Два месеца преди Коледа влязох във владение на новото си служебно „царство". В един ден, когато въртележката от задължения забави хода си, забелязах на перваза на прозореца това подобие на саксия със започнало да залинява и жълтее цвете. Тук е редно да си призная, че отглеждането на цветя не ми се отдава и затова определих неочакваното „наследство" като „може би някакъв вид кактус". Цветето, непожелано и изоставено от предишните му „собственици", навяваше жал и отчаяние. Сипнах му малко вода, поразрових пръстта... и го забравих. След два-три дни то отново привлече погледа ми и този път направо оставих бутилката с вода до него – да ми е подръка за поливането. На 23 декември, на път за работа, изброявайки наум задачките за деня, се сетих и за цветето – да го полея, че десет дни нямаше да ме има.

Превали и днешният декемврийски ден – топъл, слънчев, ветровит... Махна с ръце на здрачаване, плисна две-три шепи дъжд – колкото да намокри прашните окапали листа и да отпрати важния, дебел съседски котарак на сушина под балконите. Покривите блеснаха с позабравените си керемидени оттенъци и се приготвиха да се сгушат под бленуваното бяло зимно одеало. Дали ще осъмнем, загърнати в пухкавата му завивка?