Къща на брега

Normal_dsci2413

На баща ми, с поклон

Не познавам друг човек като татко, който с такова удоволствие да разказва за родния си град. Обикновено нарочно го предизвиквах с детското си любопитство към неповторимата западна архитектура на Русе.
Веднъж,когато се разхождахме двамата по брега на Дунав спрях, за да съзерцавам един приказно красив малък палат от бял камък, с грациозни стълби отпред, две кули по края, внушителни френски прозорци и покрив на няколко нива.
- Знаеш ли нещо за тази къща? – не издържах.
- Иска ли питане? – искрено се учуди баща ми. – Историята и е почти на цял век!...Я ела да поседнем пред нея. Да ти кажа право и на мене ми е една от любимите. Макар и легендата за построяването и да не е исторически точна, като всяко предание впрочем, но...Какво пък...интересно е.Има и някои достоверни данни, после ще ти ги покажа.
Аз с готовност седнах на пейката до него и зачаках. Баща ми не обичаше да го прекъсвам. Не дай Боже да оспоря или преинача чутото.

Както се казва, всичко си има цена – трябваше да съм послушна за да чуя разказа.
- ... Виждаш ли улицата покрай къщата, дето стига до пристанището и е постлана с жълти каменни блокчета? Някога тия павета е можело да се вземат или от Австрийско, или от Френско – австрийските стрували един франк, френските – цели пет! Градските първенци се препирали дълго от кой да си поръчат за да постелят града, накрая кмета отсякъл: „ На Русчука, нищо че са по-скъпи!, само франчужки му прилягат!" Колко мъдро, а? Защото и до ден-днешен хората се разхождат по тях, а те не са помръднали!
Та именно по тия жълти павета преди мн-о-ого години едно момче плахо пристъпвало към пристанището. Идвало от близко село, защото чуло че ако си силен и здрав можеш да се цениш за хамалин и пренасяш стоки по многобройните баражи и гемии из реката.

Било в края на май,

през деня се оказало наистина лесно да припечели някой грош колкото за прехраната, а вечер обикаляло из търговската улица, която го привличала с безбройните си дюкяни, кафенета и много хора, с хановете, пред които дремели коне пред разпрегнати каруци. Понеже момчето си нямало подслон и нощем, свито край някои храст на брега на Дунава, осъмвало с мечти да си построи тук свой дом...
В една лятна утрин дочуло врява наблизо. До самия бряг съзряло необичаен стол на колелца, в който седяло девойче с нозе, увити в одеало.Край него двама хлапаци си подхвърляли някаква книга. Сигурно книгата била на момичето, защото то ги призовавало да и я върнат.Към тях заситнила дребна жена, облечена в черно. Като я видели хлапетата хвърлили книгата във водата и хукнали да бягат. Нашето момче не му мислило много – скочило от брега в реката, грабнало книжлето, забърсало го несръчно с ръкав и го отнесло на девойчето. Бабата в черно изфучала ядосано и забутала количката по пътеката, а момчето тръгнало към пристанището.
- Я почакай! - дочул тих, но много властен гласец да го вика. – Как се казваш? – продължило момичето.
- М-м-м...Ристо... Ристо на Топала.
- Искаш да кажеш: Христо Топалов, така ли?
Момчето съвсем се объркало.До сега никой не бил го наричал с две имена като на възрастен. Огледало смутено девойката – била слабичка, с прозрачни нежни ръце и мъничко лице. Гласчето и едно такова тъничко, пък с тежест, но защо ли не помръдва? „ Трябва да е сакато!" – при сетил се и жалост клъцнала душата му.
- Какво правиш тук, Христо?
- Ами аз... търся си работа!
- Пъргав си и имаш добро сърце, сигурно ще успееш – рекло момичето, после кротко наредило на бабата – Дай му нещо за ядене.

На другия ден Христо чакал отново на брега, на третия – пак. Но странното момиче не се появило. Ненадейно собственикът на малка гемия му предложил да го вземе на работа, ако е съгласен още същата нощ да тръгне на далечно пътуване – чак до следващата пролет! Не повярвал на ушите си. Съгласил се и хукнал към брега – много му се искало девойчето да е там, да може да се похвали, че заминава и да спомене, че отново ще се върне. Понеже нямал близки, а искал като истински моряк да си вземе сбогом, преди да тръгне на толкова дълъг път. За негово щастие момичето било там – седяло си в стола на колелца и четяло книга. Въобще не се изненадало от новината. „Зная!"- казало, подавайки му някакъв пакет и му заръчало: „Пази се!" В този момент изневиделица се появила бабата в черно, размърморила се строго и забутала столчето по пътеката. На Христо му докривяло – никого си нямал и никой не го искал! Дори с едно сакато момиче не можел да си поговори... Спонтанно разтъркал очите си защото му запарили и хукнал към пристанището.
Същата нощ тръгнал на път срещу течението на Дунав.Върнал се в Русе, когато розите цъфтели, а небето било синьо и прозрачно като купол, сътворен от изкусен майстор стъклар. Слязъл от гемията и забързал към познатия бряг. Момичето пак било там – седяло си на столчето, вглъбено в книгата, все едно че не били минали десет месеца от последната им среща.
- Върнах се! – поздравил Христо отдалеч.
- И веднага дойде тук? – учудило се момичето.
- Ами аз... дрехите в пакета дето ми го даде, много ми помогнаха. Исках да ти благодаря!...

До тях безшумно се приближила бабата – черната врана, и отново отвела девойката. Не успял Христо да попита поне за името и, да и разкаже какво е видял по далечните земи, да и даде подаръка, купен специално за нея. Мълчаливо ги проследил с поглед и зърнал, че влизат в голяма каменна къща с висока ограда. Това, което не видял, бил белокосия мъж, който посрещнал сакатото момиче, поел го от стола и пренесъл на ръце в дома.
- Дара, - строго казал баща и – помоли ме да му намеря работа и обеща да не го виждаш повече!
- Но-о... татко!
- Ще уредя още утре пак да замине. Я се върне, я не. Няма ли да видиш най-после колко е обикновен? Искам да го забравиш! Та ти си поне с десет години по-голяма от него!
- Да, знам. И прикована завинаги на стола! Само с шест години съм по-голяма, но ти няма от какво да се безпокоиш – нищо не се е случило и няма да се случи!
Христо се завърнал отново след година, но не посмял да потърси Дара. От екипажа на гемията научил много за нея.Потомка била на една от най-богатите русенски фамилии. Майка и починала при раждането и, а тя осакатяла след преболедуван детски паралич. „Черната" баба и била леля – сестра на майка и. Поела грижата за малката и не се омъжила с тайната надежда да замести сестра си в сърцето на бащата. Но той бил човек строг и принципен. Обожавал дъщеря си и не помислял за друга жена. Богатството му се умножавало и когато дъщеря му пораснала, много пъти отблъсквал лакоми за наследството и кандидат-зетьове.

 

Минали много годинин

и Христо направил безброй пътувания по реката. Работел усърдно и припечелил доста пари, върнал се отново в Русе като твърдо решил да осъществи мечтата си – започнал да стои приказна къща досами брега. На откриването и се стекъл целият град. Поканил и Дара. Съвсем наскоро тя била напълно осиротяла. Един след друг починали и лелята и баща и, а за нея се грижела прислужница. Цяла вечер яли и пили гостите на богатата трапеза, театрална трупа и оркестър ги забавлявали. Към полунощ подпийналия Христо накарал музиката да спре и вдигнал тост за любимия си град Русе. После тържествено обявил, че след като вече има приличен дом, ще доведе годеницата си Елза, която е от австрийско, и тогава ще покани отново гостите си на сватба. Естествено го поздравили с радостни викове и благословии. Само Дара слушала мълчаливо и тъжно. Тази новина тя знаела предварително, Христо споделил с нея когато отишъл да я кани на тържеството. Била много огорчена, защото с години таяла чувствата си към Христо, винаги се надявала да и отвърне и не допускала, че друга ще и го отнеме. Властната и горда душа и наредила да преглътне сълзите си, да си нареди мълком: „Мога да проявя всичката си женска мъдрост!... Трябва да сторя каквото съм намислила!"

Гостите се разотишли чак на сутринта. Обилната вечеря и безбройните питиета замъглили главите на мнозина и нали било лято, някои преспали, където ги застигнала дрямката – по стаите, край масите или в градината.А Христо?... Когато се събудил, с учудване видял, че Дара блажено спи до рамото му и се усмихва насън. Свил недоумяващо рамене, станал и се заел да разтребва. Нямал никакъв спомен как са се озовали двамата в отделна стая. Познавал Дара от толкова години, винаги я обичал и почитал като по-голяма сестра, затова бил съвсем спокоен – едва ли нещо лошо се е случило. Пък и нали на следващия ден заминавал да вземе бъдещата си невеста?
снимка - авторкатаХристо отплавал, а лятото на 1928 година се случило горещо и сухо. Капчица дъжд не проляло небето с месеци. Реката се свила в коритото си, оголила напукани грозни брегове лениво влачейки изпосталялата си снага към морето. В началото на септември на пристанището избухнал невиждан пожар. Русенци се видели в чудо кое по-напред да спасяват – гемиите, стоките натоварени в тях, складовете или най-близките къщи до брега. Жива верига от изтощени до изнемога хора пренасяли вода от Дунава с дървени кофи и кажи-речи цяло денонощие се борили със стихията.

Когато пламъците утихнали, всичко било почерняло – и руините, и душите, и надеждите на много хора. Градът сякаш се смалил. Христо се завърнал дни след пожара. От новата му къща не останало почни нищо. Оказало се, че всеки е спасявал първо своя дом, а неговия изгасили последен.
След месец, когато пак се канел да отпътува, Христо открил Дара на любимото и място до брега. Седяла си неподвижно вперила очи в Дунава и... блажено се усмихвала?! Смутило го странното и държание, но примирено обяснил – дошъл е да се сбогуват. С жена си Елза решили да се установят в нейния роден край. Чужденката отказала категорично да живее в този изпепелен град за да гради дом върху руини. Пък и самия Христо вече не искал тази къща на брега.
- На добър час, пази се! – казала Дара, а цялото и лице греело от щастие.
Съвсем объркан, Христо не посмял да попита на какво толкова се радва неговата приятелка. Отишъл си завинаги и никога повече не се видял и чул в Русе!"
Баща ми пое дъх и рязко прекъсна увлекателната история.
- Ама, татко, ти нещо като да обърка?... Нали за тази къща отсреща казваш, че е изгоряла ? Но това не е съвременно строителство, тя си е стара... и е прекрасна! И ей там отгоре ясно се вижда надпис: Христо Топалов- син. Нарочно ме мъчиш, да ми е любопитно, нали? – баща ми ме поглежда дяволито- изпитателно - Хайде де, какво се е случило накрая? – мрънкам примирено.
- ...Нали ти казах: - гласа му е дяволит - в онази нощ, когато Христо празнувал за новия си дом и обявил, че ще се жени, Дара нещо му се заканила да изпълни, тогава... той осъмнал до нея!... Човек, дъщеря ми, - погледа му е замечтано-възторжен - няма как да насилва сърцето си. Когато то обича, но не му отвръщат – намираш си начини – сега говори глухо, като на себе си - ... Открадваш си частица от любимия. – завършва простичко.
- Не е било много сигурно, че ще се получи... - промърморвам. – Затова ли се е усмихвала когато се сбогували?
- Да, вече е знаела, че никога няма да е сама. Нейната мечта се е сбъднала.
- Чакай да се разберем:това е една градска легенда или...? – нещо ми се изплъзва. – Чак толкова подредено да ти се изпълняват всичките желания в една единствена нощ? – искам още мъничко от историята, нещо дребно, нещо пропуснато?...
Татко въздъхва.
- Погледни само колко е достолепна тази къща на брега. На близо цял век е, а ние с теб сме запленени от красотата и. Само едно обичащо и силно сърце, само голяма обич и последователност успяват да съградят и опазят такъв дом през вековете.И това го могат... единствено жените! Затова и хората са запазили спомена за Дара. А до самия покрив пише единствено: „Христо Топалов-син" Синът на оня Ристо на Топала, от когото Дара си откраднала... живо щастие.
Само заради тази легенда си струва, дъще, да обичаш Русе.
Завинаги...

 


Създадена на 13.09.2018 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Анелия Николова Геор написа:

    Преди почти 6 години

    Много хубав разказ! А къщата е много красива. Аз съм от Русе и я помня от детството си.Всички къщи на крайбрежната улица внушават толкова романтика е носталгия по един отминал свят....