Едно лято с моята внучка

Първата среща с внучката ми в Русия
Normal_2013-06-15-140

Валерочка

    Беше толкова чакано лято! От година се готвех за него! Работех неуморно, за да събера пари и да отида да видя внучката! Моята малка Валерия! Не бях я виждала до сега! Бях просто една от стотиците балгарски „виртуални“ баби, които не познават внучетата си...не можеха да ги прегърнат, да ги погалят и целунат или да им прочетат приказка...тъжно, но истина!

     Децата ни се разпиляха по целия свят, за да търсят по-добър живот. Моят по-голям син е един от тях. Преди години снахата дойде от Русия с желанието да остане, но като видя колко е скъп и труден живота в България решиха да живеят в голямата, съветска страна . Вече шест години! Имах надежда, че ще се върнат, но като виждам какво става у нас, не се надявам вече. Не бях до тях, когато Валерия се роди – беше тежко раждане и възникнаха проблеми. Сърцето ми се късаше, когато се чувахме по скайп със сина, но нямах възможност да отида...И ето, сега дойде времето. От кога чакам този момент! Цялото тичане около визата, приглашението, отпуската, самолетните билети мина като сън. Мечтата ми да видя малката и да я прегърна бе на път да се сбъдне! Всички приготовления бяха като насън! Куфарът беше пълен с подаръци за малкото ми момиченце! Зайчето на баба! Сърцето ми пърхаше от радост и страх...: „Дали ще ме приеме? Ще иска ли да е с мен? Ще ме обикне ли?!“ Тези мисли непрекъснато се въртяха в главата ми и ме правеха още по-нетърпелива...Имах проблеми със сърцето, страхувах се от затворено пространство, не бях се качвала на самолет от 30 години! Но кой да мисли за това?! Едно малко момиченце в Ижевск ме чакаше! Чакаше да дойде баба от България!

    И ето, че дойде дългоочаквания ден – горещ, задушен, августовски...Баба с огромния розов куфар пристигна на аерогара София. Неусетно и бързо мина чекирането и се качих по ескалатора. Естествено, напълно в духа на Бай Ганьо носех шипков мармалад – да опита внучката ми! Това българите сме голяма работа, трудно ще излезем от формата си!

    Полетът мина успешно, бързо и приятно и ето, че вече сме над Москва. Космополитен град, разположен в равнината, необятен, дори от птичи поглед. Пикираме на Шереметиево и започва гонката – естествено, не ме чакат, но в училище сме учили руски и ето, че най-сетне ми потрябва! Летището не е като нашето – да можеш да отидеш до Терминал 2 пеша...До терминала за въртешни линии на Русия има повече от 5 километра. Но баба е решена на всичко, дори да тръгне пеша!!! До полетът за Казан има много време. И тук като у нас маршрутките са в обръщение – със сетни усилия догонвам една „Извините, пожалуйста...“ – шофьорът се оказва свестен – взима ме и потегля. Бързо пристигаме, терминалът се издига високо...Справям се с огромния куфар, естествено. Ние българките сме много бойни и мъжки момичета. Свикнали сме да носим огромните пазарски чанти, особено моето поколение. Сега младите имат автомобили – спират пред хипермаркета, взимат количката и пълнят багажника с продукти за цяла седмица. Също като европейките, дори са много по-нахакани и интелигентни от тях. Чекиране, проверки, всичко е като по ноти, макар че като безопасност има много пропуски, ама карай...Търся самолета си, но той не е обявен на таблото...започват притесненията, страховете. Станало е объркване – на изхода за моя самолет се редят хора за Камчатка...Разпоредителката ме успокоява, но страхът си е страх! И ето че 10 минути преди времето обявяват полета за Казан – мечтата ми. Хората искат да видят Париж, Рио, Венеция, а аз винаги съм мечтала за Казан...Ижевск е на 300 км от него, и на 100 км от Болгар, древната столица на Волжска България. Няма сблучайности, нали? Кодът на кръвта, или ДНК – не зная, но нещо ме тегли натам. Не е случайно и това, че синът ми отиде в Ижевск. Настанявам се и след малко политам отново. Неусетно прелитаме тези 1000 км! Самолетът е в бедствено състояние, но не мисля за това. Единствената мисъл в главата ми е, че след малко ще видя сина си, а по-късно и внучката...   

    „Нощ над Казан“, ако бях художник щях да я нарисувам! Приказен с осветената Куль Шериф! Има много неща, които да се видят, някой друг път...сега бързам за срещата с Лера! Така я наричаме, по руски. У нас на Валерия казваме Валя, или Ечи, но тук е Русия и спазваме техните нрави, те са много чувствителни на тази тема!

      Още три часа с кола и сме в Ижевск...рано сутрин е, градът се събужда за новия ден, типичен съветки пейзаж...тук социализма още е на мода – старите трамваи, блоковете „казармен тип наричани „хрушчовки“, в които живеят типичните руски мужици...

      Пристигаме, на един дъх прескачайки по няколко стъпала стигам до вратата, зад която е тя! Мъничката ми, сладка и нежна, крехка Лерка! Сърцето ми трепти, сълзите се стичат без да мога да ги спра...толкова дълго съм чакала, доживях...

     „На баба момиченцето!“ – чувам се, малкото личице се събужда и отваря очички, гледа ме сънено и свенливо...протягам ръце инстинктивно – не мисля дали ще ме иска или като всяко дете при вида на непознат ще се стъписа. Тя се усмихва сладко, свежда главичка и идва...не може да се опише с думи този миг, в който я прегръщам и тя се сгушва в мен!...Сякаш се стопявам в тази прегръдка и се смалявам. Следва радостта, детската неизразима неподкупна радост, играчките, подаръците и щастието от всичко това! Струваше  си дългото чакане! Щастието бе неописуемо!

      Изнизаха се двете седмици, като един миг. Хората казват, че броени дни бързо минават. Не усетих, как отлетяха моите преброени дни. Прекарах незабравими мигове с моето момиченце, играхме, танцувахме, разхождахме се, пеехме си песнички, правихме си пикник, чакахме таткото от работа, строехме кули от пясък, учихме български думи...

     В живота ни има толкова малко радост! А в живота на българина тя е цяло събитие. Защо? С какво сме заслужили тази участ – децата ни да са пръснати по целия свят, внуците ни да говорят други езици, а не родния? Да общуваме с тях в социалните мрежи, да ги виждаме веднъж в годината и дори през няколко години? Къде сбъркахме?


Създадена на 02.08.2013 г.

Коментари

  • Picture?type=square

    Ivo Kirovski написа:

    Преди повече от 4 години

    Много емоционално! Пожелавам Ви много щастие и да дойде време, когато ще сте често заедно с Вашата внучка и Вашето семейство.