club50plus.bg

В света на приказките

(От "Нашата планета в света на приказките")

 

В едно пролетно утро слънцето се усмихваше и озаряваше

река Арно. Ято птички прелитаха над реката, оглеждайки се

в повърхността ѝ. Чуруликането на хвъркатите красавици

и боботенето на Арно се преплитаха като песен-магия,

която караше малката Мери да си тананика и да се радва на

природата. Подтичвайки покрай реката, Мери достигна малка

горичка, ухаеща на зелени борчета, диви цветя, минзухари,

маргарити. Пеперуди прехвърчаха от цвят на цвят. Големите

очи на Мери следяха всеки трепет на пъстроцветните /пе-

перуди/. Тя тичаше след тях и протягаше ръце да ги улови.

Неусетно малката палавница стигна до една пещера,

от която се прокрадваше светлина. Пристъпи със страх

към входа ѝ и продължи навътре, опирайки се на влажните ѝ

стени. Пред нея се откри огромна стая с висок, висок таван,

огряна от светлината на сто слънца.

Малкото момиче възкликна при вида на изящнa кукла с

плитки и корона, цялата в перли. Куклата държеше в ръката

си кутия. Мери почувства като че ли нещо докосна рамото ѝ

– не можеше да повярва: една от грациозните птички, които

летяха над Арно, изведнъж се оказа в пещерата, кацнала на

рамото ѝ. Мери се усмихна и чу странния глас на птицата:

- Мери, вземи тази кутийка от ръцете на куклата и я

отвори.

- Коя си ти и как можеш да говориш с човешки глас – попита

Мери. Откъде знаеш името ми?

- Аз съм твоята птица-хранител, завещана на теб от

твоите предшественици да те пазя и напътствам – отвърна

бялата хвърката.

Мери недоумяваше за случващото се:

- А какво означава предшественици?

- Мила моя, твоите предшественици са твоите роднини,

които са живели, преди ти да се родиш. Те са били малки като теб, после са пораснали като родителите ти и после са станали възрастни като баба ти и дядо ти, и после още по-възрастни, и на преклонна възраст са напуснали живота. И днес, когато тях ги няма, аз съм твоята закрилница и ти

нося техния завет от миналото.

Мери слушаше в захлас и с трепереща ръка отвори

кутийката, която държеше царствената кукла. Златен

пръстен с тъмночервен рубин блесна пред очите на

момичето. Мери сложи пръстена на ръката си и не можеше

да се нарадва на красотата му. Внезапно очите ѝ спряха

върху златен лист, на който със светещи, лъскави камъчета

беше изписана дума. Малката Мери сричаше буква по буква

Т-А-Й-Н-А. Докато разчиташе и си повтаряше думата ТАЙНА,

ТАЙНА, ТАЙНА, птичката излетя нависоко с нежно чуруликане.

Мери я проследи с поглед и ѝ махна с ръка за сбогом, изпрати

ѝ въздушна целувка и се запъти да излиза от пещерата.

Бързайки към дома, тя нямаше търпение да разкаже на

родителите си за случилото се.

Майка ѝ я посрещна на вратата със загрижено лице:

- Мери, много се забави, къде се скиташ до толкова

късно?

Красивите очи на Мери с цвят на въглен искряха. Малкото

ѝ личице сияеше и тръпчинката на бузката ѝ ставаше все

по-дълбока. Тя разказваше задъхана за разходката покрай

реката, за живописната гора и вълшебната пещера. Думите

ѝ кънтяха и историята ѝ впечатли и развълнува родителите

ѝ, но те не повярваха на малката чародейка. Предупредиха я

да не ходи сама в гората и да не влиза в пещерата. Мери се

намръщи, но гладът надделя и започна с невиждана бързина

да се храни, като че ли някой я гонеше.

На следния ден Мери си играеше в градината пред блокче-

то, в което живееха. Любимите ѝ приятелки се присъединиха и Мери с голяма радост им сподели за чудатостите от

предишния ден.

- Заведи ни в гората, покажи ни пещерата, искаме да

видим куклата с перлената хубост и да говорим с твоята

птица-закрилник – викаха момиченцата дружно.

Мери се бореше със себе си, тъй като беше обещала на

родителите си да не ходи в гората, но реши, че с нейните

приятелки ще бъде безопасно.

Шумната група се запъти към дъбравата. Свиреха с уста

като птички, гонеха пеперудите, късаха цветя – носеше се

детска глъч в тихата горичка и така влязоха в пещерата и

се смаяха от светлината на стаята, огряна от сто слънца.

Русокосата къдрокоса Шушан гледаше като хипнотизирана

куклата с царската корона от перли. Очите на Шушан станаха

още по-ярки, като изумруди. Мери предусети опасност и предупреди:

- Който пипне куклата, го очаква беда.

Думите на Мери стигнаха бързо до ушите на Шушан,

която не посмя да помръдне. Но нежната и кротка София

неочаквано протегна ръка към короната на куклата и

изтръгна една перла.

- София, не бива да вземеш тази перла, без да ти е

подарена. Не знаем на кого принадлежи тази малка царица,

тя не е наша – хлипаше Мери.

Но София се намръщи и не искаше да чуе отчаяната

молба на приятелката си. Шушан продължаваше да гледа в

захлас. Изведнъж се чу пръхкане във високото. Светлината

в стаята бе толкова силна, че ослепяваше отправените

към тавана погледи на момичетата. Чу се глас, нежен и

напевен и постепенно приближаващ се към тях. Появи се

птицата-закрилник и тревожно кръжеше в голямата стая и

повтаряше: Денят ще стане нощ, денят ще стане нощ.

Изведнъж започна да се стъмнява в стаята на стоте

слънца. Отчаяна, Мери попита птицата-закрилник:

- Моя закрилнице, моля те, помогни ни, посъветвай ни.

Тогава птицата отговори:

- Мери, вгледай се в пръстена, който носиш на ръката си

и ще получиш своя отговор.

Мери се вгледа в пръстена, но никакъв отговор не получи.

Червеният камък светеше, но не можеше да говори. Тогава

Мери се замисли и проумя думите на птицата. Пръстенът

ѝ беше подарен с любовта на птицата-закрилник. Перлата която София откъсна от короната, бе изтръгната със сила.

Светлината в стаята намаляваше и възможността на

момичетата да излязат от пещерата ставаше все по-малка.

Мери погледна своите приятелки и почувства как една сълза

се изтърколи по бузата ѝ. Шушан, която мълчаливо гледаше,

се стресна и бързо се придвижи към София. Хвана ръката ѝ, в

която София стискаше перлата и я помоли:

- София, нека заедно върнем перлата на тази царствена

кукла.

София отпусна ръката си и заедно с Шушан си протегнаха ръцете към короната. Светлината в стаята се усили, лицата

на момичетата отново грейнаха. Дочуха излитане на птица

и радостно се запътиха към изхода. Момичетата не усетиха

как са прекарали целия ден в пещерата. Навън беше тъмно.

Обзе ги страх в тъмната гора.

Мери почувства нещо шумолящо в джобчето на роклята

си и се досети за златния лист. Издърпа го пред очите на

момичетата.

Всички сричаха в глас “ТАЙНА” и се удивиха на блясъка

на малките камъчета, които изписваха тази дума - ТАЙНА.

Така пътеката в гората, през която колебливо вървяха, се

осветяваше от камъните. Когато стигнаха края на гората, камъчетата на златния лист изписаха нова дума пред погледа

на момичетата - ПРИЯТЕЛСТВО.