Кабо де ла Нао

разказ
Normal_dimitrina

Димитрина Бояджиева

Навън валеше, не беше за разходка и Никола Генов взе да прегледа вестника. На четвърта страница от малка обява разбра, че обучават за интернет. Тъкмо случей за него. От години синът му живееше във Филаделфия и интернетът щеше да е връзката между тях. Нещо типично за времето. Компютрите дават тази възможност. Генов погледна през прозореца и се развесели. Ето ти повод за излизане. „Ще отида да разбера на място, как точно стоят нещата.”, си каза с чадър в ръка вече в антрето.

Заличката за обучение се оказа малка и претъпкана. Смяташе да се върне и в същото време реши: щом е дошъл, трябва да опита, преди да се откаже.

---

Оказа се възприемчив ученик. Не си спомняше, какво точно беше написал върху клавиатурата сам, без помощта на инструктора, но си спомняше ясно, колко изненадан бе, когато върху монитора се появиха думите: “Татко, добре ли си? ”  “Да”, написа бащата и спря. Достойнствата на компютрите бяха явни, но не можа да разбере, защо така силно се развълнува. Синът му продължи: “И аз съм добре. Скоро посетих  Кабо де ла Нао. Много красиво място. Нос ла Нао е най-източната част на Иберийския полуостров. Знаеш ли, хоризонтът там е като дъга.  „Колко странно!”, помисли си бащата. Намести очилата си, но не можа да напише нищо повече.

Вече вкъщи, все още с чадър в ръка, спомнил си за нос ла Нао, си помисли:  Защо ли хоризонтът изглежда като дъга?!  И какъв ли дъжд вали там, синкав средиземноморски,  или жълт иберийски? и, изтръсквайки чадъра, каза на глас: Е, аз пък съм си у дома.

          ---

          Той имаше дом, място, където да се връща. Дом, който съградиха с Кати и в който отгледаха сина си. Оооох, сладки торти с една свещичка, после две, три, пет, седем.....седемнайсет рождени дни с цветя, бонбони и бутилка шампанско. А на двайстия, Кати сияеща: Знаеш ли май си има момиче! Така беше, но Кати вече я нямаше, а синът им бе стигнал сам чак до нос ла Нао. И тъй като Генов не можеше да отиде там, нямаше как, беше изключено в този ноемврийски дъждовен ден, започна да си го представя както си иска: слънце и вода, топли пясъци, безкрайни сини простори...И поел към примамливия хоризонт на нос  Нао, сред тъй многото синьо видя Кати – цветна, усмихната, боса, скочила направо от оня горещ юлски ден от екскурзията в Полша. Шляеха се по улиците на стария град с почти средновековни улички, с невероятно стари къщи  и още по-невероятни външни стълби на парадните входове. В магията на Старе место площадното пространство е изпълнено с хора, а Кати върви боса. Колко ли пъти му се наложи да повтаря: „Не ходи боса, виж, хората гледат!” „Какво толкова, приятно е!” – смее се Кати и размахва сандали в ръце, а момичтата наоколо, съзряли Кати, развеселени снимат сандлите си, повтаряйки: боса, боса – и продължават да бродят в топлата юлска нощ. Вторачен в хоризонта, от дългото взиране очите на Генов се замъглиха, синьото над нос  Нао почерня и Генов въздъхна: Уффф, как мрази ноември!

---

Седенето пред компютъра взе да става главно занимание в живота му. Един следобед, в съседство до него седна жена и го помоли да й помогне да влезе в интернет. Искала да се свърже със Сан Франциско, където живеела дъщеря й. Помогна й. След това излязоха заедно от залата. Разбра, че жената се казва Мона и че дъщеря й очаква дете. Разхождаха се в мартенския следобед близо цял час. Изпрати я до дома й.

          ---

 Станаха доста добри приятели. Разхождаха се и разговаряха. Така той разбра, че Мона живее сама, че забравя да слага веригата на входната врата и че има проблеми със сърцето. Веднъж й се ньложило да вика бърза помощ, трябвало веднага да постъпи в болницата. Било й толкова зле, че дори не могла да заключи входната врата. Така си останало отключено, докато се прибере от болницата. Генов я попита, какво са й предписали за сърцето и установи, че е същото лекарство като неговото. За да промени темата, той й разказа за посещението на сина си до нос ла Нао. Каза: „Оттам хоризонтът изглеждал като дъга. Представяш ли си!” Мона поиска да се усмихне, но не можа. Малкото разстояние помежду им я смути. И двамата продължиха разходката такива, каквито са – сами и възрастни.

          ---

          Вече знаеше за съществуването на Мона, но не искаше да си признае, че иска заедно да посетят нос  Нао. В мигове на самота, тъй далеч от младостта, отново  се взираше в хоризонта на нос ла Нао. В една такава вечер съзря Мона, свела глава с опнати назад коси, да върви по брега. Крепейки се на въображението, я видя млада, върви след дъщеричката си, придържайки я да не падне. Но изчерпал въображението си, брегът се катурна и плисъкьт на морето нахълта в реалността. Вече в просъница си каза: С Мона ще посетим нос Нао.

          --

Една вечер, изпращайки я до дома й, решен да й каже за нос  Нао, той пожела да се качи горе. Мона свари чай. Докато пиеше чая, Генов се загледа в снимката върху шкафа – усмихната, Мона е прегърнала момиченце на около десет години, навярно дъщеричката й, а зад тях красив мъж, обгърнал и двете с едрите си ръце. Генов изпита пустота. И у тях имаше такава снимка с тази разлика, че той е прегърнал Кати и сина им. Уловила погледа му, Мона заговори за ръцете на мъжа. Обичала ръцете му. Тя замълча. След дълъг размисъл, отново проговри: Когато дъщеря им си счупила крака, лекарите не били сигурни дали ще проходи. Било срещу Бъдни вечер. Дъщеря им лежала в гипс, а Мона гледала  през прозореца осветените празнични витрини, светещите лампички по елхите и хората понесли подаръци към домовете си. Мона гледала, а после всичко потънало в мрак. Не знаела колко време е лежала така, но усещала  ръката на мъжа си върху косите си. Мона отново замълча. Притиснен Генов отложи предложението си за  хоризонта, стана и бързо се сбогува.

---

Мъчеше се да разбере защо стана така. Опитваше се да си обясни защо не й каза за предложението. Заради снимката? Едва ли. Заради ръцете? Аа-ми. Тогава? Ама че работа! Какьв ти хоризонт!  Истината е, че вече не искаше да отидат на нос ла Нао. Самият той нямаше желание да види хоризонта на Нао. Така гласът на бъдещето замлъкна и лятото си отмина, без той да я потърси.

          ---

В един есенен следобед, докато се разхождаше, Генов отново започна да си представя нос ла Нао. Седнал на една пейка, дълго се взира в хоризонта, докато очите му се напълниха със сълзи. Продължи разходката си и стигна до дома на Мона. Позвъни плахо. Не се чуха стъпки. Звънна настойчиво. И по-настойчиво. Вратата остана затворена. Попита подалата се от съседната врата жена, знае ли къде е Мона. Знаеше. Заминала при дъщеря си в Сан Франциско.

          ---

          Зимата чукаше с ледена брадвичка по стъклата. Потънал в самотата си, с всеки изминал ден хоризонтът на нос ла Нао избледняваше. Един ден,         връщайки се от покупки, Генов погледна в пощенската кутия. Там имаше картичка. Генов намести очилата си. Картичката беше от  Сан Франциско.

 

 


Създадена на 10.04.2014 г.

Коментари

  • Picture?type=square

    Valentina Psaltirova написа:

    Преди повече от 3 години

    Авторката е много продуктивна. Може ли да напише нещо за себе си и за творчеството си. Може да има някъде писано за нея, но аз да съм го пропуснала, за което се извинявам.