club50plus.bg

              В края на едно село се издигаше дъб. Дали беше вековен или не, никой не знаеше, защото селото беше ново, а дървото си стоеше все там, откакто хората го знаеха. Беше строен, висок, дори величествен. Имаше широка корона и правеше страхотна сянка, където пътниците си почиваха. Около него нямаше други дървета и дъбът се гордееше, че е единствен на тази поляна, че само той се извисява до небесата и може да говори с облаците, да си играе с вятъра и дори започна да се перчи пред дребните храсти, които скоро се появиха там, че без него светът е нищо. Разправяше им колко знае, какво е видял, как се е борил с бурите и поройните дъждове, как е побеждавал и в студ, и в пек. Даже заяви веднъж, че пътят, който мина наблизо, е направен специално за него, за да могат хората да му ръкопляскат на могъществото. Самочувствието му растеше от ден на ден, а тревите и храстите му правеха поклон и му се възхищаваха. Самохвалкото стигна дотам, че започна да мисли, че птиците пеят песните си специално за него. Мъжете, жените и децата от селото също го харесваха и дори му завиждаха за годините и величествената осанка…
            Дните се нижеха един след друг, а с тях растеше и гордостта на дъба. През пролетта разлистваше листата си, шумеше с тях и не спираше да се хвали, че е още млад хубавец, а през лятото разправяше колко ценни плодове ражда и дори стигна дотам, че обяви жълъдите си за най-вкусната и незаменима храна на света, нищо, че само свинете ги ядяха. Есента настъпваше, листата му се оцветяваха в жълто, оранжево, кафяво, червено и тогава дървото казваше, че само е станало художник, за да краси околността със собствената си картина. Зимата не го плашеше. Голите му клони бяха достатъчно дебели, скърцаха от студа и леда, превиваха се от натрупалия по тях сняг, но дъбът отново имаше самочувствие на великан. Тогава се превръщаше в композитор, музикант, певец и танцьор, за да забавлява хората…
            Отново дойде пролет и една сутрин дървото ахна. Почти до самото му стъбло беше поникнало едно мъничко цвете с дребни светлосини цветчета. Беше толкова крехко, нежно и беззащитно, че дъбът се стресна. Не очакваше да види такава красота и то до корените си, а и как като все носът му беше забит н небето. Цветето му се усмихна и го поздрави с тъничкото си гласче:
            - Добро утро! За мен е чест да живея в близост до Вас. Ще се радвам да науча нещо повече за живота, за времето, за обичаите на тази поляна, за тревите и храстите, за птиците, които пеят така хубаво в клоните Ви… Освен това се нуждая от съветите Ви, за мога да оцелея така, както Вие сте оцелял и сте пораснал толкова много… И аз ли ще стана толкова голямо?
            Дъбът се изненада още веднъж. Нещо топло премина през цялото му тяло и той се почувства първо някак си лек, мек и много добър. Никога не беше усещал такова нещо. Красотата на цветето го беше поразила и сякаш омагьосала. Не можеше да повярва, че на света има нещо по-хубаво от него, което го кара да се вълнува толкова. До този момент се стремеше да стигне през нощта звездите, а през деня слънцето и освен на себе си, на никого друг не се възхищаваше. Сега беше друго, толкова друго, че не знаеше какво да прави. Нима беше пропилял живота си да се извисява нагоре, без да погледне какво има наоколо? Сляп ли е бил досега? Та светът е толкова красив! О, а това мъничко създание в подножието му е най-хубавото, най-невероятното нещо на света. Имаше чувство, че пламти от вълнение и някаква сила го караше да се привързва все повече към цветето. Въртеше клоните си, протягаше ги надолу, искаше да го докосне, да го погали, да го целуне дори, но в същото време се страхуваше да не го нарани, да не го скъса, да не го смачка, а това още повече разпалваше желанието му и го караше да копнее, да мечтае, да трепери от вълнение. Чувстваше се малък, дребен, нищожен, дори искаше да зарови тялото си дълбоко в земята от срам пред това очарование… Дъбът съвсем се обърка. Нещо ставаше с него и той не можеше да си го обясни. Кого да попита? Какво да направи? Как?
            И точно в този момент се появиха черни облаци по небето… Не беше ги видял, а когато се обърна към тях,  беше вече късно – слънцето се беше скрило съвсем и всичко наоколо потъмня. Излезе силен вятър и заблъска като бесен по клоните на дъба. После заваля дъжд. Първо няколко дребни капки, след това по-едри, а накрая се изляха отгоре му като из ведро. Дървото се уплаши. Никога не беше се страхувало така, никога. Сега обаче беше друго, защото мислеше за малкото красиво светлосиньо цвете. Опита се да задържи пороя, но заедно с дъжда, се появиха и ледени топчици, които заудряха навсякъде. Дъбът се приведе, но градът ставаше все по едър и чупеше тънките млади клонки, заедно с всички листа. Бурята беше силна, ужасна, жестока. Проблясваха светкавици, чуваха се гръмотевици, клоните скърцаха, сякаш плачеха и стенеха от болка. Вековното дърво беше нещастно, отпаднало, безпомощно, безсилно да се бори с тази природна стихия, но какво да се прави?  Животът не беше само слънце, смях и тупане по гърдите…
            На сутринта всичко беше утихнало. Хората тръгнаха по пътя – кой да види нивите си, кой за съседното село по работа. Когато стигнаха до дървото, бяха поразени от тази неочаквана гледка. Тялото на могъщия, сякаш вечен титан беше прекършено на две. Близката поляна стоеше нищожна и гола без величието на дъба. Хората наведоха глави, за да сторят последен поклон на дървото. Очите им се напълниха със сълзи. Не знаеха какво да кажат, какво да сторят. Мълчаха, защото в този момент разбраха, че няма нищо вечно на земята…
            Изведнъж едно малко момиченце посочи с пръстче и извика:
            - Гледайте, гледайте! Та тук има едно цвете!  Колко е нежно и красиво!... Как е оцеляло при тази буря?
            Хората се усмихнаха и отново се поклониха пред това чудо. Бяха разбрали, че дървото е спасило цветето. Това не беше поражение, не беше гибел на дъба, а нещо невероятно - проява на най-голямата саможертва на света в името на любовта…

Рая Вид, 29.05.2014