Когато изчитат книгите, стигат до българските песни – онези вечните, които винаги са хит сред емигрантите – от „Облаче ли бяло" до съвременната естрада от недалечното минало.

„Много топли и сърдечни бяха хората, не ми е било трудно в Израел, всичко правех с лекота и желание, чувствах се потребна и забелязана. Те ме обичаха, дори ми казаха – като се върнеш, пак при нас да дойдеш.

А и Фльори беше там всичко съм приемала с лекота", разказва Юлиана за този период.

След завръщането си успява да си намери работа в един офис – вечер да чисти за два часа, а впоследствие – и целодневна работа в един държавен институт. Независимо от висшето образование, независимо от ниските заплати, които карат хора на нейната възраст да работят на две места, за да свързват двата края и да оцеляват, не спираше да удивлява хората, които я познават. При всичките си ангажименти у дома намираше сили да работи на две места, да ходи на йога и да повдига духа на околните.

В последните шест години и половина към грижите се прибави и болната ѝ майка (докато не си отиде от този свят през 2010 г.). Идваше жена за през деня, а Юлия хвърчеше между двата офиса, прескачаше до майка си да види липсва ли ѝ нещо, после отиваше на йога или да сготви на сина си у дома. Не ѝ беше леко, но през цялото време, докато майка ѝ беше на легло, излъчваше безгранична любов към нея с всяко движение и всеки жест. Нежността, с която ѝ боядисваше косата, за да ѝ повдигне духа, с която я хранеше, къпеше, говореше и я возеше из апартамента в инвалидната количка – от леглото до масата и обратно, бе невероятно успокояваща и зареждаща.

И понеже добротата и искрената сърдечност никога не бива да се пропускат, а дори напротив – за тях трябва да се говори, ще завърша с една история от пролетта на 2009 г. Пореден пример, че за човечността граници няма, още повече когато е искрена и без корист. Юлиана забелязва, че нейна колежка от института, в който работи, е угрижена, ходи като сянка и не говори. Оказва се, че съпругът ѝ е с тежък сърдечен проблем и се налага операция, за която трябва да се подсигурят 4 банки кръв. Жената не може да се справи сама – има деца, но те са в чужбина. Юлиана и още един неин колега отиват до кръводарителския център, за да проучат как стоят нещата. Оказва се, че двамата не отговарят на условията за донори поради възрастта и заболяванията си, а ромите, които стоят пред центъра с тази цел, искат баснословно висока сума за 1 банка. „Просто нереално – пазаряха се от 300 до 500 за човек", спомня си Юлия.

Тогава нещо ѝ прещраква – решава да се обади на сина си Цветан (друг светъл образ, достоен за описание). Момчето наскоро е изписано от болница, където са изсипани луди пари, без видим резултат и без да му е сложена ясна диагноза. И въпреки това Юлиана решава, че ако някой може да помогне, това е той. Обажда му се, разказва случая и пита може ли да осигури 4 момчета, негови приятели, да дарят кръв, тъй като самият той няма как да се включи, предвид състоянието му в момента. До операцията, за която са нужни банките кръв, остават ден-два. След 10 минути Цветан ѝ съобщава, че има 4-ма души, готови да тръгнат, и пита къде трябва да отидат. Когато се връща на работа и съобщава новината на колежката си, жената пребледнява от изумление, невярваща, че е възможно за половин ден да се намери решение на този жесток и почти безнадежден за нея проблем.

„Така с малко организация и много желание бе спасен човешки живот" – казва Юлия – „Но това беше и тест - за реакцията на тези младежи в екстремна ситуация и урок за човешка съпричастност".

Странно ли е, че хората около нея са в състояние да направят нещо такова? Казват, че доброто е заразно...

Днес Юлиана Василева споделя: "Живея в хармония със себе си. Не съм недоволна от случващото се и съм щастлив човек. Имам здраве, деца, приятели, запълвам деня си смислено. Ако виждаме тревата увяхнала и търсим лошото, то ще се случи".

Представих ви Юлия, защото вярвам, че за хора като нея трябва да се говори. И за такива като нея е добре да научават повече българи. Особено днес, особено сега, в кризата, безработицата, кредитната безизходица, когато песимизмът отново ни е завладял. Малко преди да завърша този текст научавам, че закриват института, където тя работи в момента и отново ѝ предстои търсене на работа.

В заключение ще кажа само, че следващата година Юлиана Василева става на 60 г. – никога няма да ѝ ги дадете, няма да ѝ дадете повече 50. Тя също не си ги дава – не вярва, че е навъртяла толкова. Как мислите, дали дълго ще е без работа? Мога да се обзаложа, че едва ли ще ѝ се случи да търси много.

А доколкото я познавам, отбелязването на кръглата годишна през 2012 г. няма да бъде нещо друго, освен начално броене за поредната колекция от истории. Или кой знае – може би ще е изложба с нейни произведения, но при всички случаи ще бъде нещо, което да разкажем по случай празника.