Преди 13 години (1998г.) младата ѝ, преди година завършила гимназия дъщеря Цветалия (или Фльори, както я наричаха всички), я сюрпризира внезапно, че ще емигрира. Това стана по специална програма на Израел за събиране на хора от еврейски произход по света. Реши го просто така, с характерната за младите дързост, вкус към приключенията и предизвикателствата и едва ли не на шега. Но, както щеше да се разбере по-късно, тя щеше да мине през огън и вода, през всякакви препятствия, щеше да кали характера си и да успее.

Юлия не беше на себе си от притеснение и майчини тревоги, но с цялата си мъдрост и житейски опит беше наясно, че няма никакъв смисъл да я спира. Познаваше добре детето си – „Тя е свободолюбива и своенравна, и винаги е мечтала да развява косите си по други континенти. Е, случи се".

Тогава обаче ѝ хрумна, пак по нейния нестандартен прийом, да направи нещо, което да напомня на Фльори за България, за майка и родина. Идеята беше да събере в една касета (тогава все още нямаше във всеки дом компютър и интернет, нито дискове, мр3-ки и други джаджи, без които днес не можем) незабравими и вечни български песни, а преди песните – да запише няколко думи от нея самата за напътствие и кураж.

Юлия още тогава прекрасно разбираше, че пътят в чужда страна, без приятели и роднини, пълен с неизвестност, никак няма да бъде лек и искаше с този жест, в трудните за дъщеря й моменти, да бъде до нея – с глас, мисъл и музика. Бях работила в радио и не беше проблем да осъществим идеята. Но самата същност на хрумването ѝ беше да я тикне в ръцете на дъщеря си в последния момент, точно преди да се качи в самолета, със заръката да си я пусне, когато пристигне в Израел и има повече време да я чуе. Впоследствие се разбра, че този запис е предизвиквал толкова мъка, носталгия и сълзи у Фльори, че в миг на емоционален изблик я е изтрила цялата (само че, Юлия предвидливо беше се сетила да направи второ копие и доколкото знам, още го пази).

Юлиана Василева е творец по природа, изкуството трайно присъства в живота ѝ. Освен, че украсява нестандартно дома си с клони, корени, икебана, саморъчно нашарени тапети и какво ли още не, непрекъснато се увлича и по различните вариации на рисуването (за пеенето вече казах), а на младини и по рецитация.

Последното ѝ вдъхновение – от година насам, е да рисува стилизирани орнаменти върху стъкло – бутилки за вино, подноси, чаши. Има забележителни постижения в тази си дейност. Когато захване нов модел, нищо не може да я изкара от дома - увлекателно и с часове, до схващане на ръцете, гърба и цялото тяло може да стои, улисана над модела. Особено ако подготвя подарък за близък човек или приятел – тогава, предвкусвайки радостта в очите на човека и изненадата му, се опиянява. Както сама казва: „Рисуването е моята медитация".

В един момент остана без работа – нищо необичайно за годините на прехода. Беше около 1995-1996 г. (преди това работеше по специалността си в Министерството на земеделието). И както беше без работа и свободна, изникна възможност за 10-12 дни да бъде нещо като екскурзовод на един холандски ръководител на проект по програма ФАР – Хаймо Херинга. Задачата ѝ беше да му помогне да си намери квартира, да му покаже София, Министерството на земеделието, където предстоеше да работи – да се устрои, преди да започне работата по проекта.

Развежда го Юлия насам-натам, старателна, прецизна и не щеш ли, когато изтичат 12-те дни, секретарката на холандеца ѝ казва – „Хаймо каза, че ако не си заета, можеш да останеш да работиш при нас, по проекта". Споделя, че това е било голямо признание за нея и за всичко, което е направила през тези 10-тина дни с усещането и отговорността да представи България и себе си пред Запада. Защото освен всичко друго, Юлия е абсолютно убеден патриот.

По проекта за създаване на тържища за плодове и зеленчуци и тържища за животни девет месеца Юлия обикаля със собствената си кола (почти изчезналите днес модели „Шкода 120 Ел") цяла България. Но заедно с това върши още много други дейности и е пряко ангажирана и със семейството на холандеца. Превръща се в придружител на съпругата и децата му, в шофьор, домашен прислужник, бодигард, организатор на събития и какво ли още не. В един момент Херинга решава да я освободи от ангажиментите по проекта и да я прехвърли изцяло към семейството и дома си. Днес Юлия споделя, че това са били най хубавите ѝ 3 години – „общуването с толкова топли и духовно богати хора".

„Не знаех езика и в колата си бях сложила двата речника – немски и английски. Сукумал, съпругата на Херинга, ми казва нещо, аз в движение го записвам. Вечерта го търся в речника и си подготвям въпроси, като ги записвам с българската азбука, полагах неимоверен труд, за да се разбираме", казва Юлия. Със сигурност е имало и много смешни моменти. А цялата тази история я отвежда в курс по английски език. Няма друг човек в групата, който с такова усърдие, старание и желание да си пише домашното, да учи диалози наизуст, да се мъчи постоянно да упражнява езика извън занятията.

Фактът, че тогава никоя от клуба на жените на дипломати и чужденци у нас International Woman Club не води със себе си шофьора в ресторантите и на събития, но Сукумал Херинга винаги го прави, показва, че старанието е било оценено, възприемали са я повече като приятел, отколкото като нает служител.

Когато приключва проектът по ФАР и холандското семейство си заминава, Юлия отново остава без работа. Тогава решава да си пробва късмета извън България и като ще е в чужбина, поне да е при дъщеря си. Така отива за половин година на работа в Израел, защото и през 1999 г. в България никак не беше лесно за хората над 45 да си намерят работа.

Там също попада на много мили и сърдечни хора – български евреи изселници. Работата ѝ е да се грижи за болната възрастна жена в семейството. Каквато си е фога обаче, и там не пропуска да остави свой отпечатък. Тръгвайки от България, взима със себе си стихосбирките на небезизвестния български поет и политик Йосиф Петров, с кого се е познавала лично, и сборник с разказите на Елин Пелин. Това привлича като магнит приятелите на хората, у които е настанена – също български евреи с носталгия към страната ни. Те едва дочакват да стане 17:00 ч., за да наобиколят Юлия и да участват в организираното всеки ден от нея литературно четене.