Заря по случай 2 юни в с. Малкоч, Кърджалийски окръг

В с. Малкоч баща ми, Иван Псалтиров, беше директор на училището и организира заря по случай 2 юни - деня на Христо Ботев.
Normal_500x500apr3_(1)

Баща ми беше командирован в с. Малкоч, Кърджалийски окръг да работи като учител. Това е малко селце на границата с Гърция, до което даже не ходеше автобус. Ние с майка отидохме при него след един ученически срок. Аз бях във втори клас и майка ми ми беше класен ръководител. Класовете бяха слети. Селото бе изцяло с турскоезично население. Наблизо имаше граничарска казарма "Корниз". Учителските семейства купуваха брашно и го даваха в казармата, срещу което получаваха купони за хляб. До училището имаше едно магазинче за най-необходимите стоки. Учениците от него си купуваха вафли и бонбони. До селото се стигаше по тесни планински пътеки. Покрай него минаваше река. В нея, близо до училището, имаше огромен, като скала, огладен камък. В него водата си беше направила естествена водна пързалка. Това беше любимото място на децата през лятото. Баща ми стана директор на училището. И, както навсякъде, където е бил, е ръководил хорове, така и тук започна да учи учениците на български песни. Беше организирал състезание между учениците и класовете, кой повече песни и стихотворения ще научи. В цялото училище бяхме пет българчета - аз, Петя и брат ѝ, Стефан, от Панагюрище, Румен и Иван. Родителите им бяха с военни чинове. На Петя майка ѝ беше също учителка. Аз научих турски език, за да мога да контактувам с местните. Към селото имаше две махали - Дупалар и Ирибоюнлар. Оттам идваха да учат в нашето училище. Баща ми прослушваше момичетата - кои имат верен слух, за да пеят в хора. За прегледа на художествената самодейност подготвихме много хубава програма и с нея се явихме в с. Тихомир, което беше заселено с помачета. Взехме първо място, като обрахме овациите на публика и жури. Хюсеин, синът на училищния прислужник, изпълни стихотворението "Каменарче" на Христо Смирненски. На сцената имаше малка скала и той се вживя в ролята си, използвайки чука по предназначение. Ахмед пък пя песента "Пасох овци, пасох кози". В края на песента две момичета му разпасоха пояса, на който беше написан някакъв лозунг, посветен на партията. Всички помним това време, а на децата ни можем да им го обясним, когато се подхване разговор за онова време. По български език имаше командирована учителка от Пловдив - викахме ѝ с любов баба Вида. Тя беше пенсионирана, но имаше двама сина, вече изучени - доктор и учител, доколкото си спомням. Под нейно ръководство подготвихме новогодишна програма и я изнесохме пред родителите. Имаше Снежанка и Дядо Мраз. За празненството написах дописка във вестник "Септемврийче". Не ми го отпечатаха, но ми отговориха, че трябва предварително да се изпращат материалите, за да могат да се публикуват в определения срок. Баба Вида ми показа модел за бродиране на възглавница. Скоро я довърших окончателно. За съжаление, баба Вида се спомина в селото и носеха ковчега ѝ на ръце чак до с. Тихомир. За 2 юни 1970 година баща ми организира честването на Христо Ботев на една полянка между селото и казармата. Патрон на училището беше Христо Ботев, затова на тази дата се проведе зарята. Учениците си приготвихме факли, с които обиколихме селото да видят родителите, че с децата им се водят интересни занимания. На полянката беше оформена огромна клада . Около запалената клада се проведе празника с пеене на песни, рецитиране на стихотворения и заря, за която отговаряха войниците от казармата. Времето нарочно беше избрано на свечеряване, за да се види надалеч зарята. Наградени бяха учениците, научили най-много песни и стихотворения. Тази заря е оставила неизгладим спомен в моята душа. Друго събитие от онова време беше организирането на футболна среща между училищните отбори на с. Малкоч и съседното с. Бук. Баща ми още разказва за него с голямо удоволствие. В село Бук имало огранизирана секция по футбол и те много се надявали това да им помогне да победят нашите момчета, които не са чували даже тази дума. Буковчани казвали "Ние имаме сексия, сексия..." Започнали срещата. Баща ми е нямал никаква представа как ще се развият събитията, понеже не е организирал футболни срещи между класовете. Но нашите момчета излезли по-читави от съседите от Бук и им вкарали толкова много голове, че онези забравили, че имат секция. Тръгнали за Бук с подвити опашки. Понякога и без огранизация човек проявява своите способности. Това и други неща се сещам от моите ученически години в малкото родопско селце. Понеже се вървеше много дълго пеша, за да се стигне до селото, се е случвало да застана пред баща ми, да вдигна нагоре ръце в знак, че искам да ме носи на ръце. И той, ще-не ще ме е понасял, а на гърба му е раницата с тежкия багаж. Сега моите внуци-близнаци вдигат така ръце пред мен и аз ги понасям. O tempora, o mores...

Създадена на 20.05.2014 г.

Коментари

Все още няма коментари