club50plus.bg

Един пронизителен вятър бръснеше техните лица, а от очите им потичаха сълзи. Суровият вятър пресъхваше гърлата им. Бяха попаднали в една снежна вихрушка, която непрекъснато си играеше с тях. Вятърът безмилостно ги брулеше, а те с бавни стъпки продължаваха вървежа си. Все още бяха далеч от своя дом, а нощта бавно настъпваше и не след дълго небето се обсипа с безброй звезди, които огряваха пътя им. Първите къщи от близкото село все още бяха твърде далеч. Въпреки това те продължаваха да вървят през големите снежни преспи, които беше натрупал зимният вятър. Скоро започнаха да се виждат първите къщи от близкото село. Двете момичета, поели по пътя към дома, видяха пушека, излизащ от малките коминчета и чуха църковната камбана.

- Отново е Коледа – казаха си те.

Да! Отново беше Коледа! Докато бяха вървели, времето беше минало неусетно и беше дошла онази тиха и свята вечер, в която цялото семейство се събира, в която всички са добри и щастливи. Сякаш това им даде сила, за да продължат. Сега вече не чувстваха умората. Единственото, за което копнееха, беше да се приберат у дома, да видят украсената с толкова любов от тяхната майка коледна елха, която не бяха виждали от детството си, да вкусят от домашните гозби и отново да бъдат със семейството си. Животът на двете момичета протичаше динамично. От години те се трудеха в чужда страна, връщаха се рядко и за кратко, но от толкова години насам не бяха прекарвали коледния ден със семейството си.

Скоро стигнаха до дома си, който помнеха още от своето детство. Всичко беше по старому. В градината им беше големият бор, отрупан със сняг, коминът им пушеше, а стълбите бяха преметени в очакване на пристигащите. С трепет те прекрачиха прага на дома си, но нищо не беше така, както го помнеха. В стаята бяха техните родители, върху които дори и годините бяха оставили своите следи. На всички им беше трудно да изразят чувствата си в този толкова чакан, но в същото време и труден момент, защото скорошната им раздяла щеше да бъде като смърт за всички тях. А те знаеха това и тази мисъл им пречеше истински да се зарадват на срещата. Момичетата бяха колкото радостни, толкова и натъжени. Прекрачвайки прага на дома, осъзнаха, че безвъзвратно са изгубили всичко красиво, което са имали. В чуждата страна нямаха никого, нямаше на кого да се опрат, нямаше от кого да поискат съвет... Но осъзнаваха това твърде късно. Вече нищо не беше същото. Нямаше я онази празнична атмосфера, която помнеха от детските дни, раздялата беше като не заздравяваща рана, която отново и отново се отваряше. Тяхната майка плачеше и ги молеше да се върнат, но животът не им го позволяваше.

Четиримата дълго мълчаха, защото думите биваха сподавяни от напиращите у тях сълзи. Двамата родители осъзнаваха колко са обичани от дъщерите си, но познаваха и суровия живот и затова донякъде ги разбираха.
Коледният ден отмина бързо, а заедно с него и останалите празнични дни. За майката прекараното време заедно с дъщерите си премина като сън. Дойде време момичетата пак да поемат по своя път. Раздялата беше много мъчителна. На изпроводяк тя им каза:

- Дано един ден и Вие да имате такива деца като Вас, които да Ви обичат и да живеят за Вас! Радвам се, че осъзнахте, че съм на този свят, за да Ви обичам. Независимо от това колко далеч сте от мен, аз винаги ще съм с Вас, мили мои.

Въпреки че силна болка я пронизваше, тя ги благослови и с трепетно очакване закопня за следващата им среща, при която отново ще бъдат заедно.

Двете момичета поеха по същия път със смесени чувства. Радваха се на срещата, но и осъзнаха нещо много страшно – всичко хубаво беше останало в детството, в реалността ги очакваше сивото ежедневие, а в сънищата щяха да си спомнят за „тихия двор" и „белоцветните вишни" (Дебелянов).