Известие за изневяра

Разказ на Стоян Вълев от сборника "Време за изневери"
Normal_az-sed

 

 

 

Александров пое недоумяващ писмото.

  • Донесе го куриер – поясни секретарката, като видя недоумението на шефа си.
  • Няма подател.  – констатира Александров и огледа учудено плика – Защо? Може пък да не е за мен? Да не е грешка?

Пръстчето на секретарката се шмугна и посочи – името му бе изписано с едри, красиви букви.

  • Да-а! – съгласи се той: – За мен ще да е!

Погледът на Александров прескочи от плика и се стрелна към подобието на препаска, което секретарката упорито и ентусиазирано назоваваше “пола”.

Тя отдавна знаеше, че трябва да играе ролята на разсеяна, че уж не усеща парещия поглед, който свличаше препаската. Че уж не чува удивения му, все един и същи захласнат шепот:” Господи, а отдолу нищичко! Ами сега?!”.

  • Добре. Заедно със справките ще го прочетем. Започваме, нали? – усмихна се и посочи съучастнически към вратата.
  • Преди да зачетем, ще трябва да приемете счетоводителя. Евнуха! – тя го наричаше винаги така, защото ако не друго, то поне със сигурност бе безполов. Не повдигаше поглед след жена, разправяше му, че е проверила – не обичал и мъже! Евнух, повреденичък генерално, секретарката го отхвърляше  категорично от списъка на реалните мъже.

Александров се намръщи от досада.

  • Викай го да идва. И веднага след него ще четем!

Секретарката се извърна с точно размерен замах, поличката се плисна, отвори се като парашут и разкри тотално всичко, което бе предназначена да прикрива. Умееше да я задържи така дори цяла една минута – изложила на показ цветята на своята интимна прелест – всецяло, всеотдайно. Запленен, както винаги от месец, откакто я назначи, Александров се чудеше  как да удържа ръцете си да не се втурнат да галят това, което се разкри и започна трескаво да разпечатва плика.

Секретарката се шмугна като лисиче през вратата.

Александров измъкна невзрачно листче. Взря се в него. Текстчето бе зашеметяващо и гадно:

“ Жена ти изневерява най-редовно. Пак ще го направи днес, в часа десет,  във твоята вила.

Доброжелател, който не желае да те правят на ГЛУПАК!”

Опита се да разгадае подателя по почерка – малко смешен, неовладян, приличаше на детски, но и нещо смътно му напомняше, а какво? Защо пък му заприлича на детски? И се плесна по челото – гнусната анонимка бе написана и  откъсната от лист на ученическа тетрадка. С квадратчета, боже Господи, по аритметика, защо?!

Да сумирам, значи – днеска, в 10, във вилата, жена ми с друг, ужас!

В същия миг в кабинета изникна счетоводителят. Изхъмка за да привлече вниманието му, сякаш мишчица изцърка. Вдигна си главата – и  видя счетоводителя както винаги облечен в сив костюм, с безлична, изкривена вратовръзка и старателно зализана по оплешивяващото теменце косица. Притискаше до гърдите си папката с документи. Припкаше към него след коремчето си, а зад глупавите му дебели очила си криеше очите – скучни и големи, сякаш болен от разстройство бухал.

  • Отивам в данъчното. Ще отсъствам до обяд. Ако! – повдигаше се очилата, виновно пристъпваше от крак на крак с постепенно нарастваща скорост, вече почти бягаше на място: – Ако разрешите, шефе?

Винаги произнасяше точно тази фраза, винаги по един и същи начин.

  • Да, разбира се – кимаше Александров с неприкрита досада. И знаеше какво ще последва.
  • Още няколко последни и окончателни Ваши подписа върху документи –изваждаше ги бавно, сякаш свещенодействаше според някакъв ритуал, изискван да се спазва от всеки един образцов счетоводител по цялата планета.

Прави го нарочно бавно, за да ме ядосва, придава си важности, винаги побесняваше той, докато счетоводителят подаваше лист след лист и копията на фактури. Той се взираше в подписа му, сякаш търсеше нещо извънземно да открие. Любовно поглаждаше документите и ги прибираше светкавично в различните джобове на тъпата си бездънна папка.

Накрая се усмихваше като виновна, но добре възпитана кобра и казваше лигаво усмихнат:

  • Сега и пред Бога можем да се явим с тези документи, шефе!

За него Бог безспорно бе главен счетоводител на света.

И счетоводителят тръгваше да излиза с енергичен полупоклон. Не снемаше очи от Александров, вървеше с гърба напред, а когато се долепеше до стената, винаги на едно и също място, как го изчислява, учудваше се той, задълбочаваше полупоклона, почти се свиваше на кълбо и се премяташе навън, сякаш излизаше с току-що забит в корема му нож…

А Александров въздъхваше с облекчение и подвикваше на ескретарката:

  • Идвай бързо да четем справките!

Но това бе парола. Означаваше, че секретарката трябваше да влезе, да заключи, да свършат набързо, ако имаше много чакащи, сутрешната порция любов. Защото имаше и обедна, следобедна, понякога вечерна, за всичко бе установен от секретарката строг, суров режим, спазван свято, безприкословно.

Но сега Александров не повика секретарката. Въпреки че по някакъв вътрешен часовник започна да разкопчава панталоните си. Когато разбра, че го прави, закопча се бързо и пак се взря тревожно в написаното на листчето от тетрадката.

Може пък да е шега?

Но съм длъжен да проверя!

Опита се да си припомни колко дълго бе пренебрегвал своята жена. И не можа, въпреки отчаяните усилия, които най-искрено положи. От доста време, поуспокоен си каза. Ама колко, надигна се отново тревожната неувереност в него…

  • Какво ти има, болен ли си, мило? – чу до ухото си горещия, но и строг, властен шепот на секретарката.

Успя да прикрие с ръка бележката, пъхна я незабелязано в джоба  на панталона си.

  • Заключи ли вратата? – попита и без да дочака отговора я прегърна.
  • Разбира се, както винаги! Нима не ме видя? Днес си ужасно разсеян, неспокоен. Но сега ще оздравееш! – и плъзна езика си, правеше го удивително ритмично.

Александров потръпна – секретарката владееше най-сладостните на света мъчения. Кога ще ги изчерпиш, питаше я често – възхитен и омаломощен. Та аз съм още на увода, мило, чак тогава идва ред на изложението, просто приеми, че все още не сме прочели и първата глава на Библията на любовта, отговаряше с нейната любима терминология, завършила бе удивителната специалност българска филология.

Александров погледна над стрелкащото й се рамо стенния часовник – беше вече девет и  половина! Имам много малко време, притесни се той.

Този път не му се наложи даже и да става от въртящия си стол – секретарката нежно му напомни, че е навярно болен, щом е така разсеян. Грациозно и умело тя  се понесе по алеята на секса – съсредоточено, уверено, властно. А Александров се взираше мъченически в стрелката на часовника. Когато вече бяха останали десет минути до десет, уплаши се, че ще закъснее и свърши.

  • Ще трябва повечко да спортуваме – изрече сладко-делово секретарката, щом се изправи и препаската прикри парещото й задниче.
  • Трябва – съгласи се той и си го прибра, беше омърлушен, като пияница след поредния запой: – Имам среща в министерството. В десет.

Излъга и притеснен сведе глава. Дали ще го разобличи?

  • Защо не си ми казал да си отбележа датата, часа?! – попита строго и огорчено секретарката.
  • Забравих. Но ще стигна, ще успея, даже и мъничко да закъснея. – Александров вече припряно си обличаше сакото. Затича по коридора.

Тъкмо натискаше копчето на асансьора, когато секретарката го настигна и му подаде очилата.

  • Благодаря – кимна той и пак положи пръст върху копчето на асансьора.
  • Върни ми сутиена – предложи тихо секретарката.
  • Той пък къде ли ще да е?! – учудено запребърква джобовете на сакото си. Дори и в малкото джобче провери. – Не, няма го в мене!
  • Ето! – секретарката посочи джоба на панталона му. Сутиенът висеше и крайчеца му се бе влачил по пода.

Докато го гледаше как интересно бе провесен, една служителка от съседния офис отмина край тях и прихна, даже  и насочи изобличително пръст към тях!

  • Откачалка! Какво пък толкоз, сякаш не е виждала сутиен! Тя да не би чорапи да си слага на гърдите?! – възмути се Александров. И дръпна сутиена, но закопчалката се бе здраво закачила. Опъна силно и нещо се прокъса. Слава Богу, но не бе сутиена, а джоба на панталона.

Асансьорът спря на етажа, от него се изсипаха петима души. А Александров държеше сутиена и внимателно разглеждаше закопчалката на сутиена.

  • Не се е повредила – констатира той. – Ако не вярваш пробвай го!
  • Мисля че не трябва точно тук да го направя – прошепна умолително секретарката.
  • Защо? – попита Александров – Гърдите ти са чудесни, ще им харесат!

Двама от мъжете прихнаха и отминаха, като непрекъснато извръщаха любопитно глави.

  • Добре де, сложи си го на спокойствие в офиса – съгласи се Александров и се вмъкна в асансьора. От там й изпрати въздушна целувка: – Чао!

Влетя в колата си и потегли. С мъка се вля в лудешкото движение. Сякаш всички бяха тръгнали да проверяват дали наистина изневеряват съпругите им! И всички жени в един и същи час ли изневеряват, та така са луднали мъжете им?! Отляво го притиснаха, очакваше да чуе грозното изстъргване на метала и рязко отби колата вдясно. Спря, почти целуна странично някакво черно беемве. Светофарът ги бе блокирал. Някакъв кретен свали стъклото на беемвето и се разкрещя. С крайчеца на окото си Александров видя, че за да го впечатли, онзи размахваше пристолет. Аз тежка картечница или базука ще трябва да изкарам, поколеба се в избора си той. И реши да победи негодника с примирение, така както проповядва Спасителят.

  • Не е възпитано така, момко! – позволи си само да каже в огледалото и се усмихна: – Ами ако багажникът ми е натъпкан с тротил?!

В този миг светофарът даде зелено и колите се втурнаха като табун диви жребци след кобилките.

Измъкна се от града и притисна крак върху газта. Стрелката на километража подскочи пъргаво на сто, целуна цифричката 120, шавна към 130 и се прикова на 150.

Видя ги. Но бе фатално изпреварен. Засекли са ме с радара, изпъшка Александров и положи всички усилия да спре. Успя едва след двеста-триста метра и на задна полетя към просташко жълтата полицейска кола. Спря на милиметри от нея.

  • Браво! Това е то майсторството! Оше един милиметър и щеше да е катастрофа! – избухна в смях едно от ченгетата, дегизирало се с черни мафиотски очила. Ако не бързаше щеше да му предложи да си слага редовно и качулка на главата, като напълно завършен престъпник, какъвто и действително си беше.
  • Документите ви моля! – потропа по тавана на колата, след като се представи, другото ченге. То пък бе кьосе и гонеше четиридесетте. На него пък би подарил гребенче, да разчесва всеки пет минути брадата си, хе!…

Ченгето впи пръстите си в документите – като октопод. Разглеждаше ги с подчертано подозрение, сякаш представляваха аматьорски прикрита бомба със закъснител. Наведе се и го загледа с неприкрито огорчение. Сетне отново впи поглед в шофьорската му книжка и тържествуващ обяви разкритието си:

  • Тук сте с брада! – каза го с тон сякаш го виждаше на снимката с крила! Заби гневно показалеца си в снимката му и я поднесе пред очите  на Александров.
  • Обръснах я сутринта, както си направил и ти! – избухна Александров. Знаеше, че трябва да се въздържа, когато общува с подобни изпечени досадници, защото ги считаше за хора, които са в състояние да отделят и цял ден за мъчения на гражданите, ей така, от скука!

Другото ченге шумно се закиска. Затресе се от смях, свали си очилата, избърса си очите от бликналите сълзи и съучастнически, тайничко му намигна – браво, заслужава си го!..

Тогава Александров се загледа в пагоните им и установи, че кьосето е лейтенант, а подрусващият се от смях тип – сержант.

  • За обида на длъжностно лице!… – изпъна се кьосето лейтенант.
  • Колко на ръка и край на спора? – прекъсна го делово Александров. Може пък да се съгласи да му плати, интересно, обидата на колко ли ще оцени? Погледна часовника в колата – вече бе десет и петнадесет!
  • Не ме прекъсвайте! – усмихна се жестоко лейтенантът: – Значи тъй – към обидата за длъжностно лице ще прибавя и опитът за подкуп! – и го погледна тържествуващ.

Вдига си цената, гад! – въздъхна Александров и не издържа, изкрещя:

  • Кретен!

В същия миг разбра, че сгреши и реши, че вече ще мълчи.

Отговорът който последва стресна Александров, защото прозвуча:

  • Чудесно! – така лейтенантът оцени динамично променящата се ситуация и потърка ръце: – Да посочим нарушенията – но вместо да започне да ги изброява, направи пауза, изчака търпеливо миута-две, дали Александров ще реагира и тъй като мълчанието не бе нарушено, ченгето въздъхна и започна да пресмята – Първо – превишена скорост! Така ли е, гражданино?
  • Да – кимна Александров.
  • Добре – усмихна се лейтенантът. – Второ – обида на длъжностто лице! Така ли е гражданино?
  • Да – потвърди Александров.
  • Добре е, че се съгласявате без да спорите – почеса се по главата лейтенантът. – И трето – опит за подкуп. Потвърждавате ли гражданино?

Последва кроткото:

  • Да.

С маниера на напълно завършен садист лейтенантът любезно попита:

  • Имате ли нещо да добавите, гражданино?
  • Не.
  • Нещо, например, да съм пропуснал?
  •  Не.
  • Нещо да не съм формулирал точно?
  • Не.
  • В такъв случай ще опишем всичките ви нарушения – въздъхна лейтенантът и подвикна – Сержант!

Сержантът лениво му подаде кочаните с квитанции. Лейтенантът измъкна писалка от джоба на курката си и започна бавно, с наслада да описва прегрешенията на Александров.

А сержантът пак му смигна и се ухили зад приведения над капака на колата лейтенант.

Докато ченгето вдъхновено пишеше, Александров вдигна очи към небето и видя облаците така преплетени един в друг, сякаш правеха секс. Потръпна от ужас! В неговата вила, в този час, неговата съпруга беше с друг!

Лейтенантът бодро му връчи книжката с втикнатите в нея няколко зловещи квитанции. Дори имаше и нахалството да изрече:

  • На добър път!

Александров излетя като снаряд.

Лейтенантът изумен не издържа и издигна ръката си, направи красноречивия знак, който по всички точки на планетата означава винаги едно и също – луд!!!

А Александров размята лявата ръка от колата – илюстрираше с жест, че би му го начуквал пак и пак, винаги, до края на света, не, дори и тогава нямаше да спре!

Спря все пак на двеста метра от вилата, точно пред знака “Спирането забранено”.

И тръгна бързо под дърветата. Когато стигна вилата, първото, което съзря бе  колата на жена си. Значи, истина е. Тайно, до този миг се бе надявал да е някаква глупава шега. Задъха се от внезапно избликналия си гняв.

Натисна дръжката на входната врата. Заключено, както и би могло да се очаква. Извади връзката с ключове  и безшумно отключи. Пристъпи първо на пръсти, тихичко, на после затича по дебелия мокет. Обходи целия първи етаж – нямаше никакви следи от човешко присъствие, уви!

Нима в спалнята?! И Александров заприпка по стълбите, като козле.

Застана пред вратата на спалнята и притисна ухо към ключалката.

  • Той си е глупак, казвам ти го, не защото ми е съпруг!

Гласът принадлежеше на жена му, а тя правеше разкритието си пред друг, безспорно мъж, не само му изневеряваше, но и го клеветеше и ругаеше най-диво!

Александров потръпна, сякаш по лицето му се стовари камшик и стисна дръжката за да отвори със замах вратата, но го вцепени другия, вече мъжки, глас:

  • Той си въобразява, че всички други са глупаци! А пък как го крадат!
  • А ти? – нетърпеливо, заливайки се в смях, попита жена му.
  • Аз – не. Оставям хиените да ловуват, а за мен процентче! След като е такъв глупак! – и мъжът също се изкиска. Сега двамата се смееха дружно.

Тогава Александров позна мъжкия глас – счетоводителя! Евнуха!

Ами сега?! Да влезе? И какво?

Те притихнаха внезапно.

Тишината го озадачи – да не би да са го усетили? Но как?

В същия миг  жена му застена. Той дочу:

  • А-ах! Момчето ми-и!

Жена му все повече се задъхваше, явно изгубваше ума си, тъй като изрече просташкото:

  • Ама ти си като див жребец! – и после властно закрещя – Не, не сега!

Беше ли чувал някога такива вопли от нейните уста през тригодишния им брак? Откровено казано, уви, не…

И всичко в спалнята приключи с нейния ядосан глас, който обяви:

  • Глупак!

Сега вече Александров не издържа и влетя в спалнята с вик:

  • Не съм глупак!

Това, което последва го огорчи. Обидно беше. Дори го притесни, защото срещна пълно безразличие. И от двамата, уви!

Счетоводителят си лежеше проснат върху жена му. Изглеждаше отвратително чисто гол, но той и облечен си бе гнусен тип! Сега с провисналото си шкембенце, затлъстелите си кривички крака и опулените си кравешки очички бе същински идиот. Върху тялото на жена му капеше мазна, сигурен бе в това, пот от челото му.

Счетоводителят изрече нагло:

  • Извинявай!

Извърна се към Александров за да изясни:

  • Не го казвам на тебе, а на нея!

Жена му извърна зачервеното си лице към него и го попита иронично:

  • А на какво дължим височайшето ти присъствие, скъпи?

Александров не отговори, а само пристъпи крачка напред.

Тогава тя се понацупи и като строга учителка размаха пръст:

  • Всеки възпитан човек преди да влезе в една стая чука на вратата! – и се разсмя: – Защото може вътре хора да се чукат!

Причерня му – чак такава наглост!

А счетоводителят се извърна и положи затлъстелия си гръб на леглото, гушна се до жена му.

Александров огледа спалнята и видя дрехите на счетоводителя, сграбчи и роклята на жена си, поколеба се, но прибра и бельото й и тръгна към вратата.

  • Очаквам ви долу! – подхвърли през рамо като ги изгледа  кръвнишки Александров.
  • Приготви кафе, докато чакаш! – подвикна жена му и се разсмя, докато той затваряше вратата зад гърба си: – Когато свършим, ще дойдем. Ама ти поддържай кафето топло! Мразя студено кафе, ако си забравил!

Почувства се глупакът на света, докато стоеше в коридора с купчината дрехи в ръцете.

Захвърли ги в килера и заключи, пъхна ключа в джоба си.

Слезе в хола и се просна на фотьойла.

Допи му се кафе и включи кафеварката. Изпи една чашка, после втора.

А те не слизаха.

Какво правят, помисли се тревожно  и се изчерви. И ги оставих голи, като последния глупак! Прави са да ме наричат “глупак”, ах, колко прави са, изпъшка. Пъхна ръката си в джоба, напипа ключа, който сякаш го опари и не го извади. Да им върна дрехите ли? И какво – да им се извиня ли, закипя гневът отново в него…

Ще чакам, пък каквото ще да става, реши твърдо Александров.

Но пък са голи?! Дали пък не продължават? Та те ме правят на глупак – аз долу кротичко си седя, докато те горе, ах! Господи, дали не трябваше да ги убия!?

Жена   му, в крайна сметка, слезе царствено увита в чаршаф, следваше я счетоводителят, наметнат грациозно с шотландското му одеало. Александров го донесе от Англия, беше му любимото!

  • Е, сега какво ще правим? – попита делово жена му, след като сервира кафе на счетоводителя и  на себе си, размятала чаршафа. Наля и по чаша уиски на тях двамата,  а него подмина сякаш бе мъртвец…
  • Вие кажете – отговори той хладнокръвно.

Абсурдна сцена, стоя си и все още не съм ги убил и двамата!

  • Първото условие за цивилизован разговор е да върнеш дрехите! – изрече жена му и отпи от кафето.

Отговорът на Александров бе кратък:

  • Не.
  • Тогава ще се обадя в полицията! – жена му протегна ръка към телефона.

Александров си представи скандала в утрешните броеве на вестниците – известен бизнесмен  заварен от полицията с двама голи, единия от които е съпругата му…

  • Че аз да не съм крадец! – обърна се объркано към жена си Александров и се разпали – В собствената ми вила – крадец! Крадец е оня! – и посочи с погнуса счетоводителя.

Жена му лекичко почукваше с пръст по вилката на телефона.

  • А може пък да се обадя на някой вестник – изрече замислено тя: – Да изпратят репортер, а? И фотограф, разбира се!

А дали ще им позират голи, запита се Александров. Да, ще го направят, изтръпна той.

  • Престани! – кресна и се огледа.
  • Ще те дам под съд – най-спокойно обяви намеренията си счетоводителя.
  • Че защо? – учуди се Александров, виж ти какво нахалство има негодника!
  • Нарече ме крадец – обидено изрече счетоводителят и отпи от уискито. Свали съдържанието на чашата поне с един пръст, а все твърдеше, че не пие, гълта като смок!
  • А пък аз след минута, максимум две, ще те убия, преди да си успял да ме дадеш под съд! – отговори му с неприкрито отвращение Александров.
  • Заплаха пред свидетел! – засия счетоводителят: – Давай, давай още!
  • Ще те убия! Повтарям, че ще го направя, колкото и да ме е гнус! – заяви побеснял от гняв Александров.
  • Свидетел имам! Всичко е чудесно – потри ръце счетоводителят: – Ама продължавай де, моля те, глупако!
  • Стига! Писна ми! – Александров се замисли и предположи: – А може би ще те изхвърля гол – усмихна се доволен: – Да видим как ще се прибираш, идиот!
  • Идиот!!! – изръкопляска въодушевен счетоводителят: – Дай ми сега дрехите, че да припкам при адвоката си да пишем жалба до съда! – и стана прав, в очакване да си ги получи, даже затропа нетърпеливо с късите си крачета.
  • Ти ли ще му бъдеш свидетел? – обърна се Александров към жена си.
  • Естествено – потвърди, сякаш това си бе в реда на нещата и го е правила хиляди пъти досега – Но аз предпочитам ти да му се извиниш. И да обещаеш, че няма да го уволниш. Това на първо време, разбира се, ще е достатъчно – и му се усмихна окуражително.
  • Ти си луда! – това бе заключението, което Александров сподели след като застина изумен за миг.
  • А ти си просто глупак! – така оцени неспособността му да приеме нейното предложение тя: – Но ако продължаваш да ме държиш без дрехи, аз ще настина – и жена му потрепера, сякаш изведнъж температурата в стаята се е понижила поне с десет градуса: – Ела до мен за да се покрия с любимото на глупака шотландско одеало – протегна ръце към счетоводителя тя.

За огромно учудване на Александров той стана, отиде до фотьойла на който се бе разположила жена му и разгърна одеалото. Дълго се наместваха и след продължително кискане си подадоха едновременно главите.

  • Ние сме готови да продължаваме схоластичния спор! – обяви жена му с възторжения тон на илюзионист, който току що е измъкнал от цилиндъра са живо гълъбче.

Май че е седнала на скута му, тревожно предположи Александров. Опита се да се съсредоточи, ситуацията бе наистина твърде идиотска…

Жена му и счетоводителя се притискаха един в друг и се кискаха твърде шумно.

– Търкаме се един в друг за да се стоплим! – обясни жена му.

Александров се намръщи и отсъди, насочил треперещ пръст към счетоводителя:

  • Добре, смятай се за уволнен. От днес. Сега ще ти дам дрехите, само защото съм един добър човек. И изчезваш! Е? – и го погледна  с надежда.
  • Не – беше отговорът, формулиран от жена му!

Притъмня му пред очите и кресна:

  • И ти си уволнена! – разбра, че трябва да се доизясни и допълни: – Уволнявам те от живота си! Ще се разведем!
  • Никога, мили! – запротестира ужасена жена му: – За такива глупости ние двамата с теб никога няма да се разведем! Аз държа на брака! – и тя погледна към тавана: – Клели сме се пред Бога – изчака, сякаш за да се убеди в пристигането Му и продължи: – Секс когато ни се прииска с кого ли не – да! Но разводът е вече грях! Не бива!
  • Престани! – изкрещя Александров, изтича до килера, отключи вратата, измъкна дрехите им и ги метна на пода. Стъпи върху тях и излезе тичешком от вилата.

Забърза към колата си. Мръсната, отвратителна полицейска кола, която го бе спряла на идване сега бе долепена до неговия автомобил. Лейтенантът се разхождаше въодушевен напред-назад.

Александров се закова на място и се огледа. Видя стоянка на таксита и притича приведен към тях. Пъхна се в една от колите.

Прибра се в офиса и кресна още от вратата на секретарката:

  • Няма ме! С никой няма да ме свързваш и по телефона! – Влетя като вихрушка в кабинета си Александров и се просна на фотьойла.

След десетина минути телефонът му нагло иззвъня.

  • Нали ти казах с никой да не ме сързваш! – изкрещя срещу секретарката, когато тя открехна плахо вратата.
  • Но това е счетоводителят! – изрече уплашено тя и хлопна вратата под носа му.
  • Добре, добре! – изръмжа заканително той и се втурна кюм бюрото си. Грабна слушалката и изрева: – Уволнено, си копеле гадно!

Отговорът на счетоводителя го обезоръжи – смях.

  • Има оферта за теб – успя все пак да изрече счетоводителят между два пристъпа смях.
  • Кажи – страдалчески прошепна Александров – тоя безспорно е луд, изпъшка той.
  • Ако ме уволниш, ще загубиш и секретарката. Избирай! Ние двамата с нея вървим в комплект – или и двамата оставаме при теб, или и двамата без теб! Е? – изкиска се зловещо счетоводителят.
  • Не ти вярвам, копеле гадно! – изстена Александров – първо жена му, сега и секретарката!..
  • Попитай я, а аз ще почакам на телефона – предложи самоуверено счетоводителят.

Александров не затвори, а метна слушалката, тя увисна покрай бюрото и се залюля – сякаш се тресеше от смях. Той изтича при секретарката и я сграбчи:

  • Ела веднага!

Тя вървеше след него виновно свела глава.

– Истина ли е това, което казва? – и посочи люлеещата се като махало, не, като въжето на бесилка, слушалка.

  • Да – прошепна тя.
  • Мръсница! Изчезни! Уж бил евнух, а?! – изкрещя Александров, затропа с крака, сякаш прогонваше куче или зъл дух от кабинета си.

Секретарката се извърна по нейния си начин – поличката й се отметна, задържа се за един дълъг, страшен за очите му миг, сякаш за да му покаже абсолютно точните размери на загубата и свенливо се спусна надолу. И чак тогава  тя излезе.

  • Приемам, копеле – изрече глухо Александров притиснал слушалката до ухото си: – Ще те убия, обаче, ако я докоснеш! – и скръцна със зъби.
  • Добре! За нея ще съм наистина евнух – отговори счетоводителят, внезапно придобил сивия си, скучен, гаден гласец и изписка: – От този миг, шефе!

Трясна слушалката и притисна с две ръце главата си.

Така го завари жена му. Без да проговори затвори вратата и обяви:

  • Казах на секретарката ти да си ходи по-рано днес.

Насочи се към бара, насипа в две чаши уиски и му поднесе едната.

  • Е? – изрече тя след като отпи.
  • Ти кажи защо… – изсумтя Александров, без да я поглежда.
  • На шега – рече жена му и подаде една ученическа тетрадка.
  • Какво е това?! – попита учуден Александров и пое тетрадката.
  • Отвори и виж – усмихна се жена му.

Александров разгърна корицата и видя, че четвъртинката от първия лист е откъснат.

  • Ти си ми писала писмото! – удивен възкликна той и бръкна в джоба си, извади изпомачканото листче, постави го и установи, че е откъснат от тетрадката.
  • Аз – усмихна се жена му и го целуна – Когато ти изневерявам, ще ти известявам. Така е най-коректно, съдружнико мой, в живота. Днес ми беше за първи път с този тип. Направих го, защото научих за заниманията ти със секретарката. Така че сега сме квит, един на един. – тя го погали по бузата и призна: – За теб! Водиш ти!

И той наистина се почувства победител.

А тя му подхвърли през смях:

– Но играта продължава, мили мой! Един от нас ще я губи, другият ще я печели… Но пред Бога ще сме заедно, тъй както сме се клели! Другото е грях!


Създадена на 12.08.2014 г.

Коментари

  • Picture?type=square

    Valentina Psaltirova написа:

    Преди повече от 7 години

    Темата за изневерите е гъделичкаща и е интересно да четеш за чуждите изневери, пък може и да копираш нещо. Имам предложение, което може и да изпреварва вашето решение: книгата на Стоян Вълев с кодекса на изневеряващите да бъде подарена на някого в инициативата "С книга в лошо и хубаво време". Ще се радвам да я спечеля аз. Колегата Вълев не реагира на моя коментар, но те, колегите от Българска филология си бяха високомерни още тогава и нас, от Руската филология, не ни признаваха за колеги. Просто да им е...


  • 418fbdd37065dee7bb7a34d6cf5d87f4?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Стоян Вълев написа:

    Преди повече от 7 години

    Високомерие не съм проявявал никога, много ваши колежки го знаят. "Време за изневери" не е кодекс за изневеряващите, а само истории. Хубаво би било да се създаде ако не "кодекс", то поне енциклопедия на изневерите.


  • Picture?type=square

    Valentina Psaltirova написа:

    Преди повече от 7 години

    Може и да я създаде за вбъдеще някой, като ползва сборника "Време за изневери".