна старините си гледам само…
- Много е важно да се обичат мъжа и жената, за да им се даде рожба – аз на моичкия, като се оженихме,  преди да влезем в къщи, му казах :” Плюй тук, отвъд прага, зад гърба си!” -  той се зачуди, но го направи и после влезе, така, да останат всички дертове и нерви  навън, да се гонят със самовилите и  демоните.
- Бончето си я родих  сама и сама прерязах пъпната ни връв, да! Не исках ни лекари, ни който и да е. Свято е това да родиш дете – не може да ти се мотаят наоколо разни нечисти души, така мисля и сега, ама кой да чуе. Много са важни първите очи, които погледнат бебето и майката – от това зависи дали ще е късметлийче, дали ще е за радост или за кахър. 
- Пак за лъжата питаш – защо, какво искаш да знаеш? Добре, само на теб ще кажа - това, което направих преди години, ме изяде – все тук  ме боли, „под лъжичката”!  Така и не разбрах – нали уж беше за добро, Господ ли ме изостави, не знам … Какво стана ли? Дойде Росичка една вечер у нас – слаба, изпита, бледа, косите й разрошени, плаче: „Како Дано, помагай, Гошо рече, че ще ме изгони, ако до месец не му кажа да чака наследник” – плаче, след нея цели ручеи течаха, какво да я правя. Гошо Черния беше лош човек – много заможен,  все нови къщи  строи, да му се затъкнат дано, все трупа пари, ама жена  си - майчица  не може да стори, че пък я и обвинява! Като че ли не знаем ние  оная гиздавата Гита, колко години го въртя на пръста си, ама и тя не хвана от него, кога го остави и се взема с Манчо, веднага зачена. Казах на Росица  да дойде след седмица. Влезе тя, разговорих я  – питах  дали се обичат с Гошо - тя мънка нещо, все крие поглед, не издържах и я запитах направо :”Бие ли те?” „Ама как?” – сепна се тя. „Ей тъй, посяга ли ти, честно ще ми кажеш!” Смълча се тя, аз  чакам и едва я чух: „Понякога, но аз си го заслужавам, не правя всичко както трябва”. Повече не ми трябваше. Започнах с билки за нерви да я лекувам, тихичко й говорех, отпусна се, разцъфна като цвете, Гошо все по лекари я влачел, дори и в Букурещ я водил и все нищо, а сега  чувствала някаква сила в себе си. И стана чудото! Дойде бебето, радвахме се и двете, прегърнахме се, казах й много да се пази и  да си полежава повечко, че каквато е слабичка,  може да стане някоя беля. Мина се не мина два- три  месеца и гледам - Росичка пак на вратата. Плаче, хълца, не мога да я успокоя – влязохме у нас, само едно чувах :”Детето ми, ах, рожбата ми, защо, защо лельо Дано…” Черният Гошо  се напил и я пребил, и бебето  си отишло, то кое бебе ще иска такъв баща, нали? Успокоих я: „Няма да му казваш за детето, бременна си и толкоз!” „Ама как, нали не съм?” – хълца тя, аз пак  настоявам: „Ще бъдеш!” Като мина време  й дадох една фуста да сложи под полата си, да види нейничкият, че е бременна. Тя трепереше, но ме слушаше. Когато наближи уж да ражда, я взех у дома – да е пред очите ми, не исках оня нейния поганец да й къса нервите. Знаех кой ще роди при мен, кой иска и кой не иска детето си. Така и стана, за една нощ всичко си отиде на мястото. Дойде от града една ученичка с майка си  – роди здраво момченце, дадох го направо в ръцете на Росито. Сутринта всички радостни – Гошо Черния с пушка стреляше във въздуха да се похвали на цялото село, че син има, а момичето и майка й ме обсипаха с подаръци. Успокои се сърцето ми, никой в село не разбра, само аз и Росито си знаехме, размина се, тъй си мислех. Тръгна си живота по старому, тичах при други женички да помагам. Като че ли бях забравила едно от най-важните неща, което никоя акушерка не бива да забравя доде е жива - не бива да се възгордяваме, ние сме слаби човеците, не може и не трябва да се бъркаме в Господните работи! Той си знае на кого да даде рожба и на кого - не, знае  защо  дава и защо не  дава…
 Залисах се по моите неща, преместихме се в града, с Бончето построихме апартамент. А онова камъче, което заседна в мен от тогава, все ме яде ли яде. И  сега, скоро беше, няма и месец, един ден по обед се чука на вратата – бях задрямала от жегата, отворих и гледам – Росичка. Ахнах от изненада, много години не се бяхме виждали - изпусталяла съвсем, на човек не прилича, поличката й ще падне от нея, хвърли се да ме прегръща,  искам да я нагостя, тя не иска, размахва ръка, тогава видях, че другата е в гипс. Питам я какво е станало :” Как да ти кажа лельо Дано, дойде  някаква жена у нас – една такава натруфена, модерна - търсеше Гошо. Казах й, че е на работа, а тя ме гледа отвисоко и цеди през зъби: „С Вас пак ще се видим, помнете ми думата!” Аз си мълча, не я знам каква е, що е, никога не съм я виждала.  Вечерта се върна Гошо от работа, ох, колко страшно беше, повярвай ми лельо Дано, гърмеше и трещеше с оня негов глас - бурия, като замахна тъй ме удари, че паднах от стола и се разплаках, не разбирах нищо… оказа се, че това била оная ученичка, която роди моя  Жорко, ти помниш колко ти благодариха родителите й, нали тъй беше? Имала два брака и все не можела да има деца, дошла да си вземе моя  Жорко – той не е нейно дете, нали ? Ти поне знаеш, вярно -  кой го роди, ама кой го отгледа е важното! Така моя Гошо ме изгони след цяла нощ бой. Лежах месец в болница със счупени ребра и ръката ми, ето, виж я, направо от там идвам… уруспия ме нарече, лъжкиня долна и каза, че като те открие, щял да те даде на съд за измама… та идвам да ти кажа да се пазиш, моля те, лельо Дано, той не знае, че живееш в града, мисли, че си в някое друго село, няма как да те открие, Жорето си е в Англия,  нищо не знае, пази се, моля те, ти само добрини си правила, а Гошо - нали виждаш и дете не можа да създаде… Обичам те, лельо Дано, пази се!” – тъй ми каза Росито  и закуца бързо към вратата. А аз  влязох вътре, запалих кандилцето и започнах да се моля, дано ми прости Бог този грях, нали за добро го бях направила – ето Росица си има син, онова момиченце дето не си опичало ума и то се отърва бързо - бързо, сега се сетила да има деца, а когато искаше да умори момченцето си - не мислеше, защо да не ми прости Господ, молех се тихичко, поплаквах си. И все така, до днес. Аз, която дарих живот  на две поколения, знаеш ли  колко бебенца поех в ръцете си, ама на, една само грешка и то каква грешка е това? Росито да се успокои, че си има детенце, нейничкия да спре да я бие, ученичката да си продължи с ученето, на никой вреда не съм сторила, едно детенце спасих да не е сираче, а го сторих  радост да е за майка си и утеха, и защита… Е, излъгах Гошо Черния, ама той заслужава ли друго, пък и той е човек, все мислех, че като си има дете ще се промени, ама на… И оттогава  се състарих, не мога да си помръдна краката,  виждаш ли? Наказа ме Господ със злочести старини! Ние акушерките нямаме право да грешим, сега чакам да дойдат да ме вземат там, отгоре…
Гореше я  отвътре Дана, на пепел я превръщаше тоз огън - бавно, мъчително бавно, сякаш някой й беше направил магия и все Росица и малкия Жорко пред очите  й. Започна да съхне старата акушерка, от очите й тънки  вадички течаха, тя и не ги бършеше, все се молеше и редеше, дано някой я чуе там от  високото небе.
Една нощ се сепна – прозорецът  потракваше, погледна и го видя – бяло ангелче пърхаше с крилца и й се усмихваше.
Сутринта я намериха  в леглото -  разперила ръце нагоре към небето, усмихната и спокойна.


Създадена на 16.05.2016 г.

Коментари

Все още няма коментари