Просто Мели

разказ

019210.0

Normal_imagesmz2evifh


–Как да ти кажа, братче? Не мога да я забравя. Не мога, това е!
–Не можеш или не искаш? Хайде, Гришо, та тя е като всички други!
–Там е работата ,че изобщо не е като всички … Не е и една от всичките, тя е …просто Мели. Знаеш ли как се запознахме? Няма да повярваш! Бачкам си аз охрана в оня банков клон и една сутрин при мен слиза някаква жена. Една такава, как да ти кажа, особена! Излъчва  някаква  мека светлина, абе странна работа ти казвам.  С бяла блузка – трепти на нея, сиви очи като морето през октомври – някак кротки и стаени. Няма грим -  кестеняви къдрици , които все прибира зад ушите, а те все изскачат непокорни. Усмихва ми се някак тъжно и казва :
–Г-н Владов, бих искала да се представя – аз съм новият  Директор на клона, в който работите.
И си подава ръката. А аз – напълно парализиран! Знаеш колко женски сърца съм разбил и още въздишат по мене! Подавам си ръката и не мога да си отлепя устата.
–Много Ви моля, от утре да идвате на работа в 8.00 и да затваряте не по-рано от 18.00. Отсега съм Ви благодарна. Хубав ден желая!
Това пък ме разби съвсем! Тя ми се моли на мен – охранителя -  знаеш, едно средно едва изкарах. Добре, че този волейбол ме спаси. Абе не разбрах как Мели ми взема ума и какво стана с мен. На другия ден я гледам – идва – с черно палто и бял шал. Съблича се, поздравяваме се и тогава виждам какво още не съм доразбрал – ами не носи обеци и гердани, никакви дрънкулки. Само една нежна златна гривна на лявата ръка. Като ангел се движи между нас.
–Добре де, стига си ми надувал главата!
–Ама ти понятие нямаш за какво ти говоря! Когато я целунах за първи път имах чувството, че полетях в космоса!
Сивокосият направи подигравателна физиономия.
–Да бе, сега пък не ми вярваш, ама и ти си един! Какво съм седнал да ти приказвам!
–Виж, Гришо, просто ти е дошла „сляпата неделя”, хайде по още едно, става ли?
–Никаква неделя, ти опитай да разбереш,че ние с това твърдоглавие от наше село не знаем какво е това живот, нито пък любов. Ти все с оная, Ленчето ли се помайваш още – дето ни се жените, ни се вземате, но и на други  не се давате. Това вашето какво е – нищо, чуваш ли, кръгла нула сте! Ние с Мели се оженихме  два месеца след като се запознахме. Отидохме за седмица в Родопите. Какво ми се смееш – то всеки знае Париж !  Знаеш ли къде ме заведе Мели – като че ли в рая бях ,братче! Непознати за мен места -  красота, борови гори, топли извори, по цял ден в басейна, разходки и вечер ония големи звезди – смъквах й ги от небето – наистина, поне този път повярвай! Те като диаманти, бе брато, с ръка ги докосваш. Ех, колко хубаво беше!
Мъжът се извърна и загледа някак самотно навън в снежинките.
–Добре де, сега къде е тая твоя Мели?
–Не питай! Какво да ти кажа? Заживяхме ний щастливи, чак и се чудя какво хареса в мен – тя момиче от ония –  „голямото  добрутро”. Учила по чужбините, знае три езика, всички се облизват след нея, а тя ги гледа с тия нейни сиви очи и ги разбива на пух и прах. Само майка и не ме прие. От първия ден си го каза пред мен – няма шест - пет:
–Мели, този мъж не е за теб. После няма да ти бърша сълзите.
А тя  се усмихна – този път без тъга, някак по детски. Погали майка си и я целуна. Толкова! Няма скандали, сълзи, юмруци – кротко, тихо и някак сладко.
И си живеем с Мели като в приказките. Все си мислех , че ще ми мине, ама не – все по-силно желая тази жена. Един ден слизам от петицата трамвай и гледам насреща ми  Сийчето, магазинерката от село, насреща ми. Като се хвърли да ме прегръща – едно омазано, никакво, накъдрило си косата  като ония овце на Михо.
–Хайде, бат Гришо, да ме водиш на Народноя театър и аз свят да видя.
И ме хваща под ръка, и все се хвърля да ме целува, и се хили. Тъй каза –„народноя”. Тъкмо й казвам, че вече съм женен, ама тя нали знаеш каква е блейка, не ме и чува. И насреща ми –Мели. Като окована стои и ме гледа.
–Мели, сладка моя, ела!  Мели! Искам да те запозная с…
Мели избяга. А Сийчето само смънка:
–Бате, аз май обърках нещо, а?
Сякаш се скъса нещо в мен. Хукнах да я гоня. Чак пред нас я застигнах. Тя хлипа на глас – за първи път я чувах да плаче. Прегърнах я, милвах я, цяла нощ не мога да я успокоя. След седмица –  на село – да види, че това е Сийчето магазинерката и не ми е никаква, ама ние там нали кой кого хванал, бутнал – няма значение. Е, и тая тревога мина, а аз живея като насън, жена не мога да погледна – само Мели! Когато ми каза, че ще си имаме дете хвърчах из въздуха всичките девет месеца. Роди се Володя-Вовка му казвахме. В къщи стана още по-красиво и топло, все бързах да се прибера. Знаеш, че не съм по домашния уют, ама на – какво ми беше и аз не знам, като че ли ме бяха сменили с някой друг Григор. Мели стана още по-красива след като роди. И все с тая блага усмивка. Започнах да пазарувам,  да чистя, че и да готвя. Тя, милата, по командировки  ходеше – оставахме с Вовката сами по мъжки. Красота! Животът бил много сладък, само да го живееш простичко и да не лъжеш.
Една вечер – прибира се Мели.
–Гриша, запознайте се – това е  Асен – казва ми  тя –Бяхме състуденти в Америка. Сега той е директор на нашата банка.
Гледам някакъв зализан очилатко – ни мъж, ни нищо. Подава ми ръката си – тя като мекица – мека, че и потна.
А Мели – усмихната, весела, вади уискито, леда, всичко както си му е реда.
–Гриша, поръчай по телефона, моля те, задушени пилешки дробчета, салата и торта!
И като започнаха с този ми ти Асен – концесии, лицензи, лихви! Ужас! Гледам го  пак – то на мъж не мяза, бе братче. Едно улизано, белезникаво, и очилата му все се потят. Ами то като гледаш Мели, вярно потиш се, ама тоя съвсем недодялан. Оставих ги и отидох при Вовката – голяма игра му ударихме – тъкмо му бях купил една железница! И така сме си заспали с него – на килима. Мели ни сложи да спим, представяш ли си?
И го забравих аз тоя Асен. Гледам си жената, ходим си  неделите на разходки, при майка й, у нас на село. Един ден Мели ми казва, че заминава за Швейцария с Асен за седмица. Ех, причерня ми ти казвам. Щяла да остави Вовката на майка си. Моля я аз да остави детето у нас – през деня то си е на градина, вечер сме си с него, но тя – не, аз да съм си отпочинел малко. Съвсем ми се стъмни. Нали знаеш като ме удари в главата – да не си насреща ми. Изпращам я  на летището – тя с нейната тъжна усмивка, все ме милва и целува и ми шепне как бързо ще минат тия дни, как после ще отидем пак на Света гора. Оня суяк се върти край нас, но Мели не го поглежда. Изпратих я. Бесен бях. Една вечер, втора вечер – няма го слънчицето ми и месечинката я няма , какво да правя. Започнах аз – всяка вечер по баровете. Къде и как се запих така и не знам. Помня сутринта, че някаква спеше в леглото ми. Дори няма да я позная, ако ми я покажеш сега, разбираш ли? Боклук някакъв . Ставам до банята и виждам как външната врата се отваря – на Мели майка й. Изтръпнах.
–А, Гриша, извинявай, аз да взема на Вовката шапка и чорапки, че застудя. Мислех, че си на работа, не си ли закъснял?
Аз мънкам нещо и тя тъкмо взема на детето каквото трябва и на вратата вече, оня парцал излиза от спалнята и се лигави:
–Ей, малкия, къде ти е банята, бе?
Умрях! Направо умрях, ти казвам! Жената само ме погледна и побърза да излезе. Като запухах тоя парцал, след две минути я нямаше. И докато си дойде Мели изчистих  всичко. Вземах си синчето последните две нощи и с него отидохме на летището да я посрещнем. Не смея нищо да питам майка й. А тя ме гледа с един отровен поглед. Посрещнахме се – цветя, прегръдки, ама целия треперя. А Мели с насълзени очи все ме целува и си ухае както винаги, моя си е била, казах си. И така цяла седмица. Копнеж – виждал ли си копнеж в очите на жена? Къде ще видиш! Мели беше светлина изпълнена с копнеж. Разтапях се само като я гледах! Дойде петък и се каним да заминем на Света Гора. Но вечерта Мели не се прибра. И детето не видях. Не можах да я открия. Ходих при майка й – вдигнах голям скандал, но и тя не знаела къде е.
Така увиснах. Всичко прецаках. Как да обясня на Мели, че това нищо не значеше за мен. В понеделник идва на работа някакъв мъж и ми се представя – бил неин адвокат. Да съм подпишел дело за развод – по взаимно съгласие – представяш ли си? Свъсих вежди  и му казах, че нищо не подписвам докато не говоря с Мели. Още една седмица мълчание. Накрая се появи тя – дойде у нас. Седна като гостенка в собствения си дом. С оная, тъжната усмивка. Ама отслабнала и за първи път виждам в сивите очи метален отблясък. Говорихме. Каквото и да обяснявах, тя само мълчеше. След час стана и каза:
–Гриша, много те обичах. Ти си оставаш единствения мъж в живота ми. Остани да живееш тук, като идва детето да не се обърка съвсем, аз съм в другия апартамент. Вовката винаги можеш да видиш – когато пожелаеш ми се обади ето на този телефон между 14.00 и 16.00. Това е.
Разплаках се пред нея. Тя ме гледа спокойно. Наведе се, целуна ме като малката си сестричка и край. Ни  на работа, ни в Операта, ни по улиците – никъде  не можех да я видя. Започнах да ходя при майка й. Тя все тежко въздишаше. Но и пред нея колко сълзи изплаках. Забравих вкуса и на бирата, и на водката,  и на цигарите. Изплаши се тая жена с мен. Почти не си говорехме като отидех у тях. Тя само сипваше някаква топла супичка, хапвахме, гледахме малко телевизия и си тръгвах.
Разведохме се – и в съда не дойде Мели. Вовката ми даваше винаги , но само от майка й го вземах – какви ли не капани не устройвах – безсмислено, крайчеца на палтото й не можах да видя. И така цяла година. Един ясен ден отивам на работа – тя там, чака ме. Щях да падна! Сама. Отивам при нея – Мели с тъжната си усмивка:
–Здравей, Гриша! Знам,че се справяш добре. Радвам се за теб. Идвам да те помоля да ми дадеш разрешение да заминем с Вовката за Швеция. Имам възможност да работя там. Обещавам, че ще идваш да го виждаш когато и за колкото пожелаеш, ще ти поемам разноските, а и в България ще го взимаш. Моля те!
–Какво! – изревах аз – Да ми вземеш Вова? Забрави! – и я блъснах. Тя  залитна и падна. Дори не се обърнах да я погледна – влязох си в офиса. Бях бесен! Вечерта майка й идва при мен – и тя ме моли и плаче. Ама не е само това – Мели щяла да се жени за оня суяк Асен. Ей, да ти кажа, как се сдържах да не ударя жената не знам. Като запокитих любимата ваза  на Мели в стената – пръсна се, като че ли от пясък беше направена. Не разбрах как се разкрещях:
–Значи всичко е било цирк?! И сега Вова да вика на оня мазния „татко”? Това ли искате, кажи, кажи?! – хванах я за шията.
Добре, че се освестих. Щях да удуша жената. Дадох й вода, седнах до нея. Тя плаче и аз плача. Мели не искала този Асен, но той бил съгласен да я вземе с детето и тя плачела по цели дни и нощи. Откакто тъй се случило с нас, Мели била много тъжна.
Сутринта подписах.
–Хм, значи се даде?!
–Да, Мели да е щастлива. Макар, че с оня хамавия няма как да е, но знам ли? С мен беше много щастлива, ама накрая се оплесках. Казах ти, не беше жена за мен. Но да знаеш,че друга в живота ми няма да има. Все Мели  до мен – в леглото, на улицата, в трамвая, в магазина, какво да ти кажа – тая самота е нечовешка!
– Гриша, някаква  жена? Теб ли търси? Погледни, коя е?
–Какви жени , бе братче! Не ме карай! Не мога да гледам никоя и не искам! Не е ли Мели…
До масата застана  жена с кестеняви къдрици и  бял шал върху палтото си :
–Гриша, не мога…Не можах да замина! Просто не мога без теб! Дойдох само да ти кажа…?
 Григор се обърна и изтърва чашата…
 


Създадена на 18.03.2017 г.

Коментари

Все още няма коментари