Сякаш тази нощ венча Земята –
прати ѝ оброчно пълнолуние...
С ветрове поиска ѝ ръката,
тях калеса като стари кумове.

И така, нагиздена и бяла,
тя отърси старите си болки.
Но успя ли всичко да забрави?
Раните кървяха все дълбоки

и зловещи, като тъмна клетва,
сечени коварно и подмолно...
Виж, и днес в съня си потреперва,
щом я стигне спомен за тревоги.

Тази нощ и аз съм по-различна,
и смълчана, пия белотата...
Щом нощта във бяло ми се врича,
чиста ще се потопя в зората.

А Земята,... вечно ще възкръсва,
с всяка зима още по-красива.
Тази нощ луната ми е пръстен,
снежната ѝ клетва ми отива...

Още публикации в Конкурса