Сълзи за жертвите в ПТП

Коментар по темата

013575.0

Normal_unnamed

От Интернет

С резолюция на Асамблеята на ООН от 2005 г. всяка трета неделя на ноември е обявена за Световен ден за възпоменание на жертвите в пътно-транспортни произшествия. На този ден във всички страни по света се отдава почит и внимание към загиналите и пострадалите от ПТП. Но нима сред пострадалите не са и близките и приятелите на загиналите? Явно всичко е много лично. Но и много обществено значимо като тема. А тя е ежедневна – в сводките за пътната обстановка, в телевизионните и радио емисии, в Интернет. Снимки, видеокадри, интервюта, множество предавания, форуми и какво ли не. И въпреки това продължават среднощните състезания по опустелите магистрали, безумното препускане, едва ли не на живот и смърт, за да изпреварим останалите, дори и със секунда. Особено болно е, минавайки по алеите на гробищните паркове, под погледите на млади и красиви лица, наблюдаващи ни безмълвно от налепените по табла, дървета и стълбове некролози и гледайки съкрушените роднини и приятели, суетящи се около пресните гробове.

 Всички сме подвластни на емоциите, но почти не мислим за последствията - за нас самите, близките, приятелите, че и за обществото. А то дали прави зависещото от него, за да ограничи епидемията?  Резултатите не са особено окуражителни. Все пак всички тези акции и мероприятия са рутинни, пожелателни и въздействащи външно и повърхностно, без да ни засегнат в дълбочина. Най-емоционално ангажирани по темата, разбира се са пряко засегнатите. Не напразно съществува поговорката „Където падне огънят, там гори”.

Да, да, да... И аз съм един от жестоко изгорените. Преди няколко години по-малкият ни син загина в ПТП като моторист. В негова памет написах през пролетта на 2011 г. кратката новела „Джани. Балада за младия рокер”. Намерението ми беше тя да послужи като предупреждение  и към останалите водачи на МПС. Към всеки предлаган по магазините уред и машинария има указание за безопасно ползване. В армията и МВР са раздадени подобни „паметки” и за огнестрелното оръжие, с оглед предотвратяване на не малкото инциденти. За такава благородна цел трябваше да послужи и книжката. Но, както знаят изкушените от словото, в милата ни татковина, издаването тук, дори на литературен шедьовър е мисия почти невъздможна.

            Обсебен от мисълта за значимата и благородна цел на вече написаното произведение, реших да потърся съдействие именно от държавните и неправителствени органи и организации за издаването на тази малка книжка, без претенции за авторски права. Конкретно от тези, които в този ден по-най лицемерен начин ще демонстрират пред медиите фалшивата си съпричастност и загриженост. Изнасяйки данни за мероприятия, снижаващи броя на катастрофите, за милионите, похарчени за техника и съоръжения. И в същото време, пренебрегващи най-важното – промяната на съзнанието на милионите водачи на МПС в страната ни.

            Натъкнах се на стена от безразличие и мълчание. Тук-там, оправдания с ограничените финанси. Потърсих и намерих спонсори в лицето на Община Варна и приятел бизнесмен, както и с мои лични средства и отпечатахме книжката от 120 странички джобен формат в 1000 екземпляра. Същата бе раздадена благотворително  на участниците в ежегодния рокерски събор на р. Камчия в началото на м.септември 2012 г. Успоредно с това бе публикувана в личния ми блог, в сайтовете „Литературен свят”, мотористкия сайт www.stormbringers.us с линкове, за да може да се чете онлайн от всички желаещи. Дори емигрантското интернет радио „Отзвук”, базирано в САЩ и предаващо на български за над 120 страни я помести в притурката си за електронни книги. Написах и публикувах статиите „Страстна седмица насред лято” и „За тях спасение няма”, публикувани в популярни сайтове. Неспиращи отзиви сочат интереса и съпричастността на многобройните читатели към темата за ПТП и разумното поведение на пътя. Ето дословно само един от тези емоционални коментари:

 

05.09.2012  16:26

„На събора на Камчия получих книжката за Джани и още следващата сутрин започнах да я чета трескаво ... Останах без думи ! Като жена на моторист и майка на малко, все още невръстно момченце, сълзите ми се лееха по страниците на книгата ! Молех се да не прочета най-лошото и се поставях на Ваше място многократно ! Искрено съм потресена от всичко ! И сега със сълзи на очи Ви пиша, като поднасям искрените си съболезнования за всичко ! Не съм познавала момчето Ви, но вече го чувствам близък и скъп. Сякаш буца застана на гърлото ми ! Всяка вечер целувам заспалото си дете и се моля да не ми се случи никога ! Живота е незаменим ! Помолих и мъжа ми да прочете книжката с тайната надежда да се разубеди от тези машини за убиване - моторите ! Възхищавам се ! Възхищавам се на силата ви и на доброто ви желание да помогнете поне на един човек с тази книга ! Никога няма да забравя прочетеното в нея и ще се погрижа синът ми да я прочете след време ! Безпомощна съм в желанието си да помогна, или да изкажа колко много Ви съчувствам ! Мразя фразата "Каквото е било писано да стане, никой не може да спре ", но е така ! Явно е трябвало да се случи, но наистина съжалявам, че се налага да изживявате това ! На много хора съм се опитвала да обясня, че когато се качиш на мотора залагаш не само своя живот, но и живота на родителите си, приятелите, децата си !!!!!! Джани ще бъде жив, докато са живи всички , които го носят в сърцата си !!!!!!!!!!!!!”

            Както винаги, в деня на възпоменанието, „загрижените” за народа ни политици и общественици ще разиграят етюда на „опечалени” от горката участ на загиналите и осакатени хиляди наши синове, дъщери, братя, сестри, майки и бащи, или просто приятели. Именно тези, които сключват съдебни споразумения с убийците и оставащи потърпевшите без справедливи обезщетения, или елементарно възмездие. Налагащи условни присъди на масови убийци!  Но не им вярвайте! Лично аз отдавна съм загубил всякакво доверие в тях. Защото са емоционално и социално студени и безразлични към съдбата и участта на народа си.

 А аз, в този ден ще повтарям за кой ли път тези скръбни думи:

Моят син няма да дойде при мене.
Аз ще отида при него.
Моят син е на прах,
и го носи вятъра,
и той гали лицето ми
и ми е хубаво, толкова хубаво!
Всеки ден сядам
на дългите пейки в парка
и минават хора, деца, и жени,
и ме милват с присъствие.
и са чужди хората.
Не, той няма да дойде
всред нас.
Но аз ще отида при него...

 

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg”

 

 

 

 


Създадена на 21.11.2014 г.

Коментари

Все още няма коментари