Незабравимо лято

есеистичен разказ
Normal_%d0%a1%d0%b2._%d0%9f%d0%b5%d1%82%d1%8a%d1%80_%d0%b8_%d0%9f%d0%b0%d0%b2%d0%b5%d0%bb_%d0%b2_%d0%94%d0%be%d0%b1%d1%80%d0%b8%d0%bd%d0%b8%d1%89%d0%b5.jpg

 Късното утро потрепва почти мълчаливо в унисон със събуждащата се планина. Росата ухае на наивно ранно лято, а градчето бърза да срещне поредното безгрижие. Закачливото подрънкване на хлопки се омесва с гласове от съседните дворове. Те хукват по баирите нагоре към Пиринската планина, после се връщат, след като са докоснали върховете,  за да си отдъхнат под камбанарията на бялата черквица „Свети Петър и Павел”, с китно цветно дворче, оградено с няколко високи дървета и ограда. Нищо не се е променило от моето идване тук преди 30 години. Идвам като емигрантка, пропуснала присъствието си на това място цели три десетилетия. Но тук всичко ме чака съвсем същото, както бе преди. Миналото е завито в мъгла от носталгия, аромати и звуци. Опитвам се да вдишвам с пълни гърди. Отпускам пръсти по чашата с кафе, за да усетя топлината й, подейства ми събуждащо. Толкова много вътрешна топлина и уют усещам тук, в Добринище, че не искам да се помръдна. Понамествам лениво мисли, докато се опитвам да откъсна поглед от насрещния хълм. Винаги ми е било необяснимо трудно да дръпна сетивата си от приковаващата природа. Тук всичко е магическо, чак нереално – сочното зелено на боровете, мекото жълто на слънцето, носталгичното бордо на покривите. Пак потъвам в спомените на моето завръщане, за тръпчивото и гъделичкащо усещане да съм в уюта на спомени, познати образи из криволичещи улички. Сега и времето е такова завръщащо, а и настроението ми е същото. Отдръпвам се за кратко от ролите, които цяла година ме гонят, изтривам се от чужди страници и се потапям в непознатото, което ме преследва и все не ми остава време за него. Предавам се за малко, а после пак обратно, към познатото. Но няма как да се завърна, без да премина през проверката на годините и въпросите: Готова ли съм отново за монотонното бръмчене на тукашното време, срещу оправданите очаквания и глупавото доказване в ненужни ситуации...? А после готова ли съм да се върна в надпреварата и дали ще мога да изпълня поне част от обещанията, които сама си давам, докато съм насаме със себе си на мястото, където винаги се връщам с цялото си вълнение? И след въпросите идват равносметките, но това никога не трае много дълго, като обещанията, които си давам, откъсната от всичко заобикалящо, а после бързам да се прибера при спомените от поредното скъпо на сърцето ми лято. И все пак нещо остава. Остава досадното убеждение, че когато си тичал прекалено дълго в една посока и спреш дори за секунда, разбираш, че си забравил какво те е накарало да започнеш да тичаш. Губиш се в ритъма на живота и щом го разбереш, осъзнаваш, че и времето безвъзвратно е преминало през шепите и ти не си същият. А и пътуването губи смисъла си, когато си позволиш да се изгубиш в представите и нагласите на предстоящето. Поне това ми остава, опитвам се да не го забравям.

   Незабравимото мило лято ме прегръща с планинския въздух, с хлопките на овцете и козите, с подвикването на стопаните, с песента на славеите, жабите и щурците вечер. Свят извън пределите на сегашното, сроден с миналото, запътен към бъдещето. За да го има вечно и да го намирам тук с всяко следващо мое връщане. Безценно лято.

Освежена от ледената пиринска вода, поемам нагоре по баира. Хора копаят в градините по слънчеви места на баира, на малки полянки между дърветата. Спират, когато ме виждат и сядат да си починат. Усмихват ми се кротко, а очите им греят от радост, заради срещата ни. Разказват ми, че първият посев не станал. Отнесла го водата от честите и поройни валежи. Втори път садят боб, лук, домати, мерудия, а вече е средата на лятото. В планината то е по-късо, но и силно. Вечер е хладно и даже мразовито. Всичко е окъсняло. Кога ли ще им станат градините, мисля си, но не им казвам, за да не ги обезкуража. За радост овошките са пълни с плод, повече от листата са сливите, късните джанки, крушите, червените ябълки.  Всяко място с поминъка си Сутрин и вечер парадът на козите и овцете напомнят за земната хармония, че селският живот е запазил тук статута си. градското е за самочувствие на жителите и за слава на местните управници. Животът на хората тук е като капките роса, избили сутрин по тревата. Като напече слънцето, изчезват. Подухне ли вятър, огъва високите тополи край река Десилица и те кара да се чувстваш като господар на света тук и сега. Добиваш гордост, но и смиреност, възвишеност, но и тъга с богата душевност.

  По върховете е самотно и ветровито, там обитава само вятърът, но има и много повече слънце, отколкото в низината. Там, горе в планината, човек никога не е сам, където и да е, каквото и да прави.   Привечер от голямите тераси на къщите наблюдавам оранжевите залези по върховете, полумракът отмества в кратко време очертанията на планината, високо горе над къщите. Залезът променя цветовата си палитра, приема всички цветове на морско синьо и приказно изумрудено зелено. Свободна от всякакво градско притеснение гледам залеза, изпращам отминаващия ден и се виждам високо над облаците, полегнали леко и разсеяно по цялото небе. Там винаги е слънчево и много светло. Залезът прибира всяка светлина от върховете, а звездите изплуват една по една, заредили небосвода с други светове и много мечтателност.

  Животът е по-красив с умението да се общува с природата, от способността да съзерцаваш изгревите и залезите на дните. От способността да издигаш духа си над висините по време на трудното ни всекидневие. Разбират тукашните хора своето щастие в отстояването с труд и грижи, с постоянство и отдаване на обич към близки и приятели. Тогава доброто се върши, а не се обещава, обичта се дава, а не обяснява.

   Така разбират щастието си тук. Гледам как се трудят в градините, там, горе в планината и им пожелавам да имат виталността на природата и силата на планината. Уверени в полезността на дните си. Планинският въздух им прави услуга, готов да им дари прохлада в знойни дни, докато прекопават градините си. Така става с добрите хора и планината ги обича, защото са част от доброто в природата. Срещнете ли такива хора, радвайте им се. Те са рядкост. Говорят с мълчанието си повече, казват много с търпението си, доказват нещата с упоритост и постоянство. Възпитават повече с делата си, отколкото с думите. Зная, че отново ще ги срещна пак някой ден, някъде високо в планината. Между земята и небето, или в дома им, където ме черпят с козе сирене, овче мляко и малиново сладко, вечер с чаша гъсто тъмночервено вино. А те се оказват кадем за дългогодишно приятелство вече повече от 30 години.

 


Създадена на 20.04.2014 г.

Коментари

  • 133010e4f49de7b9604664802bc505ad?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    kevva написа:

    Преди повече от 3 години

    Прочетох с голям интерес! Благодаря на авторката!