Едно време, когато дните се нижели красиви като перлена огърлица, имало една малка поляна. Сгушена в прегръдките на вековни дъбове и букове, тя не пречела никому. Била красива в своето различие и привличала пътници от близо и далеч.Те обичали да се дивят на простичкото й величие и не забелязвали красотата на гората, която я пазела. Даже Горската фея, която обожавала да танцува по горските цветя, обичала да спира на светлото кътче и да гледа небето. Гората, обаче, била завистлива. На нея не й харесвало това, че малката полянка, която пазела, привличала повече внимание от самата нея.

Мамо, мамо, мамо... и да знаеш, страхотно е и има едни големи фонтани, които разпръскват водата навсякъде чак до краката ти и се образуват причудливи фигури, и има музика и-и-и – дъщеря ѝ звучеше толкова развълнувана, че думите се прескачаха една през друга – и, знаеш ли, знаеш ли... ох, мамо, трябваше да си тук, за да видиш... прекрасно е!

Имало едно време един рицар с броня. Той живеел в горната земя. Далеч, далеч на край света, до една голяма река. Бил хубав, силен, смел, с голямо рицарско сърце, което пазел скрито зад своята си желязна броня. Той не бил от най-приказливите рицари. Сам казвал, че бил студен и скучен, а не като онези другите приказните рицари, които ние познаваме. Но той бил много смел в битките на живота, които водел и се ръководил само и единствено от своето си АЗ. Бил честен и благороден. Непознавал страха и мразел лъжата, но сам усъзнавал, че владеел силата на лъжата много добре. Но когато давал мъжката си дума винаги държал на нея. С това се славел в неговата си горна земя и всички го познавали като такъв.