Ромео и Жулиета от махалата Манастирци

разказ
Normal_denka_ilieva_3a

Писателят ходеше от стая в стая и оглеждаше. Къщата беше стара и доста занемарена, но си личеше, че  е строена с мерак: резбованите слънца по таваните, цветните стъкла на верандата... Основите от дялан камък. Майсторите – колко са били – вложили са цялото си умение и сърцата си във всяко едно нещо. Писателят опитваше да си представи миналото, вглеждайки се във всеки ъгъл. Вятърът на времето бе отвял и стъпките, и гласовете на хората, пребивавали тука, но имаше още надежда за живот в къщата: под широката, почерняла стряха се гушеха врабци, коминът беше готов да запуши...

   Насреща се издигаше планината - величествено и гордо. Каква гора наоколо! Какви огромни дъбове... Хайдушки поляни, потайни пътеки – всичко това го имаше около махалата Манастирци. И трупани от векове събития - писателят Боров само трябваше да натопи перото си в тях и да заструят бисерите в творчеството му.

   След като огледа стаите, той тръгна към гората. Прекоси дворчето и пое по каменистата пътека, която извиваше между дърветата. Ту по-бърза ставаше крачката му, ту се забавяше. Желанието му бе да  се почувства съприкосновен с цялата тази атмосфера наоколо. В къщата беше останала Дора, жена му - да чисти плесента по гредите и да мие врати и прозорци. Тя беше навикнала на работа, нали апартаментът в града чакаше на нейните ръце. Угаждаше и на мъжа си: събираше разпиляните по килима  листове от ръкописите му, пазеше тишина, когато той пишеше, правеше му чай, и му го поднасяше... Беше общо взето любяща жена, доста прилична на вид и с хрисим характер. Само дето не винаги разбираше съпруга си. Защо му е нужно да се рови в човешката душа? Какво има в човека, че да не може отведнъж да се разбере?... А сега и тази къща. Колко пари дадоха за нея! Трябваше да се трепе и да чупи ноктите си, за да очисти всичкото, което времето е наслагвало. Целият този прахоляк между стените!... Какво щяха да спечелят? Разбиха колата по кривите пътища насам, в магазина нямаше какво да се купи за ядене... Дворът сигурно е пълен с влечуги.  И дървеници дали няма между тия дъски? Цветните прозорчета - едно по едно трябва да се търкат...   

   Дора изхвърли легена с мръсната вода през прозореца. Държеше парцал в ръката си; на главата си бе сложила забрадка. Опря заоблен хълбок до перваза. Видя разбишканата кочина в задната част на двора. Оградата бе паднала, всичко беше потънало в треволяци!... По средата на двора течеше вада - кой знае откъде идваше тая вода? Всеки ден ли трябваше да я прескача? Кладенецът е със счупен чекрък, цяла мъка е да извадиш кофа вода. Какво още? Бабата, собственицата на къщата, бившата де, ей я, свила се е в мазето. Малко й остава да е тука, ще идват да я вземат в града. И тя е порутена, както да я погледнеш. Стъпва накриво, едното й рамо по-ниско. Главата й е омотана с два шала. Фуста, елече, фланела... Различни чорапи. Заприказва ли - ченето й затраква. Все държи с език зъбите си. Само очите й сякаш времето не е докоснало. Кафяви са, зениците им малко по-светли... Дора й искаше ту парцал за миене, ту я питаше как да държи чекръка, като вади вода. Бабо Жело туй, бабо Жело онуй... Бабата се подаваше из-под козирката на мазето, щъпукаше отпред. От време на време се заглеждаше към вратнята. По калдъръма много не смееше да се движи, повече пред къщата се въртеше. Помагаше на Дора със съвети: “Оня таван да не вземе да падне, разковало се е...” Или направо нареждаше: “ Всяко нещо иска грижа. Къщата може да изтрае още, но трябва да се колани добре.” Дора се дразнеше от заповедите й. Като е продала къщата, да си мълчи вече. Сега какво я интересува! Ще я вземат в града, ще я сложат в някоя кухничка, да си кюта там.

   Писателят се върна от разходката си. Дали бе придобил творческо вдъхновение? Движеше се с тежка стъпка и виреше кръглото си лице, сякаш душеше въздуха...

Дора изхвърляше поредния леген с мръсна вода, едва не го поля, когато той минаваше под прозореца.

- Не те видях - изрече тя, без много да се извинява.

 Писателят се изкачи по стълбите. Пак с вирната глава вървеше. Не го смущаваше ядовитото мърморене на жена му. Дора продължаваше да се сърди, дето се бяха заврели в тая мръсотия. Колко труд, докато  ремонтират апартамента в града и сега тука отново...

            Денят беше към своя край. Слънцето лежеше над отсрещния хълм. Луната скоро щеше да се покаже. Писателят Боров си представяше колко красиво ще е, когато побелее всичко от светлината й и небето се изпълни със звезди. За какво можеше да се пише в такава нощ? Пееше вече една нежна струна в душата му...

            Ето луната изгря. Заблестяха звездите. Тихо е - гората само шуми. Птица някаква се обажда... Писателят Боров стоеше изправен на балкона. Дора се беше наприказвала (колко пъти си изказва тя мнението за тая къща !) и се прозяваше уморено в стаята. Канеше се да угася лампата и да си ляга.

Бабата шумолеше нещо долу в мазето. Миришеше на газ оттам, дали краката си мажеше? Утре сигурно щяха да я вземат и нея. /Дано Дора спреше да натяква, много й беше неприятно да й се пречка тая баба/.

  Чу се кашлица отнякъде.  От мазето ли идваше? Не, зад оградата. Нещо там се мярна. Боров не обърна особено внимание. Не го интересуваше в този момент нищо, освен това, което ставаше в душата му. Продължаваше да се възнася духът му. Но кашлицата се повтори. Долетя и някакъв глас, по-скоро шепот. Без да ще, писателят Боров долови:

    - Жело, Жело ма...

     Лампата в мазето светна.

     - Ти ли си, бе?

     - Аз съм я. Ти кой мислиш, че е...

     - У-у, да те... Увих си коленете и щях да си лягам.

     - Жело, покажи се.

     - Ка’щяло да не се покажа! Кажи какво искаш?

     - Вярно ли е, че си продала къщата?

     - Продадох я.

     - И защо?

     - Ами защо... Щото... как да живея сама, бре!

     - Как тъй сама, ма Желе! Аз нали...

     - У-у, бе Радуле, ти пак ли!

     - Пак ли! Ти, Желе, сякаш нищо не знаеш. Ами аз... аз още те...

     - Ш-ш-т!... Тихо бе, хората ще те чуят - бабата се показа на прозореца. Мярна се сянката й в осветения четириъгълник на двора.

  Оня зад оградата също се показа. Беше някакъв прегърбен дядко. Боров се премести малко по-навътре на балкона, за да не го забележат двамата - дядото и бабата. Искаше да чуе докрай разговора им.

  Дядото продължи:

  - Жело, Жело, защо ме оставяш сам в това пусто село?

     -  Е, Радуле, животът е такъв. Може ли човек да се противи?

  - Едно време баща ти не те даде на мене - проплака сякаш гласът на стария. - Нали знаеш, нашите и вашите не се имаха. Що кавги, що крамоли бяха! Откога е тази омраза? Помниш ли братовчеда Пройчо кога го наръгаха? Един от вашите аргати - за една овца! Пък сетне нашите мъже... Страшна омраза беше! Един друг се бастисваха. Пък аз като те видях, помниш ли, ей там, под Аязмото? Беше ходила да береш божур. Боже, лицето ти! По-червено от божура беше... Оттогава те искам. Но не ни дадоха да се вземем.

 - Нали ти виках да бягаме - рече бабата. - Да се качим на конете и дето ни видят очите. С тебе навсякъде бях съгласна, и на Долната земя да ми кажеше...

   - Взеха ме да служа! И пуста война, дето се зададе. Като се върнах, ти вече... Исках да те открадна от мъжа ти. Цяла неделя се крих в буренака зад хармана ви. Видях те веднъж, че кърмиш...

    - Аз и детето си щях да зарежа! Всичко ми беше омръзнало на тоя свят.

    - Сетне като овдовя ти и аз останах без жена, синът ти не позволи да се вземем.

     - Думах ти тогава да се махнем от село - напомни пак бабата, - аслъ снахата не ме искаше много.

    - Аз щото с овцете... Мислех си няма да мога другаде. Но сега ще те открадна! И синът ти да дойде - какво? Ако искаш, можем да се венчаем в Манастирчето. Отчето е все пияно, но ще ни попее.

    - Ох, ох... - въздъхна старата, - каква венчавка те е наело. Нали виждаш...

 - Какво да виждам! - упорстваше дядото. Той се бе покатерил на един камък и протягаше ръце през оградата, сякаш искаше да грабне бабата.

 - Прибирай се. Ще паднеш и ще се пребиеш - съветваше го старата, - то се видяло нашето. На оня свят може...

 - Няма да падна! Аз... - и той вдигна коляно да прекрачи ниската ограда.

 Но в този момент Боров, без да иска, блъсна една саксия от балкона и тя се разби на плочника. Шумът стресна любовниците. Бабата затвори прозореца и дръпна пердето. Радул се скри зад оградата. Но след малко той отново подаде глава. И зашепна:

 - Желе, Желе, не се крий! Никой няма. Котката е... Ей сега ще дойда - дядото се прехвърли през оградата и тупна на земята. Ту охкаше, ту пъшкаше.

 Вратата на избата скръцна. Чуха се стъпките на баба Жела по цимента.

 - Ох, Боже, ти си луд! Ха, влизай! И дано никой не те е видял.

 Боров се прибра в стаята. Легна си. Жена му спеше. А той дълго не можа да заспи. Мислеше - за живота, за хората, за любовта... Не можеше да си даде отговор за много неща, а уж знаеше всичко и за живота, и за хората. В едно обаче беше сигурен: че няма да му стигнат силите и таланта да опише това, което беше чул и видял тази вечер...


Създадена на 09.05.2014 г.

Коментари

  • Picture?type=square

    Valentina Psaltirova написа:

    Преди повече от 3 години

    Развълнувах се, а това е доказателство за достойнствата на разказа.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    rekrasno e ,tova e jivota !!! написа:

    Преди повече от 3 години

    p