167 години от рождението на Христо Ботев

Тоз който падне в бой за свобода, той не умира

036450.0

Normal_hristo-botev

Христо Ботев е роден на 6 януари (25 декември по стар стил) 1848 година. Изключителната му личност, съчетала в себе си поетически талант и житейска непримиримост, го превръщат в една от най-светлите личности в българската история.

Другите за Ботев

Интересът към личността на Ботев започва още от деня, в който преминава с четата си Дунава и тръгва към Балкана. Пръв Киро Тулешков, съученик и приятел на Христо Ботев от Одеската гимназия, съобщава във в-к „Български глас" в Болград за преминаването на четата и нейните подвизи. Датата е 25 май 1876 г. На няколко пъти след това Тулешков занимава читателите на вестника със съдбата на четата. А след геройската смърт на Ботев ни оставя и първите спомени.

 

За срещата си с Христо Ботев подробно разказва и капитанът на „Радецки" Дагоберт Енглендер:

Във време на нашето пътуване до Козлодуй Ботев показваше в своите действия твърда енергия и прозорливост. Насърчаваше и поддържаше някои съвършено млади момчета... Той милваше едни като деца с двете си ръце по лицето, други прегръщаше, после им говореше силни и високи думи, като посочваше често с ръката си към българската земя и синьото слънчево небе.

Впрочем навсякъде се въдвори такава решителност и спокойствие, като че параходът отиваше да направи една разходка за удоволствие, а не замислен високо политически удар, резултатът на който беше, поне за мен, повече от съмнителен.

Между другото Ботев ми каза:
- Знаете ли, господин капитан, защо ние избрахме вашия параход? Защото носи името на един славянски генерал, Радецки, което е за нас добро предзнаменование...

Сред спомените на съвременници и другари на Ботев, се открояват тези на Никола Обретенов. Син на баба Тонка Обретенова, той е един от организаторите на Ботевата чета, оставил ни спомен и за последните минути на Войводата:

20 май 1876 година. Черкези и башибозуци, подкрепяни от войници, нападат усилено, но и ние не им оставахме длъжни. До залез на слънцето боят беше ужасен, на няколко пъти неприятелят настъпваше, но биваше отблъснат с големи загуби. Най-сетне, когато настана здрач, гърмежите започнаха да се чуват по-нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската. Някои от нашите момчета, които бяха служили, разбираха сигналите и казаха, че това означава спиране на боя. По заповед на Ботев изсвири и нашата тръба, също за спиране. Ботев поръча да се откове знамето, и знаменосецът го запаса на кръста си. Момчетата, които заемаха върха, слязоха и съобщиха, че неприятелят се е оттеглил надолу.

 Денят беше ужасно горещ, на много се бяха напукали от жажда устните. Ботев разреши да отидат на извора, който бил наблизо. Слязохме и ние с Ботева, като подкрепяхме ранения Перо... По покана на Ботев приседнахме край една малка скаличка. Ботев беше много загрижен. Понеже от щаба му бяха останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни свършиха? Помощ от никъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли или да се отправим към Сърбия?"

Докато ние да отговорим, Перо каза: „Ако ти направиш такова нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш." Ботев нищо не каза, но се изправи в целия си ръст, да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава изгърмя пушка и Ботев падна на гръб. Сразен беше, без да каже нито дума, само изхърка...

Останахме поразени от гърма. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо, прибрахме всичко от Ботева, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите.

Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума, взех и часовника, бинокъла, компаса, и портмонето с 5 наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира. Наведохме се и го целунахме. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: В редовете на борбата, да си найда и аз гроба."

Няколко опита са правени за откриване на

лобното място на Христо Ботев

Най-напред една туристическа група от Враца през 1900 г., публикува разследването си в списание „Родина". Тази неофициална комисия оборва за пръв път и твърдението на Захари Стоянов, първият биограф на Ботев, че той е паднал на връх Вола.

На следващата година комисия, съставена от девет Ботеви четници и осем други лица, предимно от Враца, предприема втори опит за установяване лобното място на поета. Местните жители трябвало да помогнат за установяване на имената на местностите, тъй като те не били познати на Ботевите четници.

Въпреки че не взема окончателно решение, Комисията решава паметникът да се издигне в местността Околчица „като място видно, лично, достъпно и близо до последното сражение".

Опит за установяване лобното място на Ботев прави и проф. Боян Пенев през 1926 г. Но той се основава изцяло на описанията на Захари Стоянов и приема, че Ботев е паднал на Вола.

На следващата година, 2 юни 1927 г., отново е съставена комисия във Враца от 9 местни дейци. Но в нея участва и Никола Обретенов – четник от щаба на Ботевата чета и непосредствен свидетел на неговата смърт, придружен и от двама военни от град Русе.

Без да знае и преди, и сега наименованията на местностите, Никола Обретенов върви по стъпките на четата –

Години след историческото събитие

Оживяват спомените му – с големи подробности. Това помага да се ориентира бързо върху местността.

Ботев пада убит край един камък, висок около метър и широк около метър и половина, когато след прекратяване на сражението се надигнал да огледа разположението на четата – в подножието на връх Камарата – над Йолковица. – това е заключението на Никола Обретенов. 

През месец август същата 1927 г. комисия на Министерството на народната просвета прави самостоятелно разследване, като заключението ѝ се препокрива с казаното вече от Никола Обретенов.

Споделеното през годините от Ботевите четници не се различава съществено от казаното от Никола Обретенов.

Йордан Кършовски, оставил най-ранните спомени, изповяда: Това свято място за нас, се нарича Врачански или Берковски камък... То е съставено от пет високи баира...

Камарата, Купена, Клена, Вола, Околчица – кът от Стара планина, свързан завинаги с подвига на Ботевите четници и гибелта на войводата им.

Преди години програмният директор на БНТ Борислав Геронтиев ми възложи да подготвя 20 минутна филмова импресия, която да се излъчи по време на Ботевите тържества. Гласува ми доверие сама да бъда сценарист и режисьор. Трудна и много отговорна задача. Но, десетилетие след това, филмът Памет и помен продължава да се излъчва в програмата на БНТ всяка година на този ден.

[Vratsa_Hristo_Botev_Wikipedia_CC] Памет и помен за Ботев и неговите четници и за всички знайни и незнайни герои в историята българска... прегърнали във времето идеята за „Свобода или смърт юнашка".

За филма се облегнах на образците в българското народно песенно творчество, съхранено в репертоара на изтъкнатите народни певци Павел Сираков, Сестри Бисерови, Калинка Згурова, Йовчо Караиванов, Магда Пушкарова, Елена Граматикова, Сава Попсавов; от стиховете на Добри Чинтулов, Ботев и Вазов; от произведенията в българското изобразително изкуство, пресъздали моменти от хилядолетната история на българите в камък, бронз, дърво, графика, живопис...

Помогна ми съхраненото в Паметта българска. Тогава се допрях и до бисери в народното поетично творчество, възхваляващи подвига на героите – знайни и незнайни – от Тракия и Мизия, от Добруджа и Родопа, от Пирина и Странджа планина.

От кога се е, мила моя майно ле, зора зазорила,
оттогаз е, мила моя майно ле, войска провървяла,
кон до коня, мила моя майно ле, юнак до юнака...

Заплакала е гората, гората и планината,
и на гората дървето, и на дървето вършето,
и на вършето листето, и от гнездата пилците,
и от полето тревата, от кладенците водата,
заради Индже войвода...

Пушка пукна из гора зелена,
та удари най-добрия юнак.
Юнак викна, та гората екна:
- Носете ме до път, до кръстопът;
там де падна, там ме заровете!
На глава ми цвете посадете;
на крака ми байрак забодете;
за байрака коня ми вържете!
Кон да цвили, байрак да се вее;
цвет да цъфти, гроб да хубавее...

Пустата Стара планина зиме и лете се пълна,
зиме е пълна с овчари, лете със млади юнаци;
под всяко дърво и юнак, под всеки камък и байрак.

Вятър ечи, балкан стене,
сам юнак на коня;
с тръба зове свойте братя:
„Всички на оръжие!"

Капитан Петко войвода той на тракийци думаше:
- Тракийци верни комити, диздюн ли ми е четата?
Ножове ще наточиме, сабите ще препашеме,
пушки на рамо ще носим, български байрак ще веем.
Из Странджа баир ще ходим, из многовърхара Родопа,
из равна земя тракийска, за българско ще се бием...

Ясен месец веч изгрява над зелената гора,
цяла Странджа род запява песен нова юнашка.
Пушка пукна, ек отекна,
знак се даде за борба.
Бомби трещат, куршуми пищат,
цяла Странджа веч ечи...

И отново, както всяка година на този ден, Околчица ще събере стари и млади от всички краища на България и ще звучи песента по безсмъртния стих на Ботев.

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира; него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...


Създадена на 06.01.2015 г.

Коментари

Все още няма коментари