Моите мисли за живота

и вървенето през времето
Normal_500x500apr3_(1)

Когато бях млада ми се струваше, че имам всичкото време на света и то никога няма да свърши. Помня, бях на 20, първите години в университета. Правех грандиозни планове за живота, мислех си, че както ги начертая, така и ще ги следвам. Но после разбрах, че Джон Ленън беше много прав, казвайки, че животът е това, което ни се случва, докато правим планове. Хубаво е да се правят планове, но днес често казвам на децата си - живейте, не чакайте да дойде "после". Не отлагайте. Защото, въобразявайки си, че ни предстои цялото време на света, отлагаме много хубави неща за после, отлагаме много важни неща, които трябва да направим сега. И в чакане да дойде после, осъзнаваме, че то всъщност е отминало. Изпуснали сме момента.

Бяха ми казвали, възрастни хора, че когато взема внучето в ръце, ще разбера какво е любов. Тогава им се смеех, защото си мислех, че няма по-силна любов от онази към собствената рожба. Но любовта към рожбата на рожбата е също толкова силна, дори още повече. Нещо като втори шанс да направиш всичко онова, което или си пропуснал с децата си, или не ти е стигнало времето, или чак по-късно си разбрал, че трябва да направиш. Хубаво е, че ни се дават втори шансове и затова във всяка една минута трябва да ги търсим и използваме. Времето върви, но и ние трябва да вървим, защото стъпките ни остават и тях ги следват идващите след нас, така, както ние следваме онези пред нас. Важно е да вървим, независимо от метеорологичните условия и житейските препятствия. Аз това научих и продължавам.


Създадена на 30.10.2018 г.

Коментари

Все още няма коментари