Фотографът Иван Иванов пречиства духа си върху жарава

Черно-бялата снимка е най-голямото предизвикателство за русенеца
Normal_1_1

Нестинарството е другото увлечение на Иван, сн. л.архив

Иван Иванов е скромен и приглушен в задъхания ритъм на ежедневието, успява да улови точно онова, което хората отминават с лекота и може би никога не забелязват. Фотографията му е помогнала да промени не само своя живот, но и светоглед и може би да намери себе си, там, където думите са излишни и почти ненужни. Казва, че снимките му са красноречеви и от тях може да се разбере много повече, отколкто той да разказва.  Затова разговаряме за нея - фотографията, като

увлечение, започнало преди тридесет години.

Иван си припомня за първата му сериозна изява - международен конкурс, провел се през 1978 година. Следват участия в биенале - 1989 година, награди от Европейския конкурс за екология, фото пленери и т.н. Въпреки многобройните участия Иван Иванов е с нагласата, че наградите в България се раздават на приятелски начала. Това обаче не му пречи да твърди, че хубавата снимка не остава незабелязана. И за да бъде убедителен, си припомня как председателят на журито от конкурса, посветен на биоразнообразието, му казал – „Иване, защо не ми се обади, че участваш, за да ти дам награда”. Животът е малко тъжен, колкото и да го пудрим и разкрасяваме, отсича философски русенецът и отново се връща към спомените.

Приятелите на Иван също са фотографи

Познава ги до болка, защото е работил заедно с тях и знае кой какво може да снима. Скромно добавя, че има участия и в документален филм, използвани са негови кадри, посветени на митингите против обгазяването на Русе. Според него тези моменти не трябва да се показват отново и дори не иска да се връща назад във времето. В документалната книга на Веселина Антонова и Детелина Каменова „Демонтаж” единият е героите е той, отразил събитията по време на обгазяванията в дунавския град. Снимал е демонстрациите, като химик се вълнувал от всичко, което е свързано с екологията. Точно в книгата може да се прочете откровението на Иван – „когато бяха най-силните обгазявания, мисля, че беше септември 86-та година, работех в така наречения Център за фотопропаганда и фотоуслуги или Българска фотография. Това беше в центъра на града и малко или много имаше хора, които ходеха с превръзки, някои излизаха с противогази, но това беше повече демонстративно, отколкото като предпазно средство. Моите снимки попаднаха във филма „Дишай”.

По онова време той е бил впечатлен от хората, носещи надписи и рисунки, прикриват лицата си с маски. „Дори и на манифестациите си личи времето, а то вече е отминало, извървяхме труден път за тези 25 години. Искам да забравя тази страница, имах неприятности, няколко пъти ме съветваха да не снимам тези неща. Наградата от конкурса, провел се в Сливен, получих зад кулисите. Малко преди откриването на изложбата партийните другари се заинтересували и видели снимката ми, тихо мълком ми връчиха наградата и поръчаха да не правя повече такива фотоси“. Всъщност каквото и да съм работил,

винаги съм се занимавал с фотография. Не съм спирал...

Основните правила на Иван Иванов са да бъде преди всичко много наблюдателен и да умее да пречупи нещата от своя ъгъл. Според него понякога много хубавото или грозното изглеждат по различен начин в реалния свят. Като фотограф е убеден, че ефектът е над останалото и хубавата снимка трябва да е изчистена от ненужните неща. Целта на фотографското търсене е да покаже нещо, което другите не го виждат, не забелязват. Преди шест-седем години, припомня си русенецът, фотографите в дунавския град организирали изложба „Плакатни войни“. Спомня си как хората се изненадали от дребните недомислици, получили се при лепенето на плакатите, когато са наложени един върху друг. Ето това е разликата, че в ежедневието не всеки от нас успява да види недомислиците на хората.

Природата

е фотографската страст на Иван Иванов. Обяснимо е, защото всичко свързано с нея, рефлектира върху същността му. Неслучайно пейзажите са любимите му теми. Земята, маковете, житата, нивите, свободните елени – това са находки, попаднали във фотообектива на русенеца. След това отрежда място на натюрморта. Казва, че му е интересен, защото е философия, будеща размисъл и всеки фотограф е потенциален режисьор. Разпитвам го за снимките, направени през годините – колко са, пази ли ги. Иван отговаря, че не може да се изброят, но затова пък пази всички филми. В разказа му улавям нотка на носталгия по старата фотография. Съжалява за нея и добавя, че е качествена и за хората, които умеят да снимат. Черно-бялата снимка е все още едно от големите изкушения и предизвикателство за фотографа.

Нестинарството е другото увлечение на Иван,

но малцина от любимото му обкръжение за умението на скромния фотограф. Танцът върху жаравата е свещенодействие за него, защото духът му се пречиства. Лицето на събеседника ми се променя, разказва за стъпките върху жаравата и за огъня. Сякаш се пренася върху парещите въглени и се увлича да разказва за силата на огнените пламъци, които го унасят в лудешкия танц. От разказа му разбирам, че той е родом от селище на хърцои - Кацелово. Обяснява ми, че те са най-близко до светлината, до бога на Слънцето. Затова и огънят го привлича, зарежда го с енергия, светлина и топлина. Как се играе върху въглените остава тайна, която малцина знаят и умеят да пазят. По-важното е, че Иван успява да намери себе си да надскочи сивия делник.


Създадена на 16.10.2014 г.
  • Популярни


Коментари

Все още няма коментари