club50plus.bg

Тази зима бе определено най-лошата в живота ми. Преди не бях усещала такъв студ и със сигурност не бях виждала толкова много сняг. И въпреки всичко се радвах на този студен период, защото бях с човека в когото бях влюбена. Вървяхме по затрупаните със сняг улици хванати ръка за ръка.

Отстрани погледнати, приличахме на влюбени пойни птички, навлечени с много палта. Ала аз се чувствах като първолаче, което се стесняваше в очите сини да погледне своя любим. Макар влюбени да бяхме и за ръцете да се бяхме хванали, ние си шепнехме под тъмното небе думи парещи, нажежаващи спор по между ни.

Толкова се бяхме вглъбили в спора си, че дори не усещахме студената прегръдка на зимата. Краката ни потъваха във вече отъпкания сняг и се чувствахме някак странно неразбрани. Аз, опитваща се него да разбера, а той – мен. Правехме опити, опитвахме се да наложим мнението си един на друг, но не се получаваше. Всеки си знаеше своето.

Такива моменти ми бяха най-неприятни. Исках всичко да върви гладко, но знаех че това бе невъзможно. Спорове винаги щеше да има. Надявах се само да не бъдат големи. Затворих за миг очи и си поех нова глътка мразовит въздух. Изпълних дробовете си с него, а после бързо го изпъдих навън като поредният бял облак излизащ от пресъхналите ми устни. Забързах малко повечко напред и препречих пътя му. Застанах лице в лице с него, но не пуснах ръката му. Знаех, че ако го сторя, възможността да се пречупи нещо в мен може да бъде голяма. Вгледах се в сините му очи само за секунда и умът му спря да работи. Остана празен и сякаш недокоснат от времето.

Виждах само него. Чувствах само него. Едва успях да реагирам, когато той се наведе към мен и долепи устните си върху моите. Остави ме не просто празна, сляпа и глуха за околния свят, но и без дъх. Вкара в мен топлина и нежност. Добави в мен нещо толкова непознато, че чак не можех да повярвам.

Хората които са срещали това чувство и които все още го изпитват, го наричат „любов". Боже, преди това за мен бе просто непознато. Нещо, което не съществуваше. Нещо, в което не вярвах, а ето че сега то ме бе обладало изцяло. След края на нашата малка публична изява, продължихме пътя си, но този път мълчаливи. Аз не исках повече да водя спор, а и даже за да бъда честна със себе си, бях го забравила. Толкова силно се надявах и при него да бе така. Реших да рискувам и да се опитам да бъда по позитивна от преди малко, като целта ми бе да го разсмея и отклоня мислите му. Побутнах го с лакътя си и го погледнах усмихната. Той се обърна към мен леко шокиран и се вгледа в очите ми. Мислено стисках палци да види в тях надежда и извинение. Исках да прочете истината в тях, без дори да му говоря.

- Ще те хвърля в онази преспа сняг – закани ми се той със закачлива усмивка на лице.
Радостта ми стана още по-голяма, когато видях грейналото му лице. Бе така по детски и така невинно...

Още преди да се усетя, той ме награби и се запъти към най-близката преспа сняг. Знаех че няма да ме хвърли, но аз се присвих и без искам го спънах. Двамата заедно залитнахме на една страна и се строполихме върху снега под краката ни. Смехът ни стана много по-силен. Не можех да повярвам, че едно такова падане може да не боли, а напротив, да бъде забавно, въпреки годините на които бяхме. Нямаше студ, имаше само топлина. Не знаех на какво се дължеше тя, дали на това че се бяхме загрели или от любовта която ни топлеше отвътре. Той се надвеси над мен и през смях ме целуна.

О, господи, бях толкова щастлива. Бях на седмото небе.

Той се изправи и ми подаде ръка, за да се изправя. С течение на стъпките, които продължихме да правим напред, не спряхме да се смеем. И този път не бяхме хванати за ръце, о, не, бяхме се прегърнали. Заоглеждах се наоколо за свидетели на нашият танц в снега, но не видях никого. Бяхме само аз и той. Нямаше нищо по-хубаво от това. Аз бях забравила спора, а и той също. Както любовта ни бе събрала като двойка, така тя ни и бе сдобрила. В този малък миг аз разбрах едно – любовта не взимаше и не искаше нищо в замяна. Тя бе мила и добра, тя бе това от което всеки на тази земя се нуждаеше.

Любовта събираше хората и ги правеше щастливи. Какво по-хубаво от това?!

Още публикации в Конкурса