Изкуствената елха седи в кутията си и се надява някой да си спомни за нея.
Вчера пуснах водата в тоалетната да отнесе останалите задачи и пристъпих към главната. Издърпах зеленото стъбло рязко и няколко иглички изпопадаха до краката ми. Нямаше „Ох, ах!" От бързане може би не съм ги чула.
Оглеждах се за ъгълче, където да поставя бъдещето цветно петно. Нали там после ще търсим дали са отгатнати и изпълнени желанията ни. Намерих подобаващо място върху хладилника. Символ между храната за тялото и храната за духа. Отваряш и взимайки си парче салам, илюстриран с капки кетчуп, ако е свършил – с майонеза, отгоре се пълниш с гирлянди и топки надежда. М...м...м, каква вкусотия е да ти е пълен хладилника!
Обслужвам елхата. Приличам на домашната ѝ помощница. Поставям тази жълтеникава шишарка на клончето вляво, закачам барабанчето в синьо и бяло почти до върха, нагласявам прозрачното сърце в средата. Стоя пред нея и се опитвам да разбера доволна ли е, изпълнила ли съм точно разпорежданията ѝ... Кашонът с игрички не е изпразнен, но няма място. Всяка зелена ръчичка е получила малко подаръче. Кухнята се оглежда и е почти възхитена. Не подрънкват черпаци и тенджери, а блести звезда и по зелени пътеки се катери празникът... Ммммммм, да! До тук написаното е лъжа.
Елхата чакаше играчките си. Без тях изглеждаше бедна. Като без дрехи. Сякаш е посетителка на нудистки плаж. Оставих я да си мечтае в тъмнината. Нямах настроение да я правя красива. Реших да си легна, пък утре с нови сили да се погрижа за нейния изискан тоалет. Отидох да си сънувам моите сънища. Някаква мисъл, от коя ли детска книжка, ми пресече пътя, че е възможно сутринта да намеря една подредена елха.
Не ми се случи нищо необичайно на сън. Само мигове преди да отвори очи видях кутията с играчки, спомен от татко. Пренасях я от години. Сменихме четири или пет адреса, но тя ни придружаваше. Не я отварях. Просто я пазех. Минало. Представях си, че като остарея ще си разглеждам дневниците, колекциите от марки и книжни салфетки, играчките. И около мен ще димят чаши чай.
Станах. Елхата си стоеше неукрасена. Героите от приказките ме бяха изоставили. Отворих кашона с новогодишната украса с ентусиазма на непочивал десетина дни работник. Извадих кутиите с разнообразни играчки. Имаше само с топки. Други с барабанчета и звезди. Пликове с гирлянди. На дъното – почти незабелязана – беше татковата. Когато бяхме деца татко редеше с нас елхата. Мама ни правеше планини от пуканки и пееше песни. Всички негови украшения бяха купени от магазина, с изключение на една. Картонена къшичка с памучен снежен покрив, станиол и полепнали блестящи късчета от стари счупени играчки. Реших да я сложа нависоко. Да си я гледам. Да си спомням нашия дом с камари от пуканки, които ние покорявахме.
Кафявата вратичката на къщичката се закачи за едно долно слънче и се отлепи прозорчето с перденца от розова оризова хартия (татко слагаше и крушка, да свети зад перденцата). Взех да го оправя в ръцете си и отвътре се подаде изписано листче. Писмо в къщичката на елхата... Писмо, чакало ме за среща повече от всеки друг...
„Мила дъще, пиша това писмо, защото ти стана жена. Майка ти ми каза, че си пораснала. Моето голямо, малко момиче! Правя тази играчка за теб, а кога ще прочетеш написаното... не знам. Зависи колко често украсяваш елхата и слагаш ли играчката там. Ако всяка година си купуваш нови играчки, нищо чудно моята обикновена да си стои неизползвана... Но се надявам да намериш написаното до теб в най-нужния ти момент!
Искам да ти кажа да не забравяш да вярваш в чудеса. Моят живот е едно чудо. Мечтаех да стана архитект и години наред ме късаха на изпита. Не се отказах. Завърших архитектура. Вярвах, че ще срещна най-чаровната жена и тя ще стане моята съпруга. Майка ти! Знаеш, че като нея няма втора. Исках да ми се роди дъщеря и след двамата ти братя се появи ти. Желаното момиче! Колкото и да си пораснала вече, моля те, не спирай да вярваш в чудеса. Не са всекидневие, но съществуват.
Обичам те. Татко ти.
Послепис... Ето ти чудо!"
Гушнах бащината къщичка. Какъв новогодишен подарък! Татко е на небето вече двайсет зими. Поплаках си, бях сама и нямаше от кого да се крия. Накичих елхата с нетърпението на стотина деца. Стаята оживя. Сърцето ми също.
Реших да измия стълбището като дар за съседите. Прииска ми се да сторя добро. Без да давам обяви по вестниците. Мих с удоволствие, което не изпитвах, когато го вършех по задължение. На прибиране в апартамента ме срещна съседа Николай. Усмивката му беше кацнала върху мустаците. Не я бодеше с острите си косъмчета.
- Запътил съм се към вас! – под мишката държеше някакъв пъкет. Надявах се да е решил да изиграе ролята на раздавач на подаръци. Нищо, че не съм дете. Порасналите също се облизват за малки и големи кутии.
- Заповядай! – каня го и му давам път да мине. Стърбите лъщят като пъртина с навалял сняг. Николай влиза и пакета се големее на масата.
- Купих ти седем кутии шоколадови бонбони! Не съм забравил, че ме покани у вас, когато си бях забравил ключа. Другите си направиха оглушки... – захилва се и зъбите му подсказват, че обича да си похапва сладко без задръжки. – Купих от онези... „африкански задник"....
- Не се казват „Африкански задник", а „Шоколадови фигуринчета".... – поправям го, но ми е драго, че е запомнил смешката ми.
- Да, де. Но колко по-звучно е твоето наименование. Не можеш да го забравиш. Ама виж как са ги докарали... кръгли, а изведнъж изпъкват... – Бърка в пакета и изважда бонбоните. – А, да ти се извиня! Бяха седем – за всички дни от седмицата, но пред вратата на магазина видях една възрастна жена. Носеше в ръцете си единствено хляб и маргарин. Подарих ѝ едната кутия. Сигурен съм, че няма да се сърдиш.
- Сърдене? При шест кутии... – тъкмо щях да кажа... Сетих се как се заглежда мъжът ми по задните части на жените с тъмен цвят на кожата и се захилих.
Наченахме първата.
Чудесата започваха!
Галина написа:
Преди почти 11 години
Хубаво!