Сивото декемврийско утро разхлабваше бавно мразовитата си хватка с настъпването на деня. Крехката корица скреж, покрила като призрачно було силуетите на колите и сградите, изчезваше мистериозно с дъха на забързаните хора. Дърветата последни сваляха ефирната бяла дантела, като че ли тази белота прикриваше грозотата на голите им клони. Стояха безмълвни и не трепваха дори пред напора на слабия вятър, в плен на една смъртоносна красота. Ситен снежец се стелеше колебливо и се стопяваше още щом докоснеше земята. Градът се събуждаше мудно и по високите сгради един по един светваха прозорците, а жълтите им светлини мамеха с уюта и топлината им скрита зад стъклените прегради.

Имало едно време едно малко момченце, коeто живеело със своята майка. Жената била много болна и не можела да изхранва синът си, нито пък имала пари за лекарствата си. За това детето ръзчитало на милостинята на хората и от време на време продавало гевречета.