Говорим, а чуваме ли се?

За общуването и още нещо
Normal_tendencies

"Слушаме ли се?" - Зададох си въпроса, попадайки в една от многото житейски ситуации, които се превръщат в ежедневие и никой не им обръща внимание.

Отидох да сменя гумите на колата и докато бях там се появи друг клиент със същото намерение. Той чакаше реда си, аз чаках да бъда обслужена и съвсем естествено се завъртя разговор. Човекът беше от онези, дето всичко знаят, всичко им е ясно и имат решение за всеки проблем, дори когато проблем няма.

Набързо ми обясни каква голяма трагедия е наличието на закони и правила и каква е разликата между закон и постановление. След това съвсем сериозно ме информира, че сме подложени на „свръхрегулация" и „свръхконтрол" и ме увери, че единственият начин да се справим е като се „противопоставим". И поясни с примери – да не плащаме актовете в КАТ, да не си регистрираме касовите апарати и още куп неща, които „да не правим".

Изслушах го търпеливо и после заговорих. Щом разбра,че не споделям неговото мнение веднага ми отне думата.
Продължи да нарежда, но вече ме фиксираше доста заплашително над очилата си.
Добре че момчето беше приключило със смяната на гумите и влязох в офиса да платя. Господин Многознайко остана отвън.

Усетих колко ме е натоварило празното му нравоучителстване и с блаженство си помислих, за приятната вечер, която ме очаква в къщи – с детето ще правим коледна украса...
Малко бях прибързала с доброто настроение. Вратата на офиса се отвори и на прага (нито вътре, нито отвън) застана свъсена, разярена, около 50-годишна госпожа.

„Автомивката работи ли?" – директно стреля тя към момчето на касата.
„Не, госпожо, не работи."– почти по ученически отговори той.
„Що?" – госпожата зададе въпроса така, че нямаше начин да не се обърна да я видя. Нормална средностатистическа българка. Само не знам дали да прибавя навъсеното чело и агресивния тон към „нормалните" за българина черти?

Момчето каза, че има проблем с една от машините и чака майстор, но дамата не му даде шанс да обясни и започна да вика:
„Ами сложете една табела отпред! Пишете някъде, че не работите! И какъв е тоя кабел дето виси тука??? Щях да си строша антената на колата! Какво е това безобразие!"

Момчето от автомивката успя някак да вмъкне в потока словесни излияния в тон кресчендо:
„Кабелът не е наш, госпожо, колегите от паркинга взимат ток..."
На което госпожата непремерено искрено заяви:
„Хич не ме интересува на кого е кабела!"

Така ли – казах си аз – значи няма значение чий е кабелът, важното е да се крещи. Нямаше как да не се намеся:
„Госпожо, явно викате не на когото трябва и в този случай викането ви е абсолютно безполезно."

Винаги много ме е забавлявала реакцията на хора, които знаят че не са прави, но „парализират" човека с крясъци и си мислят, че излизат победители в кавгата.
Когато обаче отсрещната страна не се „парализира" от агресията им и ги нарече „безполезни", тези хора започват да изпускат въздуха бавно и мъчително като пробит с карфица детски балон. Госпожата ме погледна невярващо:
„Каквооо?!"

Повторих думите си с възможно най-спокоен и доброжелателен тон, като се надявах да се смени и нейният, но тя затръшна вратата с ясното послание:
„Ще видим ние тая работа!"

Момчето на касата само повдигна рамене и с явно безразличие каза:
„Тя е третата за днес, дето идва да се кара без да знае какво точно иска!"
Докато осмислях думите му, господин Многознайко се присъедини към нас – „Повече такива хора ни трябват! – сложи той черешката на тортата – като тази госпожа – да знаят как да си търсят правата!"

Не можах да се въздържа:
„Щеше да е много хубаво, ако знаеха и къде да си ги търсят – умишлено наблегнах на думата „къде" – А не да ръсят негативната си енергия навсякъде."
И понеже усетих, че и аз се поддавам на недобрия тон, побързах да си тръгна докато господинът изпускаше въздуха с отворена уста.

Пътувайки към къщи, си мислех, че всеки от нас е толкова щастлив, колкото сам си позволява да бъде.


Създадена на 08.01.2015 г.

Коментари

Все още няма коментари