club50plus.bg

Родила съм се на този ден преди седемдесет и три години… Какво всъщност е времето? Никой смъртен не е открил неговия извор, никой никога не е успял да проследи течението му или да достигне до устието, където днешният ден се влива във вечността… Обръщайки се назад, ние виждаме от дълбините на миналото да ни махат с ръце и да ни се усмихват онези, които сме обичали, и толкова силно ни се иска да ги прегърнем… А те? Какво ли искат те?

В равномерното шумолене на майското утро долавям нежна птича песен. Затворя ли очи, веднага се пренасям в тясното легълце в бедняшката хижичка насред кичест двор в беден софийски квартал, която все още наричам „при мама“: там се събира като във фокус целият ми живот, пречупва се през призмата на изключително бедното ми, но изключително щастливо детство, завърта се във вихъра на детските ми радости и сълзи, празници и делници, на младежките ми илюзии, на голямата ми и единствена любов…

Не съм наивна: животът ме е научил на много неща, но си останах все такава непоправима идеалистка, каквато очевидно Бог ме е създал. Сега вече знам, че го е направил с ясната мисъл, че без този идеализъм не бих могла да оцелея... Той е искал да бъда щастлива независимо от превратностите и трудностите в житейския ми път, да бъда силна и винаги неотклонно да вярвам в доброто и красотата, в тяхната непобедима същност… Да вярвам, че любовта побеждава всичко!

Ден на рождение… Ден на спомени… Ден на мисли, сълзи и усмивки… Черно-бялата, дребно-форматна хроника на времето ми се усмихва тихо от гланцираните снимчици с вълнообразен бордюр и леко завити навътре краища. Първо причастие… Дребно, русокосо момиченце, сресано, спретнато и пригладено, с бяла рокличка и неразбираща детска физиономийка, подредено за снимка с още двайсетина деца, две монахини и кюре. А тук – босонога команда, готова да хукне да върлува из прахоляците и треволяците. Тук – клас от ученички с черни брилянтови престилки, снежнобели яки и усмихнати млади лица. Ха, витошките морени – стъпила здраво на самия връх на огромния камък, сякаш покорила Еверест, в туристически анорак и блеснала от щастие, в прегръдките на онзи единствен мъж, за когото съм родена и живяла… Ако бих могла да спра времето, сигурно бих избрала онзи миг и бих останала в него до края на дните… А това е сватбеният ми ден – деветнайсет години, естествени руси букли, блестяща усмивка и букет от бели лалета… Булчинска рокля? В онези бедни години? Забравете! Но любовта, радостта, преливащата жизненост и прекрасните надежди за щастие с любимия човек – това никой и нищо не може да го помрачи, няма сила, която да го изтрие… Завинаги, вовеки веков, и както се полага на непокорната младост – напук на целия свят!

Моята първа рожба… Толкова дълго я чакахме, толкова бяхме щастливи, толкова беше красива… За да изживеем тази огромна радост, без да ни смущават недоброжелатели, избягахме чак на другия край на България, и тя там се роди! Незабравимо време, незабравимо щастие, неповторими мигове… Първото й пътуване в живота беше на 40 дни, с кораб по Дунава – родена пътешественичка, както и впоследствие се оказа… Тук сме с нея пак в София, пред нов блок, където се пренесохме, защото ни събориха къщата… Тя вече стои на крачетата си, но още не може да ходи сама…

А това е синчето ми – красив като момиченце, с буйни, тъмни букли… Толкова ми беше мъчно, че трябваше да му ги отрежа – и до днес ги пазя и ги докосвам, когато ми домъчнее… Защо нещата се наредиха така, защо трябваше две от децата ми да напуснат родината си завинаги, да мисля за тях от далеч, да ги обичам с цялото си сърце, но очите ми да остават жадни за лицата им, а прегръдките ми да увисват в пространството? Да, това е техният живот, това е техният избор, и аз трябва да го уважавам! Но душата ми пустее, душата ми плаче за тях!

Ето я и другата емигрантка – бебе на три месеца, пухкава и сладка като облаче захарен памук… Тя бързаше да се роди, да очарова този свят с присъствието си колкото може по-скоро, и съкрати цели два месеца от вътреутробното си пребиваване… Търсещ дух, неспокоен, вечно неудовлетворен… Когато и да се чуем, винаги е смазана от умора, винаги е под високо напрежение, но на волята и жаждата й за нови знания нищо не се опира…

Внуците… Четирима… Един след друг, в различно време, съдбите им – също различни… Първата внучка вече стана майка на малко, слънчево момиченце – кога мина това време? Сякаш вчера ги носехме на ръце, крещящи и ритащи пакети от пелени, ухаещи на майчино мляко… Вторият – за съжаление не можах да го опозная: майка му го научи, че близките на баща му са негови врагове… С останалите двама дори не мога да разговарям – нито те владеят езика ми, нито аз – техния… На всички тях съм дарила обичта си и се моля тя да ги пази, и Бог да ги пази!

Колко много хора: близки, роднини, приятели, съученици, колеги… Махат ми от далеч с усмихнати лица… И ти, скъпи, скъпи мой! Не трябваше да си тръгваш толкова рано! Не исках дори да си го помислям – ти толкова силно обичаше живота и ми се кълнеше, че никога няма да ме оставиш сама! И до днес не вярвам, че си някъде, където не мога да те достигна! Благодаря ти, че идваш в сънищата ми и си тръгваш едва призори! Благодаря ти, че ми говориш и ми се усмихваш, че ме прегръщаш и ми даваш надежда! Вечно ще те обичам, и вечно ще съм ти благодарна, че и ти продължаваш да ме обичаш във вечността!

Шкафчето сухо изтраква и спомените потъват в полумрака сред тишина и фин космически прах… Днес, когато духна свещичките, ще целуна всеки спомен и мислено ще му изпратя обичта си. Онези, които останаха до мен, ще ми простят това малко отклонение!

София, 29 май 2013г.

Материалът е изпратен по инициативата Стани Четен Автор