Емоционална интелигентност: четирите умения и как да ги упражняваме

Емоционалната интелигентност е способността да забелязваме и разбираме чувствата си и чувствата на другите и да се справяме с тях разумно. Понятието е познато от повече от три десетилетия, но учените още спорят дали е отделна способност и как точно да се измерва. Тук е събрано най-същественото: откъде идва идеята, кои са четирите умения, какво показват проучванията за емоциите в по-късните години и как да ги упражняваме в ежедневието.

Откъде идва понятието

Първите следи от израза в научни текстове водят към 60-те години на миналия век. Като научна идея го оформят американските психолози Питър Саловей и Джон Майер. В статията си от 1990 г. те описват как хората се различават по способността да възприемат емоциите, да разсъждават с тях и да ги насочват. Според тях емоцията не е противник на разума и при добро насочване може да води до полезни резултати.

Широката публика научава за понятието от книгата „Емоционална интелигентност“ на Даниел Големан от 1995 г. Неговият модел е определян в научната литература като „поп психология“. Затова под „емоционална интелигентност“ често се разбират различни неща и е добре да знаем за кой модел се говори.

Четирите умения

Най-цитираният научен модел е този на Майер и Саловей. Той описва четири способности:

1. Разпознаване на емоциите: своите и чуждите, например по лицето.
2. Използване на емоциите: да забелязваме как чувствата влияят на мисленето и как могат да помогнат при решаване на задача.
3. Разбиране на емоциите: да имаме думи за тях и да предвиждаме как се променят и се смесват.
4. Управление на емоциите: да избираме ефективен начин да се справим с чувството, и за себе си, и в отношенията с другите.

Как се измерва

Има два основни подхода. Първият са тестове за способности. Най-известният е тестът на Майер, Саловей и Карузо (MSCEIT), изграден по образец на тестовете за коефициент на интелигентност. Той дава оценка за всяко от четирите умения и обща оценка. Задачите са например да определим емоцията по лице или картина и да изберем най-добрия начин за справяне в дадена ситуация. Тъй като обективно верен отговор няма, точките се определят по съгласието на голяма световна извадка или на 21 изследователи на емоциите.

Вторият подход са въпросници за самооценка: човекът сам преценява колко добре се справя с чувствата. Така се измерва „емоционалната интелигентност като черта“, предложена от Константинос Петридес, т.е. самовъзприеманите способности и склонности в рамките на личностните теории.

Къде учените спорят

Критиките са няколко. Изследователите Фиори и Антонакис установяват, че резултатите от MSCEIT до голяма степен се обясняват с личността, общата интелигентност и демографските данни: множествената корелация достига 0,66 за отделните умения и 0,76 за общия резултат. Те не откриват доказателства за общ „глобален“ фактор на емоционалната интелигентност и препоръчват да се гледат отделните умения. Мета-анализ от 2017 г. на 142 източника на данни стига до извода, че емоционалната интелигентност като черта много прилича на общия фактор на личността. Айзенк (2000 г.) и Лок (2005 г.) пък смятат, че това изобщо не е вид интелигентност, а Лок предлага да се нарича умение.

Всичко това не значи, че чувствата не са важни. Значи само, че резултат от кратък тест за „коефициент на емоционална интелигентност“ не бива да се приема като присъда за човека.

Какво се променя с възрастта

Прегледите, на които се опираме тук, не засягат резултатите от тестове за емоционална интелигентност. Те са за регулацията на емоциите, т.е. за начина, по който се справяме с чувствата си. Преглед на Сюзън Чарлс и Лора Карстенсен от 2010 г. описва, че емоционалното благополучие обикновено расте от тридесетте до шестдесетте години. Проучвания, които сравняват различни възрастови групи, свързват по-късната възраст с по-малко негативни емоции и по-рядка тревожност и депресия. След 60 г. картината е по-пъстра. На места се виждат леки скокове на негативните чувства в средата на 60-те и през 70-те години, но те остават под нивата при младите. Положителните емоции остават почти същите, а намаляват предимно най-силните, възбудените, като бурната радост. Спокойното удовлетворение не отслабва значимо.

Лора Карстенсен обяснява това с усещането за време. Когато времето ни изглежда ограничено, даваме предимство на емоционално значимите цели. Затова по-възрастните хора често имат по-малък, но по-близък кръг от хора и нерядко са толкова щастливи, колкото по-младите, или по-щастливи. Те се справят с чувствата си и по други начини: ограничават познанствата, които носят напрежение, насочват вниманието към приятното и оценяват ежедневните неприятности като по-леки.

Има и граници. Склонността да обръщаме внимание на приятното зависи от способността да контролираме вниманието си и изчезва, когато сме разсеяни от друга задача. При дълъг стрес, от който не можем да избягаме, по-възрастните показват по-силна физиологична реакция и по-бавно се възстановяват. Хроничната болест, загубата на близък, грижата за болен и самотата също намаляват предимството. Това са средни стойности за групи, а не правило за всеки. Умението не идва само с годините, а се поддържа.

Как да упражняваме тези умения

Източниците, на които се опираме, не твърдят, че навиците по-долу повишават резултата в тест за емоционална интелигентност. Това са общи съвети за добро психично здраве, но те съвпадат с четирите умения:

• Назовете чувството. Вместо „лошо ми е“ опитайте да различите: раздразнение, тъга, тревога, разочарование? Наличието на думи за емоциите е част от третото умение.
• Спрете и забележете. Съветите на британската здравна служба NHS включват съсредоточаване в настоящия момент: забелязвайте мислите, чувствата, тялото и околната среда.
• Попитайте и наистина изслушайте. NHS препоръчва да питаме приятели и близки как са и да слушаме отговора.
• Поддържайте близките връзки. Семейна вечеря, среща със стар приятел, видеоразговор с близък в чужбина.
• Благодарете. NHS посочва и благодарността към някого за нещо, което е направил за нас.

Когато тъгата, тревогата или раздразнението траят седмици и пречат на ежедневието, това вече е въпрос на лечение, а не на упражнения. Повече за признаците и за мястото, където да потърсите помощ, има в материала ни за психичното здраве след 50.

Материалът е обща информация и не замества съвет от специалист. За личните си затруднения говорете с личния си лекар.