10 ноември – 25 години по-късно

Normal_10noemvri

10 ноември 1989 г. Вървях по Жданов, днес – Пиротска, и от отворените магазини слушах прякото предаване на Пленума на ЦК на БКП. Хората на улицата бяха радостно превъзбудени, някои шушукаха, а други откровено изразяваха радостта си – Живков падна, край на тоталитаризма, край на комунизъма и социализъма. И макар на същия този пленум новият генерален секретар на политбюро, Петър Младенов, да заяви „ние виждаме преустойството в България единствено и изключително в рамките на социализма, в името на социализма и по пътя на социализма", всички знаеха, че краят е дошъл. Краят на нещо, което дълги години е подтискало, ограничавало, дезинформирало и изкривявало живота.


Предстоеше начало. Народът масово делегира доверие на новите. Десидентите бяха овластени с човешката надежда за новост, за промяна и за функционираща демокрация. Повярвали във възможността да живеят свободни, няколко месеца по-късно хората излязоха на улицата, за да изразят свободно, публично и масово своята подкрепа за новото, за промяната.

България не помни друга такава еуфория на надеждата за по-добър живот, на вярата в бъдеще, различно и достойно, без рамката на тоталитарната догма, без авторитаризма на една утопия и без съзнателното ограничаване на човешките права. 7 юни 1990 г превърна митинга на новосъздалите се демократични сили в митинг на човешката вяра. Пръв и последен.

Последвалите бяха все митинги на измамени надежди и несбъднали се очаквания, на глада и нищетата, на разочарованието. Лозунгът „45 години стигат" се трансформира в „20 години не стигнаха". Защото за 20 години нещата в България предимно не се случваха. Много партии сядаха на мекото кресло на управлението, много коалиции се създадоха все за благото народно и всеки път народът гласуваше доверие. Гласуваше доверие на промяната. Имаше „Осанна", но не остана без „Разпни го", макар обикновено разпнат да беше предимно обикновеният, малкият човек.

Стигна се до там, че да се тъгува по онова, което изгонихме на 10 ноември 1989г. Поколението на днешните 50-60-70 годишни се оказа в патова ситуация. Освен бясната скорост, с която трябваше да се адаптира към новия начин на живот, се озова в позицията на започващо отначало. Предприятия се реорганизираха или директно закриваха, новосъздадените структури обаче се образуваха на стария, до болка познат на българина, шуробаджанашки принцип и уж вън от властта, старите властимащи се оказаха отново на върха и с юзди в ръцете. Обикновеният човек трябваше да оцелява в новите реалности. И така години наред.

25 години по-късно децата ни вече са големи, израснали в условия на прехода, превърнали се в деца на прехода и голяма част-избягали от същия този преход. Вицът „Кой е най-бързият изход от кризата? – Летище в София" продължава да звучи актуално и практически приложимо. И макар прозорецът да е леко открехнат и понякога лъчите светло бъдеще, които се провират през тази открехнатост, да са малко по-ярки, то те са силно недостатъчни, за да кажем, че онази демокрация, която посрещнахме, която благославяхме и на която се доверихме се е състояла.

Когато днес някой връстник ми каже с носталагия „Помниш ли как райски си живяхме по Татово" не знам защо винаги си спомням следната мисъл на Бърнард Шоу – Демокрацията е механизъм, гарантиращ ни, че ще ни управляват толкова добре, колкото заслужаваме.

 

Материалът е изпратен по инициативата Стани Четен Автор и отразява лична позиция.


Създадена на 10.11.2014 г.

Коментари

  • Picture?type=square

    Joro Iankov написа:

    Преди почти 3 години

    Прочетох внимателно статията. ..върнах се и я прочетох пак!..."всички знаеха, че краят е дошъл. Краят на нещо, което дълги години е подтискало, ограничавало, дезинформирало и изкривявало живота."
    Рядко ми се случва да се върна ...пак в началото! Честно ,незлобливо, човешко писание! И ..накрая:..Бърнард Шоу – Демокрацията е механизъм, гарантиращ ни, че ще ни управляват толкова добре, колкото заслужаваме."
    А,бе КАМЕНЕ,много ми хареса!Ще те търся и ще те чета! ..И ако те намеря ,ще бъда щастлив да изпием по бира..имам афинитет към честните писачи! Жоро Янков