Писмо до себе си

разказ
Normal_500x500june3

Мило мое бъдещо аз,

В ръцете си държиш писмото, което ти написах в един далечен за теб юнски ден на лято 2014-о. Искрено се надявам, че намирам теб и цялото ни семейство в отлично здраве. Чудесно би било, ако огледалото е все още твой добър приятел и въпреки търкулналото се десетилетие ти дава повод да си казваш: „Боже, колко добре изглеждам!” Извинявай, но не можах да се сдържа, знаем, че си доста суетна.

Какво не бих дала да можех да надникна в бъдещето, но пък така, казват,  животът е по-интересен. Надявам се, че музикалната ти кариера е продължила да се развива блестящо, че си пътувала по целия свят, изнасяйки емоционални концерти пред възторжени почитатели. Иска ми се да вярвам, че там, сред публиката, са били Марти и баща му. Да можех да видя синчето си - пораснал и възмъжал. Сигурно е надминал баща си по ръст и много се гордееш с него. Най-вероятно не харесваш приятелките му. Естествено, че не са достатъчно красиви,  ей, слушай, би ме учудило много, ако не ти изглеждат прекалено лекомислени.  Ха-ха – разсмя ме, да пишеш до себе си било много забавно, нали си знаем и кътните зъби. Сега сериозно.

По мои изчисления трябва отдавна да си преодоляла периода на притесненията по Марти, когато се терзаеше, че не му отделяш нужното внимание, защото работиш много, репетираш с часове, отсъстваш постоянно и не си достатъчно добра майка, която е до сина си във важните моменти от живота му. Разчиташе баща му да те замества вкъщи, на родителските срещи, училищните тържества и рождени дни. Та, като стана дума, вероятно ще си спомниш, че написването на това писмо бе част от терапията, която ми назначи психолога, който посетих през същия този месец (юни, виж по-горе). Молех се да се справя с проблема бързо. Давах си сметка, че Марти е самотен без братче или сестриче, но е несериозно да се виня за това – просто все не се получаваше. Не можех да откажа концерти, защото на тази дата има вероятност да зачена. Най-лошото бе, когато се връщах и виждах в очите му колкото радост, толкова и молба да не го изоставям повече. Играчките и скъпите джаджи, които му носех, се трупаха, отнемайки от отреденото за игра място. Всички родители правят подаръци на децата си, но защо ли аз изпитвах вина всеки път? Дори се опитах да му купя вниманието на околните. Наех детегледачка, изпратих го в частна градина, после в частно училище. Някак неусетно започнаха да ми съобщават, първо, съпруга ми, после и в редките случаи, в които виждах учителите, че детето е агресивно и бие другите деца. Никога никой не му се посягал у дома – успокоявах съвестта си аз. „Отсъствието на майката” е насилие над детската психика – заби в мен нож психологът и продължи бавно да го върти. „Привлича вниманието Ви с агресия, когато е добър – никой не го забелязва, защото майка му пак я няма. А така няма да остане незабелязан, без значение е, че му говорят строго и го наказват. По-добре е от нищо. Други деца се затварят в себе си, често стават апатични и неуверени.” Колко заети майки също не могат да бъдат постоянно до децата си, заблуждавах се аз. Ще се научи на самостоятелност. Но когато ми казаха, че увиснал на вратлето на свой съученик и го помолил учтиво: „Хайде, набий ме, моля те, разрешавам ти, скучно ми е.” реших, че нещата не могат да продължават така, и потърсих професионална помощ. Психологът потвърди очакваната от мен присъда, като единственото успокоение бе, че Марти е едва на 8 и все още имах време да поправя стореното. С неудобство показах на човека графика си. Той непрофесионално подсвирна с уста, но остана непреклонен, че когато съм в София, трябва да прекарваме заедно поне два часа на ден. Тогава ми хрумна да обзаведа репетиционна в дома си и да изолирам стените срещу шум. Така Марти щеше да знае, че съм вкъщи, и ще може да идва да си говорим. Препоръча ми да го взимам всеки път, когато излизам, нищо, че не е много удобно – хората щяха да разберат, нали всички имат деца, а синът ми е най-важен за мен. Най-трудно щеше да бъде да го водя по концертите си в страната. Обикновено оставах да пренощувам, а пък Марти трябваше да ходи на училище. Решихме, че веднъж месечно е добро начало, а когато можех, щях да се връщам през нощта. Щяхме да ходим цялото семейство на концертите в чужбина, за него това щеше да е незабравимо преживяване, пък и те се брояха на пръсти. И най-важното - поне един ден трябваше да бъдем заедно цялото семейство – на пикник в планината, или нещо друго, нямаше значение къде. Аз, разбира се, можех да му предложа разнообразни, дори екстремни забавления, но се спрях навреме „той иска мен”, ще решаваме заедно.  

Не зная какво се е случило и дали си изпълнила този план. Доколкото те познавам – вярвам, че да. Въпреки удоволствието, което ми носи пианото, смехът на сина ми за мен е по-важен. Той е щастието. Докато пиша това писмо до тебе, мое аз от бъдещето, разбрах, че дори когато осъзнаваме грешките си, се оставяме на течението и трябва да се случи нещо, което да ни извади от рутината, да разбие на пух и прах мисълта, че и така може, че проблемите, ще се оправят сами. Очакваме някой друг да ни посочи пътя, който усещаме със сърцето си. Колкото и умни, талантливи и успели да си мислим, че сме, успехите ни не струват и пукната пара, когато не можем да подредим приоритетите си и загърбим или се провалим в най-важната си мисия.

До скоро, бъдете здрави и дано не се наложи да ти пиша втори път, че и пубертет ни чака след няколко години!

 

12.06.2014 г., София


Създадена на 08.08.2014 г.

Коментари

  • Picture?type=square

    Живка Добрева написа:

    Преди повече от 7 години

    Трогателно и много, много истинско писмо до себе си! А, на твоето бъдещо Аз искам да му пожелая силата да отхвърли вините от себе си. Да, всички майки, особено работещите, носят Вината у себе си. Вината, че не винаги са до своите деца.Вината само ще те смила бавно и методично, но няма да ти донесе нищо повече от ненужна изнервеност, която рефлектира върху детето. Най-важно, поне според мен е, не времето, което прекраваме с децата си, а съдържанието на нашата заедност. Умеем ли да бъдем приятели на децата си? Те се нуждаят от подкрепа и разбиране, а не от държане за ръчичка и мъдрите ни закостенели съвети.
    Ирена, творбата ти е много докосваща, провокираща и замисляща!Това я прави една от най-стойностните творби, които съм прочела до сега тук!
    Поздравления!


  • Fe8c4a49e14ee271db8afd9fcf609af6?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2ffemale

    Ирена Георгиева написа:

    Преди повече от 7 години

    Сърдечни благодарности за този задълбочен коментар и високата оценка за разказа. Като автор съм щастлива, че вълнува и предизвиква размисли в читателите!


  • 4a31a6c5edec93d6d937950255603326?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Жени Александрова написа:

    Преди около 7 години

    Моите сърдечни поздравления Ирена!
    Прекрасен текст, хубаво написан, и истински въздействащ!
    Много ме развълнува и оставя в теб време за размисъл а мисля, в това е същината на истинското писане!
    Поздрави и до скоро. :)


  • Fe8c4a49e14ee271db8afd9fcf609af6?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2ffemale

    Ирена Георгиева написа:

    Преди около 7 години

    Благодаря ти, Жени, за поздравите и милите думи! Трогна ме!
    Опитах се да пресъздам определени чувства и вълнения и сигурно съм успяла, щом ги усети и хареса!
    Поздрави и прегръдки! :)