За един учител без ръце, две циганета и две патерици, срещнали бъдеще на едно кръстовище
Минавам на този светофар от години. По няколко пъти на ден. Познавам всичките му „наематели" – от двете циганчета, които мият стъклата на колите, през старицата с изкривени пръсти, здраво стиснали две мършави китки със здравец (за продан разбира се), та чак до момчето с двете патерици, което протяга ръка най-вече към прозорците на скъпите лимузини.
През годините този светофар беше „работно място" за всички тях. Те се появяваха от някъде, прекарваха известно време тук, движейки се шумно между колите и съвсем неочаквано някой ден, просто изчезваха. След известно време отново се връщаха, все едно, че никога не са си тръгвали.
Затова изобщо не се изненадах, когато един зимен ден, спирайки под червената светлина на светофара, видях
мъжът около петдесетте,
облечен в кафяво, оръфано яке и тъмен панталон – ново попълнение към работещите тук. Носеше каскет и се различаваше от другите, макар че беше просяк като тях. Беше чист и някак си по своему спретнат. Прошарената му коса се подаваше на снопчета изпод каскета.
„Странна птица!" – помислих си.
Дори не забелязах, че ръкавите на якето му се веят свободно, твърде свободно.
Едва на следващият ден, минавайки отново, си дадох сметка, че няма... ръце! Те просто липсваха! От раменете надолу, ръкавите му бяха празни и безжизнени! И двата!
Гледах го и не можех да откъсна погледа си – ужасът има своя притегателна сила.
Зачудих се как взима подадените му монети и чак тогава видях кутията, която висеше на врата му – малка, шарена, от шипков чай, завързана с канап.
Докато го наблюдавах към мен се приближи едно от циганетата (явно работата им вървеше на това кръстовище, защото вече два месеца се срещахме тук).
– Здрасти, како! Как си? – понякога им давах дребни стотинки или им носех
шоколад и те не пропускаха да ме попитат как съм. Аз от своя страна задавах същия въпрос и така първо научих имената им, а после и части от живота им. (Някои верни, а други – откровени лъжи.)
– Здрасти, Ася. Добре съм. А ти? – не изпусках от поглед „новия" наемател.
– Ааааа и аз съм добре, малко е студено днеска... ама нищо, нищо – тя подуха в
зачервените си от студа ръце.
Подадох ѝ една монета, като се разбрахме да не мие стъклото, защото току-що излизах от автомивката и попитах:
– Този май е нов, а? Не съм го виждала досега – и кимнах към мъжът без ръце.
– Аха, нов е, от миналата седмица... Ама не ни пречи. Знайш ли, како – той бил учител, ама останал без ръце... и без работа. Сега проси, щото искал да си купи преза... про... такова де, изкуствена ръка, нали се сещаш?
Сега вече си обясних спретнатия вид и каскетът – човекът бил учител. Наистина беше различен.
Светофарът примигна и нямаше време за повече въпроси, затова потегляйки, махнах на циганчето:
– Айде, чао!
– Чао, како, и да ти върви! – всеки път ме благославяше с надеждата, че като
се видим следващият път пак ще ѝ дам някоя стотинка.
продължих да минавам на светофара
а зимата вече беше към края си и все по-често слънцето напомняше за идващата пролет.
Тук все така, „работеха" двете циганчета, но със затоплянето на времето се беше появил и младежът с двете патерици. Интересното бе, че в студените месеци той почти не се мяркаше наоколо. Сигурно някой се грижеше за него през това време, а напролет той „връщаше услугата" просейки за този „някой". Във всеки бизнес си има правила, защо те да не действат и тук.
Учителят с каскета и без ръце също беше на кръстовището. Човек можеше да го види дори и в най-студените дни. Свил глава във вдигнатата яка на якето, с ръкави здраво пъхнати в джобовете, за да не влиза вятърът през тях, той обикаляше наоколо без да досажда. Все едно просто пресичаше улицата, между спрелите коли. Шофьорите го викаха и пускаха монетите в кутията, окачена на врата му, а той неизменно отговаряше – „много благодаря, желая ви здраве". (Кутията вече беше пластмасова. Може би, тази от чая не бе издържала тежестта на стотинките.)
Аз също пусках от време на време, но така и не успях да събера смелост да го заговоря. Изпитвах странно чувство на вина, че не мога да му помогна, чувствах се неловко от начина по който беше принуден да събира пари, за да има шанса да води нормален живот.
В главата ми един през друг се нижеха
въпросите
къде ли живее, има ли кой да се грижи за него, колко ли струва една протеза и операцията по нейното поставяне? Понякога се питах как ли е загубил ръцете си?
От циганчето научавах отделни неща – живеел при една баба. Наемът си плащал от пенсията, която взимал, но тя била малко и не успявал да спестява. Всичко, което изкарвал на светофара събирал, за да може да си купи протеза и да си намери работа.
Виж случката, която го беше докарала до тук, беше адски нелепа история.
Мъжът бил учител по биология. Веднъж в кабинета станал пожар. Пламнали хартиени табла, пластмасови макети и „всякви други работи и матреали за ученето" (според Ася). След няколко уточняващи въпроса стана ясно, че всъщност пожарът е горял в хранилището към кабинета по биология, където наистина има доста неща за горене.
Бил подпален от недоволен ученик, който обаче останал (не разбрах защо) приклещен в горящата стая. Докато се опитвал да го издърпа през стъклото над вратата, („защото вратата била затисната") учителят изгорил ръце си. Раните били страшни и въпреки, че се лекувал, той получил инфекция. Единственият начин да спасят живота му бил да жертват ръцете му.
Имаше бели места в историята, които можеше да попълни само учителят, но... все още не смеех да го заговоря.
Питах се каква ли смелост трябва да притежава човек, за да пъхне в огъня и двете си ръце? И смелост ли беше това или безумие? В крайна сметка дали безумците не бяха по-добрата половина от човечеството?
Каквато и да беше истината, каквито и да бяха отговорите, аз усещах към този човек странна смесица от необясними чувства, които не ми позволяваха да го заговоря. А някой беше казал, че отговори получават само смелите, така че белите места си оставаха бели.
Но веднъж си дадох сметка, че двете циганчета
са на светофара всеки ден от почти пет месеца насам. Обикновено се завъртаха около месец-два и после отиваха на друго място. А сега от началото на зимата си стояха все тук. Дали успяваха да изкарат достатъчно пари или им беше омръзнало да се местят, не знаех, но щом бяха тук значи имаха причина.
Не можех дори да предположа каква беше тя!
Докато един ден минавайки на същото място видях Ася, застанала до каменната ограда с парче вестник в ръката. Така се беше съсредоточила, че дори не ме видя. Когато се изравних с нея, натиснах клаксона и тя подскочи.
– Ооооо, како....
– Как си бе, Ася? – този път я изпреварих с въпроса.
– А, не съм много добре! – гледаше ме с онова дяволито изражение на очакване,
което вече добре познавах.
– Защо? – знаех, че ще ми разкаже някоя сърцераздирателна история, но
не можах да се въздържа от въпроса.
Всеки път, като кажеше така, чувах най-трогателните истории и всеки път се питах на момента ли ги измисля или се подготвя предварително.
– Ами извадиха ми зъб! Ама много ме боля.. и още ме боли. Мале, 25 лева дадох за един зъб.
Знаех си аз! Щом каже, че не е добре, веднага става дума за пари.
– Ето ти 2 лева да си купиш аналгин, за да не те боли – подадох ѝ банкнотата през прозореца.
– Ааааа... той учителя ми даде аналгин – каза бързо тя, но все пак чевръсто прибра
двата лева в джоба си – и ми каза да си слагам студено.
Огледах се и видях, че мъжът с каскета се е подпрял от другата страна на светофара на едно дърво и замислено гледа пред себе си. От мястото, на което се намирах, не можех да го видя много добре, но все пак забелязах,че е гологлав и побелялата му коса потрепваше от вятъра. Не ми изглеждаше съсредоточен в събирането на пари от колите. Всъщност те май изобщо не го интересуваха. По-скоро нещо друго, здраво беше приковало вниманието му.
– Така като го гледам, няма скоро да събере парите за протезата? – попитах Ася
и кимнах към него. Тя се обърна, погледна го и каза:
– А, да.
Ама той учи брат ми да чете! И мене ме научи!
Знаеш ли как хубаво четем сега? – и циганчето гордо развя вестника, които държеше в ръка.
Погледнах я с отворена уста. Това не го очаквах. Представях си какви ли не неща, които да ги задържат на този светофар, но точно това дори не ми мина през ума. Учителят с отрязаните ръце, който проси на кръстовището, за да си купи протеза, учи циганчетата да четат!
Забързани, задъхани и обсебени от ежедневието, дори не предполагаме колко силен и благороден може да бъде човешкият дух!
Този мъж беше спасил непокорен тийнейджър, беше бръкнал с голи ръце в огъня и после ги беше загубил, и двете. Беше стоял да проси в студа, с надеждата поне наполовина да върне орязаният си живот. Кой знае още колко неща беше изтърпял, изстрадал и изгубил. Но въпреки всичко, раздаваше на драго сърце единственото, което му беше останало – знания.
Погледнах отново към дървото и го видях, наведен над лист хартия, захапал със зъби молива да чертае нещо, докато малкото циганче го гледаше с широко отворени очи и благоговение. А момчето с двете патерици, надничаше през рамото му и взимаше молива от устата му, когато учителят кимнеше с глава. И тримата бяха забравили, защо всъщност са на този светофар.
Стоях неспособна да помръдна, гледайки тази сцена на импровизирано училище, без да чувам Ася, която викаше и тропаше по тавана на колата:
– Карай, како, карай! Карай, че те освиркаха тия отзад!
Едва сега, чух клаксоните зад мен и потеглих без дори да мога да ѝ кажа чао.
На следващият ден заминах за провинцията. Но все си мислех за това, което бях видяла.
Когато се върнах, първата ми работа беше да отида на кръстовището, превърнало се в центъра на света за две малки циганчета и един младеж с патерици, благодарение на един безрък учител.
И исках най-после да заговоря този човек. Бях събрала достатъчно смелост.
За съжаление на светофара нямаше никого – нито учителят, нито момчето с патериците, нито циганчетата.
Чак след седмица (когато вече си мислех, че всички са се пренесли на друго кръстовище) зърнах дългата, черна опашка на Ася. Спрях след светофара и я повиках.
– Къде беше, бе како? От бая време не съм те виждала.
– Е, миналата седмица тебе те нямаше – подадох ѝ един шоколад аз.
– Миналата седмица ходихме да питаме да ме записват на училище. Вечерно. Ще учим, како. Учен човек ще станем, да знаеш – очите ѝ светеха в очакване на нещо, за което даже не беше и помисляла досега.
Тя беше на тринадесет и все още не беше късно да започне да учи. Имаше шанс да промени живота си и явно го беше разбрала – след срещата си с безръкия учител. Само, че едва ли си даваше сметка колко благосклонно ѝ беше намигнала съдбата.
– А къде ти е учителят? Да не би да е събрал парите за протезата?
– Лелее, како, чекай да ти кажем – изведнъж се оживи тя и заговори бързо. – Ти не знаеш, ама оня ден оттука мина един баровец. С един голем, черен джип, ама лъскав ти казвам. Много хубав! И ние викаме на учителя – иди ти при него, тоя може и пет лева да ти даде. Некои дават, како, да знаеш! И да видиш само – отива той при джипа и оня отвътре го позна!... Баровецът! Той бил ученик, а учителя му бил учител.
Такава среща ми звучеше невероятно. Твърде невероятно! Но пък вярвам, че в природата има равновесие и ако си посял добро, добро и ще получиш!
– Ама, не само че му бил ученик, ами бил станал и доктор. И то от тези дето правят точно тия работи, дето му трябвало на учителя. Егати и късмета, а? –
завърши не особено философски Ася и в очите ѝ виждах, че все още ѝ е трудно да повярва на случилото се.
Сега вече и на мен ми беше трудно да повярвам.
– И какво, да не би да каза, че ще му помогне за протезата?
– Да бе, даже щял да му направи да има една ръка, пък после можело и другата да му оправят. Така каза, де! И двете ръце ще му сложат.
Понякога не е достатъчно да искаш нещо много силно
Трябва и да излезеш на кръстовището с кутия от чай на врата! Пък ако си готов да споделиш това, което имаш с другите, един ден неминуемо желанието ти ще се сбъдне. И не просто ще се сбъдне, а ще се сбъдне с двойна сила!
Явно нямаше да си говоря с учителя, останал без ръце. Или поне, не сега.
А може би нямаше да го видя повече. Но със сигурност щях да го запомня!
Сбогувах се с Ася по живо по здраво и сякаш знаех, че ще я виждам все по-рядко.
Тя записа вечерно училище и почти престана да идва на светофара. Братчето ѝ пък тръгна в първи клас и спря да мие стъклата на колите. А младежът с двете патерици сигурно се беше преместил другаде, защото не се мяркаше на кръстовището.
Аз все още минавам от там. По няколко пъти на ден. И въпреки, че тях ги няма, всеки път обръщам поглед към дървото и виждам учителя, захапал молива да пише нещо върху лист хартия. Виждам и двете момчета, вперили погледи в него. Виждам и Ася, която победоносно развява парчето вестник в ръка.
И винаги се сещам за поета, който отдавна, преди много, много време беше казал – „Не се гаси туй, що не гасне!"
Албена написа:
Преди повече от 13 години
Нина Дончева, да се надяваме, че липсата на героите от светофара е добър знак.
Нина Дончева написа:
Преди повече от 13 години
Благодаря от сърце на всички вас за отзивите! Историята е истинска и аз искрено съжалявам, че не можах да науча повече за нейното продължение. От тогава минаха почти четири години, но за това време, не можах да видя никой от "героите" отново на светофара. А ми се искаше...
Редактор – Клуб 50+ написа:
Преди повече от 13 години
Въпросът дали историята е истинска си зададохме и ние, докато подготвяхме текста. Оказа се действителна случка от улицата, макар наистина да звучи като художествена измислица. Особено в нашето всекидневие. Явно Нина Дончева също е била разтърсена от нея и това си личи от текста.
Санде написа:
Преди повече от 13 години
Поздравлявам авторката за невероятно хубавия разказ, топъл, трогателен, истински. Като самия горчиво-сладък и непредсказуем живот.
999 написа:
Преди повече от 13 години
Разбиващо!
И все пак истина или художествена измислица.
Макар, че понякога изкуството е по-правдиво от живота. Но тук става дума наистина за автора. Който и в двата случая заслужава, много много. Но, ако историята е изцяло плод на творческо въображение. Работата е много, много сериозна.
Vlad_ko написа:
Преди повече от 13 години
БРАВО !!!
Sonic написа:
Преди повече от 13 години
Това истинска история ли е или плод на авторското въображение?
Невероятно ми звучи краят. Не вярвах да има щастлив край. За жалост много такива хора свършват зле.
Ако е истина - невероятно, вълнуващо и трогателно е всичко!
Митко написа:
Преди повече от 13 години
наистина трогателно! благодаря, че го сподели! :-)
Албена написа:
Преди почти 14 години
Четох, плаках, смях се, вълнувах се...още се вълнувам. една приказка за силата на човешкия дух...в няколко измерения. Благодаря на авторката!!!