Боян Пенев: човекът с други измерения

Normal_boyanpenev

Поет, художник, музикант или всичко в едно

27 април е рождената дата на двама българи, оставили светла диря в културната история на България – Пенчо Славейков и Боян Пенев.

На тоя ден съм аз роден.
За други - като всеки ден!
За мене... с моето рождене
неволята роди се с мене.

Така тълкува рождения си ден поетът Пенчо Славейков в стихотворение, озаглавено „27 април 1866“. На същия 27 април, но 16 години по-късно, се ражда и Боян Пенев – приятелят, който ще бди до ковчега на поета и ще е сред най-близките, съпроводили го в последния му път, далеч от родината, в италианското селце – Комо Брунате.

Знаменита е речта на Боян Пенев в църквата Света Неделя при пренасяне костите на поета, девет години по-късно.

Отначало говореше спокойно и равно. Скоро обаче гласът му се издигна мощен, внушителен. И присъстващите почуствахме истинското му и дълбоко духовно родство с Пенчо...

И малцина са тези, които могат да се похвалят приживе с такава оценка на своите съвременници.

Боян Пенев е един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици от първите десетилетия на ХХ век. Завършва Славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и от 1909 г. е университетски преподавател.

Боян Пенев ни четеше лекции по българска литература, – пише в спомените си негова студентка. – Добре си спомням абсолютната тишина, всред която звучеше спокойният му, увлекателен равен разказ за българската литература през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Не зная точно в какво беше обаянието на този човек, тази магия, в която ни увличаше. Нещо необикновено се излъчваше от цялата му строга фигура.

Елисавета Багряна допълва:

Като студентка слушах курса лекции за Христо Ботев – четени от Боян Пенев. Помня го на катедрата – бледен, одухотворен, винаги спретнат, скромен, дори имаше нещо монашеско в образа му. Говореше спокойно, с равен глас, без ораторско повишаване на тона. Той не се стремеше да прави впечатление, да бъде посрещан и изпращан шумно и възторжено. Но който отидеше, слушаше вдълбочено. Бе тихо като в храм. Неволно ни внушаваше сериозност. А при другите – елегантно, бляскаво, с вицове, но някак салонно. В момента ефектно, после избледнява.

Поетесата Блага Димитрова пък си спомня:

Бледно продълговато лице на отшелник, полузасенчено от черна брада, която се слива с тъмнината на фона и на дрехата. И цялата здрачност е пронизана от погледа: вглъбен, пламтящ, взрян право в душата ти. До другия край на коридора да идеш този поглед те следи, сякаш иска да проникне в теб и да събуди някакви непознати пориви.

Приносът на Боян Пенев е в областта на литературната история и критика върху българската литература от Възраждането до съвременните му писатели. Той е автор и на четирите тома История на новата българска литература.

Близо две десетилетия Дора Габе е най-близка спътница на Боян Пенев. В спомените си „дълголетницата“ подробно е разказала за романтичната любов, за годежа, за сватбата... И по-важно – за това, което е получила от тази необикновена личност...

През 1913 г. доцентът от СУ получава научна командировка за Полша и Германия. На път тръгва с жена си. Още с пристигането в Краков младият учен се залавя с полския език, със старите ръкописи, с полската литература.

Ще трябва да започнеш да учиш полски. Ще превеждаш. И Дора Габе седнала над полския учебник.

Боян Пенев, – пише тя в спомените си, – преведе откъс от Пан Тадеуш на Мицкевич и ме застави да го преработя в стихове. Преведохме по този начин и втори и трети откъс... Но Боян не се задоволи с това. Почна да ми преподава граматика и да ме изпитва всяка заран, като ме забърква нарочно и се надсмива над моите грешки и моята безпомощност. Така незабелязано започнах да чета и да разбирам и тъй на шега Боян Пенев направи от мен една помощница, а отпосле една запалена пропагандаторка на полската литература.

През 1921 г. в София излиза прочутата антология Полски поети – под съставителството на Дора Габе. Изданието възхитило културна България. 27 автори с 67 творби.

Така Боян създаде ядрото на полско-българското сближение. То не стана в едно обикновено заседание от случайни хора и с едно „решение“ да се основе дружество: Боян Пенев посегна с едната си ръка към сърцето на Полша, а с другата към българския дух...

Чрез спомените на Дора Габе се докосваме и до други, неподозирани страни от образа на тази многостранна личност, която определено не се побира в рамките на един портрет.

Малцина може би подозират каква голяма роля е играла музиката в живота на Боян Пенев и какво значение е имала тя за формиране на някои черти от характера му.

Като малък Боян свирил на ръчен хармониум (с една октава), по-късно като ученик в Разград свирил на цигулка, но уроци по музика никога не е взимал.

Когато се оженихме и аз все още вземах уроци по пиано и напредвах доста бавно, той свиреше моите упражнения, преди аз да ги науча. Без да взима уроци, разбира се. Какъвто инструмент да попаднеше случайно в ръцете му, след половин час той вече свиреше на него.

Моята учителка по пиано уреждаше музикални вечери, посветени на Бетовеновите сонати. Колкото и късно да се прибирахме, Боян сядаше пред пианото и се мъчеше да възпроизведе някои от тези мотиви, макар само с един пръст.

 Кога съумя да свири с всички пръсти и с двете си ръце, беше ми неясно. Не е взимал уроци, не е свирил редовно, а само измежду работата, когато излезе из кабинета си и седне пред пианото за почивка.

Един ден, когато се връщах в къщи, чух още отвън, от стълбите, че някой свири. Кой ли пианист беше дошъл! Но каква беше моята изненада, когато заварих Боян сам.
- Кой свиреше? – питам.
- Никой – отвръща смутен, – аз си дрънках.
Изведнъж тихо продума:
- Всъщност моето истинско призвание беше музиката! Нито университетът, нито литературата, нито всичко онова, което върша. По крив път съм тръгнал...
Когато го погледнах, очите му бяха пълни със сълзи...

И след смъртта му, заедно с четирите тома История на новата българска литература, поетесата издава и прекрасната, най-интимно преживяна книга на Боян Пенев за Бетовен. Години по-късно, вече след раздялата им, Дора Габе ще сподели в едно писмо до него:

Музиката само с теб мога да слушам. Там се докосвам до теб. Тъй реално те чувствам, че не понасям присъствието на някой непознат...

Боян беше изключителен човек. Такъв не съм срещала. И вече няма да се роди такова съчетание на способност, ум, характер. Голяма личност. Човек с други измерения.

През 80-те години на миналия век „Български писател“ издава поредицата Х и У в спомените на съвременниците си. Тези, които са познавали Боян Пенев, прибавят нови щрихи към портрета на професора. Разказват, че едно от любимите му забавления е да прави рисунки и карикатури на приятели или да рисува пейзажи. Без да бъде художник, той – по думите на художествения критик Никола Мавродиновимаше много вярно око и чувство за характерното в човешкото лице и тяло. А проф. Андрей Стоянов добавя:

defaultТой беше аристократ по дух – като малцина у нас. Тоя вроден аристократизъм не му позволяваше да дружи с хора, които не можеше да уважава. Тяхното присъствие го гнетеше и той ги отбягваше. Но никога не отправяше зла дума към тях – защото злите чувства бяха чужди за душата му.

Рядко отправяше упрек към неприятелите си; но приятелите му – тъкмо ония, които обичаше и можеше да назове свои – бяха непрестанно изложени на неговата благородна критика. Приятелят беше длъжен да знае пътя и никога да не изневерява на себе си... Той беше жив образец за всичко, което сам очакваше от приятелите си...

Ще добавя и прощалното слово на Владимир Василев, редакторът на литературното списание „Златорог“:

Боян Пенев можеше да бъде поет – затова никоя лъжа в поезията не можеше да остане скрита за него.
Можеше да бъде художник – достатъчно е тънкото му наблюдение и нерв на художник.
Той можеше да бъде музикант – и написа великолепната си книга за Бетовен.
Но и поетът, и художникът, и музикантът се чувстваха във всичко като в огромен и дълбок фон.
Такива хора могат нищо да не „напишат" – достатъчно е само тяхното присъствие. То вече е една мярка за времето.

Опитах само да се докоснем до уникалната личност на проф. Боян Пенев. Само да се докоснем, защото...

Тежко ни, ако бихме помислили, че сме казали всичко, което е трябвало да кажем – с тези думи Боян Пенев завършва най-интимно преживяната си книга за Бетовен.

Но те са валидни и за нас, нали?


Създадена на 27.04.2013 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    godo написа:

    Преди повече от 6 години

    Европа не ни счита за нищо и с удоволствие би гледала смъртта ни – е написал професор Боян Пенев на 28. VII. 1913 г. в своя „Дневник”.