Кучетата /на бай Любен Вацовия и още нещо/

Картини от родното ми село Черни връх
Normal_500x500apr3_(1)

Любен Вацовия бе един от седемте сина на Милева Вацова, овдовяла още от младини. Беше слаб, висок, русоляв, с напираща шеговита усмивка на слабото си лице. Не пропускаше възможност да пуска шеги за самодиви, за гробища в тъмни доби...

Той направи една шега, която излиза извън рамките на обикновеното, смехотворното. На циганите бяха разрешили да си построят къщички на десния бряг на река Цибрица, в Лъката, така че да идват в село за решаване на ежедневните си  битови проблеми трябваше да газят горещите или студени води на реката. Тогавашната власт не им построи мост, за да ги избави от зимните ледени води. Налагаше се всеки да се спасява сам.

Кало, циганинът, реши този проблем по своему - купи си магарица. А Любен със своята шеговито-иронична усмивка разказваше: "Д'еба циганина му д'еба, в един студен есенен ден минаваше барата /реката/, качен на магарицата. "Ей сега че видиш к'во че стане. Моето магаре Марко не беше скопено. Изчаках Кало да навлезе до средата на барата и го пуснах. Че като зарева онова ти магаре, право при магарицата. Като ѝ скочи и Кало "бух" във водата. Целият се измокри. Голям смях падна."

Да, но на циганина не му е било до смях. Какво можеше да направи той, като с мокрите си парцали не беше повече от 45 кила. Може би това е било неосъзнато от Любчо, една неосъзната гавра, плод на младежките години, което повече не се повтори. Беше много добър, контактен и услужлив.

Любен Вацовия обичаше кучетата. Отглеждаше ги в бащиния си двор и се грижеше за тях като родна майка. Тази му любов беше останала от времето на граничарската му служба, където работата му беше да отглежда и обучава кучета. Често пъти с увлечение ни разказваше епизоди от своето войнишко ежедневие, където героите са неговите кучета. Когато се уволни, неговата любов към четириногите си остана. Двора му винаги се огласяваше от най-разнообразни кучешки тембри и регистри.  Една година броят им достигна девет. Едно от тях бе нарекъл Кадънка. С нея той много се гордееше. Но един ден се случи трагедия: някой беше хвърлил коварна примамка на любимците му - отрова. Каква трагедия беше да гледаш как на строойната и грациозна Кадънка ѝ излизаха карантиите през устата. Преживя последните си мигове в страшна агония.

На мен ми се иска да разкажа за моите "бойни" срещи  с някои от неговите питомци. Беше отгледал едно грамадно куче, което винаги сновеше, привързано за една тел, от единия край на двора до другия - охрана на свещената неприкосновеност на Вацовия двор. Неговото бау всяваше панически страх у случайно минаващите по улицата хора. Понякога се отвързваше и точно тогава беше най-опасно.

Бях ученик в гимназията, вероятно в десети клас, 1945 година. Случи се по време на лятната ваканция. Тогава младежите си имахме неотменна и красива традиция - след пълния с тежък полски труд ден, прибирайки се вкъщи, бързо се измивахме, вечеряхме, преобличахме се и с повишено настроение отивахме на "движение" . "Движението" се разбираше хем като разходка, хем като мястото, където ставаше тя. В различни години то се правеше на различни места: на главната улица между дома на Стоян Куклата и Тико Цветковия, до дома на Роша Танковата срещу църквата и край селото, южно от училището, гдето е днешният парк.

Една от двойките, която не винаги си тръгваше с другите, често оставаше на мястото на "движението" бяхме аз и Митко Сандовия /Митко на Гечовци. Той беше приятел и комшия, който страшно ме разсмиваше. Бяхме толкова диви и първобитни, че не бяхме в състояние да се обърнем към момичета с подходящи думи и да ги придружим  до техния дом, както правеха другите момчета. 

След много глуми и приказки ние се прибирахме късно, когато всички вкъщи спяха отморителен сън след дневната умора. Бодърстваше само голямото куче на Любен.

Една вечер, налудували се и разсмивали се донасита на "движението",  след разотиването на другите, ние се прибрахме в ранните часове. Когато се изравнихме с "колибката" на Митко, той кривна вляво и влезе в техния двор. Казвам "колибка", защото имаше само две стаички, изградена беше от кирпич и можеше да рухне при най-малкото наводнение. Живееха в нея само двамата с баща си.

Нашата къща се намираше на левия бряг на малката, но никога не пресъхваща река Цибрица. За да стигна до нашия двор, трябваше да направя крут завой надясно и от там само на петдесет метра е нашият дом.

Вървя си аз спокоен на вид. Тъмнината прикриваше неспокойството ми. "Ами, ако е отвързано на Любен кучето?" За вълк приказваш - вълк иде. Едва понечих да отворя вратницата, кучето ме нападна. При голяма опасност силите на човека или блокират или многократно се увеличават. При мене се получи второто. Ръцете ми задействаха с бързината на картеч. Не мога и сега да си обясня, защо кучето не се хвърли върху мен. Дали защото се уплаши от юмручната ми канонада или остави тази работа за друг път. Изглежда инстинктивно усещаше, че минаването по тоя маршрут няма да е последно, а ще се повтаря безкрай.

И, действително, на бойната арена се срещнахме още един път същото лято.

Ето как стана това - прибираме се с Митко, както обикновено, по "самодивско" време. След раздялата ни, едва направих завой надясно, зловещото "бау" прозвуча някъде из двора на Вацовци. Кучето беше отвързано и свободно се разхождаше. Това ме стресна и уплаши: "Ами сега?!" С голи ръце не се решавах да се прибера, въпреки че един път ме спасиха. "Какво да правя?! Да се върна обратно - не! Да заобиколя по брега на реката, пак ще дойда до същата вратница, където страшната среща пак ще се повтори. Не помислих въобще кой би бил победителят. Страхът не позволяваше.

Погледнах наляво. Пачовци имаха празен парцел, ограден с бодлива тел и дървени колове. Отидох до оградата. Опитах няколко кола. Успях  да измъкна един. Освободих го от теловете, взех го в ръцете - не беше тежък. Можех да манипулирам светкавично. Бях много млад  и, сигурно, доволно силен. Вървя и всеки момент чакам нападение. "Бауто" не се повтори. Вървя в тишина, като пред буря. Единия край на кола хванах здраво с двете ръце, а очите следят зорко наляво, в тъмнината. Когато се намерих на крачки от вратницата, кучето ме нападна - със скок полетя срещу мен. Светкавично реагирах. Още, когато предните му крака бяха във въздуха, колът попадна точно в главата му. Кучето се простна мъртво на земята.

Когато влязох вкъщи, майка ми и баща ми, проследили по шума двубоя, разбрали какво е станало, тревожно ме запитаха:

- Ти утрепа кучето на Любен?

- То скочи върху мен. Аз трябваше да се отбранявам. Ударих го по главата и то падна.

По същото време Любен разбра за развихрилия се първи рунд на борбата, подаваше позивни сигнали, с които беше приучил кучетата да идват при него.

На другия ден, кучето вързано за дворната тел, бавно се движеше от единия край на двора до другия.

Кучето не беше утрепано, а зашеметено. Трето противоборство не се случи. Повече не видях кучето свободно да се разхожда - нито денем, нито нощем.

 

Бой последен разрази се.

Бой епичен, драматичен.

И не зная как случи се -

победа свириха за мен.

 

И тогаз партньорът мой -

с таз победа несъгласен,

на реванш реши се той.

На реванш! Не съм съгласен!

 

И с яд хвърли се той

върху бедния бродяга,

но го срещна колът мой

и се простна на земята.

 

От тогаз сме ние дружни -

мир сме сключили един;

Ти ще пазиш двора твой,

уличният свят е мой.

                                                                                       Иван Псалтиров Николов

                                                                                      11.03.2002 г.

                                                                                      с. Брани поле

                                                                                      Пловдивско

                                                                                

 


Създадена на 08.05.2014 г.
  • Популярни


Коментари

Все още няма коментари