Любима моя

 

Дълбоко в себе си те нося,
любима моя, малка и прекрасна,
макар и беден, аз не прося
Родина друга, где да гасна.

Отраснах тук – във твоите поля,
с песните хайдушки на Балкана,
живея тук, и тук в любов горя –
за теб опора тука ще остана.

Ще бъда съвест за нечестни синове,
ще бъда капка кръв във твойте вени,
ще бъда огън за ковача що кове,
ще бъда плам в душите уморени.

Нима за теб отдал съм нещо свято,
за възхода твой, за твойте бъднини ?
А страдаш ти – отлита младо ято –
буренясва нивата ти без бразди.

А тез, що пръснати са по света,
самотни, без родина  и без род,
ще съзнаят, вярвам, твоята съдба –
обречена, без силен и сплотен народ.

Дълбоко в себе си те нося,
любима моя, с участ тъй нелека.
Богат съм със любов – не прося –
щом с теб вървим в една пътека.

Под твойте ярки, Рóдино, звезди,
в твойта хлебородна, чернозем-земя,
тук, при костите на нашите деди,
живея горд  и с радост ще умра.

Ще стана тор за ширните поля.
Душа и дух с предците ни ще слея.
Чрез любовта на нашите деца,
отново тук, във тебе ще живея…

11.02.2018                                 Стефан Сираков