Афганистанският Ромео и българската Жулиета

Normal_articles

От пропуска на посолството се обади Попето, дежурния служител този ден и каза, че афганистански младеж, студент в България моли да бъде приет от консула. Искал да разговаря по консулски въпрос. Казвам: „Нека дойде. Придружи го". Изпълнявам по съвместителство и тази длъжност. И ето го, младежът влиза: висок, строен, с правилни черти на скулестото му лице, обрамчено от черна, гарванова коса, със спокойни, черни очи и приветлива усмивка, която се подсилва от внимателно очертани мустаци, под които проблясват бляскави бели зъби. Пущун. Такива са мъжете от племето пущуни: стройни, мъжествени, родени воини, горди планинци.

Поканих го на чаша чай около ниската масичка. Сам реши да се представи. Казва се Хайрудин Афзали. Учи втора година международни отношения в Икономическия институт в София.

Попитах го с дежурния въпрос при подобни случаи как намира България, как се чувства в България.

- България е много красива страна, много. Много зелена, с много реки и планини... А и с море. Какво повече може да се желае?... Вие сте дарени от Бога. – отговори Хайрудин.
- А по сравнение с Афганистан?
- Разликата е 4 000 километра, колкото е разстоянието от София до Кабул. Различно е всичко: и природата, и хората, и традициите, и обичаите. Всичко е различно. И най-важното – при вас има мир, а тук война, всичко е обърнато с главата надолу... И краят му не се вижда.

Минахме по съществото на посещението му. Хайрудин сподели, че си имал приятелка в България, българка. И мислел да се ожени за нея, но трябвало да представи пред българските граждански власти удостоверение, че не е женен в собствената си страна. Ето това била мисията му сега в Афганистан – да се сдобие на всяка цена с въпросния документ, заверен от съответните официални власти и последно – от българското посолство.

Посъветвах го да се консултира прецизно с техните си власти – с Консулския отдел на Министерството на външните работи, с Министерството на правосъдието и ако е необходимо – и със Съвета на улемите, по линия на мюсюлманската религия.

По това време към нас се придружи и моя приятел, радист при посолството Петко Пагелски. Той е момче врачанче, около тридесет годишен, наперен, с кавалерийска походка, с щръкнали юнашки, русуляви мустаци, завити накрая „по Чапаевски". В разговора е винаги настъпателен, иронично-провокативен. Като разбра за какво става дума и за това, че младежът трябва да пропътува пеша над триста километра в афганистанските планини, близо до границата с Пакистан, попита директно младежа:

- Ти не разбираш ли, че това е мисия невъзможна. Невъзможна! Откажи се докато е време... Как ще стигнеш до там? Влак няма, самолет няма, автобуси няма, пътища нормални няма... Има банди на муджахидините, има съветски войски, хеликоптери, които стрелят по всичко, което им се струва съмнително. Ти луд ли си да се затриеш за нема нищо?!...
- Как „за нема нищо"? Че аз обичам Петранка! – отговори с искрено възмущение младежът и с твърдост в гласа.
- Ти си я обичай, кой ти пречи?... Обичай си я, но не се жени. За какво ти е тази беля? Сега половината от българите не се женят, но си живеят като женени. Фомиди? (Разбра ли ме?) – продължи атаката Петко.
- Не може. Аз съм дал дума – пред нея, пред майка й, пред баща й, пред братята й, пред кума. Как?... Обещал съм... Дал съм дума. – упорстваше Хайрудин.
- Гледай го сега!... Аз какво му говоря, той какво ми пее!... Дал бил дума... Много важно... Много важно, че си дал дума... Дал си дума, ама не може... Да загинеш ли искаш? И да те направиме герой на България. – не спря да го дразни драката Петко.
- Какъв герой? – възмути се отново младежът.
- Аз не съм герой и не искам да съм герой... Обичам Петранка. Дал съм дума. Това е.
- Като се върнеш, ще си намериш тука булка, бе човек, даже две, три, четири, нали ви разрешават и повече от една... – продължи иронично-нравоучителната си тирада Петко.
- Аз си имам вече една... Петранка. Повече не ми трябват. – отсече гостът.
- Ей, какъв човек! Петранка, та Петранка! Поне хубава ли е тази Петранка?... Сигурно е много красива, та те е омаяла така... Как си оставил сама сега тази красива млада жена и си хукнал като луд из афганистанските планини... – не преставаше да го дразни Петко.
- Ако искаш да знаеш, не е красива Петранка, даже е грозна... Никой не я поглежда... – неочаквано репликира Хайрудин. И продължи с някакви фанатични нотки в гласа, като гледаше в очите, ту Петко, ту мен.
- Аз обаче си я харесвам, обичам я... Аз съм първия мъж в живота й. Тя има златно сърце. Тя е най-добрия човек, който някога съм срещал! – с простодушна откровеност заяви Хайрудин.

При тази изповед присмехулникът-провокатор Петко остана слисан, започна да навива по навик крайчеца на мустаците си. Гледаше го като марсианец и само цъкаше с език: „тц, тц, тц, тц".

- Отивай, отивай, ние ще стискаме палци. – рече Петко примирено накрая.

И замина Хайрудин.

Мина една седмица, мина втора. Както се казва – ни вест, ни кост от младия момък. На петнадасетия ден пред посолството спря военен джип. От него слязоха руски офицер и... Хайрудин.

- Този юнак ваш ли е? Намерихме го в районите, където се подвизават муджахидинските банди. Непрекъснато повтаряше, че вие го познавате и знаете за какво е тук. – рече офицерът.
- Ами да, наш е. – казах
- Това е един афганистански Ромео. Изминал е над пет хиляди километра и сега още пет хиляди, за да пристигне при своята българска Жулиета, която го очаква в София, облечена в бяла рокля.

Офицерът, видял какво ли не в тази кървава война, се усмихна и го погледна с искрено удивление, потупа го приятелски по рамото и рече:

- Молодец он. Настоящий афганец!

След което, вдигна за довиждане леко ръка към фуражката си, усмихна се приятелски още веднъж и джипът отпраши.

А ние седнахме с Хайрудин около масичката с ароматен чай. Извикахме и Петко. Като го видя той ахна, прегърна го и рече ухилен:

- Ама ти си бил жив, бе! Браво! Че ние вече за малко... да те отпишем.

Тук Петко се обърна рязко и неочаквано напусна, пред учудените ни погледи, стаята. Върна се след пет минути с бутилка български коняк.

- Какви са тези афганистански работи, какъв е този чай?... Тука се пие. Тук трябва да вдигнем наздравица за българския зет!... Жив и здрав да си!... И щастлив с твоята Петранка!... Е е е е, абе, най-важното е, че се върна жив!

Разказа ни Хайрудин за премеждията си по време на трудното пътуване до неговото селище в провинция Хост, почти на границата с Пакистан, с огромната област отвъд граница, Белуджистан. Едно безкрайно, изнурително пътуване с дни и нощи по планинските пътища и пътеки, през била, склонове и долини, през бърда и гори. И на отиване и на връщане голяма помощ му оказали афганистански войници от редовната правителствена армия, с които успявал бързо да намери общ език. За шест дни успял да стигне до родното селце. Намерил майка си сама, съсипана от мъка. Баща му бил убит някъде из планината при обстрел на въоръжен отряд от боен хеликоптер на съветската армия. Показала му белия камък на хълма над селището, оставен от баща му преди заминаването за акцията. Поклонил се Хайрудин на оставения камък от баща му.

От край до край, във всички посоки, в клисурите и по пътищата на Афганистан непрекъснато се движат въоръжени хора. Едно племе отива на война с друго, две племена се обединяват срещу трето, цяла група племена се отправят на север или на юг да се борят, да завладяват град, добитък, имущество. Така е била устроена тази планинска страна вече много десетилетия. А сега една част са с официалната власт, а може би по-голямата част са в редовете на муджахидините.

Когато бойците от едно село отиват на акция, всеки от тях взема по един бял камък, който оставя на зеления хълм над селището. Които се върнат живи, прибират си камъните. Камъните на загиналите остават тук, на хълма, като гробище на падналите. Традиция.

От местния старейшина и от моллата успял да вземе ноеобходимото свидетелство. По-трудно му било да завери свидетелството на другите нива – районно, околийско, областно, съгласно структурата на властта.

На връщане бил пленен от отряд на муджахидините. Приема да върви с тях, за да не го убият. Три дни скитал заедно с тях, но попадат под обстрел на хеликоптер на съветската армия. Това му дало възможност да избяга от наложения му плен. По-късно при първата създала се възможност се предал на съветски войници.

След два дни Хайрудин донесе заветния документ, заверен от Консулския отдел на Министерството на външните работи.

Любопитна картина е това невероятно удостоверение. По обем широко и дълго като нашите бюлетини за гласуване за общински съветници. Най-отгоре пише: „Аз молла еди кой си удостоверявам, че познавам Хайрудин Афзали, син на Рахматула Афзали. Той бе женен, но жена му умря и от тогава не се е „женил". И се подписал. Под него е написано свидетелството на втори – старейшина, който гарантира за първия. И ударил палец. Под него трети – племенен вожд, който гарантира за втория. И той ударил палец. И така нататък до областта и до Кабул. Заверено от Съвета на улемите, заверено от Министерството на провосъдието и накрая от Консулския отдел на Министерството на външните работи. Последно е българското посолство.

Хайрудин прие с огромна радост заверения от всички инстанции документ. Беше невероятно щастлив. Разказа ми как се запознал с Петранка. В Студентския град отишъл една привечер за цигари. Младата продавачка вече била затворила будката и сложила предпазните щори. Като чула молбата на стройния мургав мъж, отворила и му дала цигарите. Той благодарил и се бръкнал за пари, но с притеснение разбрал, че е забравил портмонето си в друго яке в общежитието. Смутено понечил да върне цигарите, извинявайки се, че е забравил парите си. Младата жена – Петранка, му казала успокоително:

- Не се притеснявайте. Утре ще донесете парите.

След няколко дни по време на почивката й, поканил Петранка в близката сладкарница. Тя приела. Разговорили се. Хайрудин и казал:

- Досега си мислих, че това може да се случи само в Афганистан. Там още вярват на думите. Там е нормално, ако си забравил парите си или ако не ти достигат, да ти дадат стоката. Естествено, когато става дума за не големи суми. И когато кажеш, че по-късно или на следващия ден ще платиш. Дадената дума има значение. При нас. Но не мога да ти кажа ние в кой век сме... Но ето и тук, в България, ми се случи.

Така пламнала искрата на любовта между афганистанския „Ромео" и българската „Жулиета".

Това е приказката за любовта на афганистанския младеж Хайрудин и българката Петранка.

Звучи като приказка, нали? Даже като легенда!
Но е истина.

Аз ви го гарантирам – Санде.

Още публикации в Конкурса


Създадена на 23.02.2012 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Костадинка написа:

    Преди повече от 12 години

    Красива "приказка", случила се по времето на съветската окупация.... Сега едва ли би имала такъв добър край....