Архив от любов

Normal_articles

И се разнесе прах по пръстите ми. Прах от архивите на любовта. Кожата ми настръхна, а наоколо замириса на любов. В слънчевите лъчи се отразяваха усмивки от миналото, а мирисът на любов и усетът за по – добър живот превзе и тази минута, която часовникът отброя. Часовник, който млъкна, когато разбра, че затворих любовта под дебел дървен капак, но сега отново имаше живот в стрелките. Времето задиша и заживя, дори и за кратко.
Вечер заспивах, а под завивката беше топло. Прегръщах радостта. Нощите бяха топли, някак светли. А сънищата – красиви, цветни и неописуеми. Потрепервах! Вдишвах и издишвах, усещах пак този вкус на стара любов. Любов, която някога бе млада и красива, караща пулсът да тупти сякаш пробива кожата , кръвта да бушува във вените и да препуска като цунами в спокойно море, а сърцето отброява и преброява усмивките, сълзите, радостта, болката и всички чувства, които се блъскаха в тялото и се забиваха като малки и остри стрели.

Дали от любов боли? По скоро душата крещи, а никой не чува. Сърцето заглушава виковете и те остават вътре. Светът се върти и е розово, нали? Дали това е любов или просто заблуда,това може да го каже човек, който преминава по тази неотъпкана и нова пътека. Пътека с много цветя, красота, радост. Сякаш човек е в Рая, това е любовта.

Бях забравила за този изминал път, но полъхът от архивите на миналото ми, които нежно се носеха и отскачаха от въздушно облаче, на друго въздушно облаче ме върнаха там – в началото на кръстопътя, с две табели, а надписите „Красив живот – Любов" и „Монотонност и едноцветност – Обикновен живот". Стоях и не знаех, какво да правя, тогава едни очи, една топлина, една сродна душа ме подбутна и аз поех по пътя на любовта. Дали беше трудно? Много често задаван риторичен въпрос, а отговора е, че няма лесни неща.

И за момент се отклоних от реалността, а във въздуха все още витаеше старата любов. Сложих ръка върху стар дървен капак на малък сандък, но ръката ми потрепери, кръвта се задвижи и една сълза проговори в тази тишина. Стар, обвит в прах и сив спомен се блъсна в желязна врата, а ключът от нея бе у него. Опита отново и вратата се пропука, споменът влезе и се настани в паметта ми. Дните от календара се пророниха назад, секундите и минутите запяха старата песен и усетих жар в сърцето от изгорялата любов. Тя се запали и се роди от пепелта. Изправи се като феникс и опожари мъката и самотата.

Полетях и се върнах в миналото, където две ръце, слети като една длан, се държаха здраво. Не се пускаха и крачиха уверено в една пътека. Да, оставяха следи, но знаеха, че няма да се върнат, защото там оставаха спомени, много спомени, а след време никой няма да е толкова силен, за да се върне и да ги преживее отново. А, аз какво правех? Точно това. Вървях по отъпканата пътека и където е да погледнех виждах себе си и любовта на живота ми. Дали бях силна? Не, само се залъгвах. Вървях в обратна посока, часовникът ми играеше с времето и танцуваше тъжен блус със стрелките на нашата песен.

И няма точни думи, с които мога да я опиша, нейно величество любовта. И само колко
различна е тя. Как топли толкова много различни сърца, а как успява да рисува различни картини на фона на всякакъв вид съдби. Тя не е слаба, слаби са душите ни.

Държи времето в ръцете си, усмивките, радостта, приятелството и всеки един трепет контролира като кукла на конци. Учи хората да обичат по различни начини и всеки път, всеки един час, по всеки един начин да крещят името и да молят за своят дял. Това открих аз в прашните ленти от миналото ми, там където тя живееше, но тя винаги си отива, нали? Справедливо или не- това я тя, няма постоянен адрес, постоянна душа или съдба. Идва и отива, дава и взима, но въпреки това е обичана от всеки със собствената си любов. Странно нещо е живота!

И аз изпуснах я, не я задържах. Огънят изгоря и остана само пепелта, която тлееше вечно в нашите сърца. А защо не гори? Защото се нужни две души, за да заблести пак пламък и загори. И когато една любов си отива, се ражда друга, затова затворих старата тлееща любов в сандък, под дебел дървен капак и запазих един хубав спомен, който да мога да разказвам.
Трудно или не, погледнах напред, опитах се да продължа и да я намеря пак. Да запаля нов огън, който може би ще задържа по за дълго, без вятъра да повее, а дъжда да изгаси. А когато ставаше твърде студено, мрачно и говорих в нощите със самотата, аз отварях капака и пусках останките от старата любов. Отпивах от спомените на ръждясалата стара радост, която зареждаше ме с енергия. И сега, когато разбрах, че това е само минало и чака ме реалността, с треперещи ръце и влажни очи затворих капака, и атмосферата се промени.

Изтощена от силната емоция, която от миналото ме заля напомних си в нощта, че утре е нов ден, нова възможност. Затворих очи, положих глава на тишината, а под завивката прегърнах самотата.

И настъпи тишина...

П.С. Искам да спомена, че в написаното по горе няма никакви преживяни чувства и емоции, просто муза!

Още публикации в Конкурса



Създадена на 18.02.2012 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Петя Божилова написа:

    Преди почти 8 години

    Много ми хареса!


  • E95d96bcf59ab0afb083f38ee502fd48?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2ffemale

    Инес Тарашева написа:

    Преди почти 8 години

    Цитирам Костадинка:

    Е ХАЙДЕ СЛЕДВАЩИЯТ ПЪТ ДА ПРЕЖИВЕЕТЕ И ЧУВСТВАТА И ЕМОЦИИТЕ! Не забравяйте да ги опишете и да ни ги предложите /добре го правите/.

    Хората, които пишат и описват чувствата си са били влюбени или наранени, разочаровани или щастливи, а тези, които няма какво да разкажат просто пишат! (((:


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Костадинка написа:

    Преди почти 8 години

    Е ХАЙДЕ СЛЕДВАЩИЯТ ПЪТ ДА ПРЕЖИВЕЕТЕ И ЧУВСТВАТА И ЕМОЦИИТЕ! Не забравяйте да ги опишете и да ни ги предложите /добре го правите/.