club50plus.bg

Иван я забеляза между стелажите на супермаркета. Хубава, зряла жена! Около тридесет и пет годишна, стройна, с изящни крака, щръкнали предизвикателно гърди, с красиво, нежно лице – оживяла икона, с буйна кестенява коса, вързана на кок. Леко приведена над количката, прилича на опъната тетива, която всеки момент ще излети напред в пространството.

Иван я следваше внимателно от малка дистанция, като не я изпускаше нито за миг от погледа си, изчаквайки подходящ момент да я заприказва.

Супермаркетът за него се оказа невероятно подходящо место за запознанства. Тук може да огледаш необезпокояван и незабележимо интересуващата те жена и да намериш подходящ момент да я заприказваш, да установиш, както се казва, първия контакт и по нататък... по нататък всичко си тръгва от само себе си, по реда. Според неговия опит.

В един момент жената се обърна и го видя. Погледите им се срещнаха: на Иван – неспокоен, очакващ и нейния – ласкав и по детски любопитен. Този бърз поглед можеше да бъде и случаен, но Иван не мислеше така. С нюха, рефлекса и опита на ловец той почувства, че с някаква чисто женска интуиция тя го е забелязала, забелязала е, че върви подир нея.

Мила, така се казва жената, наистина забеляза интереса на този млад, симпатичен, елегантен мъж към нея. В първия момент това и се стори забавно, но тъй като е попадала тук и на досадни натрапници, усили крачките си към една от касите.

Вече на касата разтоварваше количката за маркиране от касиерката, когато чу топлия глас на непознатия мъж:

- Мога ли да ви помогна?
- Благодаря ви. – кимна любезно Мила.

Когато Мила започна припряно да бърка в чантата си за стотинки, непознатият протегна шепа с дребни монети към касиерката:

- Ето, ето, вземете си колкото трябва...

Касиерката си отброи няколко монети, а Мила каза смутено, извинявайки се:

- Много ви благодаря... Не трябваше... Аз щях да ги намеря в тази моя постоянно разбъркана чанта...

Навън я застигна, тя отново му благодари, понечи да му върне стотинките, но той махна с ръка:

- Аз трябва да ви благодаря, че ми дадохте повод да се запозная с една красива жена...

И без да и даде възможност да отговори нещо, Иван я попита с усмивка:

- За къде сте?
- За „Люлин – седми".
- Че и аз съм за там! – възкликна той на приятната изненада.
- Днес ви върви. Защо не дойдете да ви подхвърля с моята кола?...

Виждам как сте се натоварила...
С подканящ жест и обезоражаваща усмивка Иван сложи край на колебанието й:

- Заповядайте, заповядайте...

И протегна свойски ръка към торбичките с покупки.
Колата е лъскаво БМВ – „Бавария", просторна, светнала от чистота и уют.
Носи се приятна музика.

- Винаги със се чудил, като видя жена да мъкне чанти и торби! Това само в България може да се види! – заговори разпалено Иван. И като видя леката руменина по лицето на младата жена, реши веднага да тушира не до там тактично изразеното от него възмущение:
- Ей, къде са тези мъже бе?!

Жената го погледна с топлите си кафяви очи и отрони с някаква едва доловима тъга в гласа:

- Къде... В чужбина... На гурбет.

***

Вече наближиха „Люлин-Седми", когато Иван запита спътничката си:

- Та кой беше вашия жилищен блок?
- 722 – отговори Мила.
- Ха! Не е истина! – възкликна Иван – Че това е моят блок! Остава и входът да е същият...

Входът бе на другия край на новопостроения жилищен блок. Това обясняваше донякъде причината, поради която двамата не бяха се засичали досега.

Иван помогна да се отнесат торбичките с покупките до вратата на асансьора. И вече в последния момент, подавайки й ръка за сбогуване, рече:

- Всъщност аз не зная как се казвате...
- Мила. Благодаря ви за помоща. – отговори с усмивка жената.
- А аз съм Иван. Ето как трябвало да се запознаем! – усмихна се и той и извади от малкото джобче на сакото си визитна картичка (винаги на разположение).
- Ако не го смятате за прекалено нахално, мога ли да имам вашия телефонен номер?... Може някой ден да се видим на кафенце... Нали се оказа, че сме от „един отбор"! – погледна я с грейнала усмивка Иван.

Знаеше, че е направил предложение, на което не може да бъде отказано.

***

Така се започна.
Още на следващия ден Иван й позвъня по телефона.
Видяха се в близката кафе-сладкарница.

Мила му разказа за себе си. Живее тук с двете си деца, на четири и шест годинки, и със старата си майка. Мъжът й бил на работа като музикант в Холандия и се виждали два пъти в годината – по време на лятната отпуска и за новогодишните празници. Оженили се като студенти в Консерваторията – тя цигулка, той – пиано.

Когато говореше за това, Иван почувства в гласа й нотки на умора, на примирение, на тъга.

Иван и разказа за себе си: работил е дълги години като международен служител на известна международна организация, а сега е директор на престижен сервиз на БМВ, има жена, която работи като икономист в известна фирма и женен син, младо семейство, които живеят отделно.

Излишно е да казвам, че Иван хареса Мила. Възникналото спонтанно чувство на симпатия и привличане в Супермаркета постепенно го завладя с нова сила. Привлече го неудържимо тази мила жена с детско лице, приличаща на крехка статуетка, нежна, изящна, пленителна. А гласът й – чуруликащ, искрящ, галещ ухото бе томителен, опияняващ.

Мила с удивление откри, че при звъна на телефона скача и пред очите й се появява усмихнатото лице на Иван, а гласът му я кара да изпитва тръпка, за която одавна е забравила.

Майка й също забеляза промяната в поведението на дъщеря си, забеляза оживлението й, блясъка в очите й, стремителната й походка, но деликатно реши да изчака Мила сама да сподели. Между двете от години се бе установило доверие и нежна толерантност и никоя не смущаваше другата с прибързани въпроси или излишни дискусии.

Започнаха да се виждат често, почти всеки ден. Правеха малки пътешествия с колата: до Витоша, до Панчаревското езеро, до Рударци. Иван я глезеше с малки подаръчета, наричаше я „принцеската ми", а и тя се привърза бързо към него, хареса й този нежен, внимателен мъж, излъчващ сила, равновесие, самоувереност.

Един съботен ден Иван педложи да направят малко пътешествие с колата около язовир „Искър" и Панчаревското езеро. Обядваха в „Щъркелово гнездо", разговаряха, смяха се, държаха се за ръце.
При веки порив на Иван да я прегърне, Мила го възпираше леко с думите: „Не бързай. За къде бързаме?... Моля те..." На една закътана полянка Иван успя да я нацелува, въпреки деликатната й съпротива.

- Недей, недей... моля те... Не тук!... Не тук! – говореше тя замаяна, а в гласа и се чувстваше сдържана страст.

„Не тук!" – за опитния в любовните дела Иван тези думи, откъснали се непредпазливо и спонтанно от устата на развълнуваната Мила, бяха най-важното, очаквано признание. В гърдите му се надигна гореща вълна на неудържимото желание да притежава тази красива жена.

Тръгнаха с колата обратно за София.
Свечеряваше. Хоризонтът аленееше, а сребърната лента на шосето ги поведе като магия към далечния, мамещ хоризонт, който ту се приблиижаваше, ту се отдалечаваше като приказен мираж.
Зад него, зад синкавата му черта, там някъде сигурно бе очакваното и жадувано щастие.
Къде си щастие? Къде си, любов? Къде си заключена?
Ще се отворят ли за нас райските ти врати?

***

А сребърната кола хвърчи. Право нататък. Към светналия във вечерни блясъци хоризонт!

***

Вече се бе стъмнило когато престигнаха до жилищния им блок.
Откъм задната страна на Блока проблясна със студена светлина ламаринената редица на контейнерите – гаражи.

Иван слезе от колата. Отвори вратата на металния контейнер, чу се остро изкърцване и гъргорене на прибиращата се като хармоника врата.

Бяха вътре в гаража, вътре в колата.
Иван се нахвърли върху смълчаната Мила жадно, стръвно, започна да я целува настървено, да я съблича...
Свършиха бързо.

Мила мълчеше, стресната, ошашавена от бурната страст на Иван.

Излязоха навън. Лъхна ги свежият, хладен бриз на вятъра, идващ откъм Витоша, напоен с аромата на стотици билки. От небето ги гледаха стотици звезди, далечни, спокойни, унесени, почти заспали.                                  
Иван затвори вратата на контейнера – гараж.

Чу се отново познатото, неприятно за слуха металическо скриптене на падащата метална щора. Гррръъъър.
В слабо осветената площадка пред гаража Иван видя в краката си пакет, почти се спъна в него. Повдигна го.
Оказа се хартиена торбичка, в каквито продавачките поставят закупените луксозни и скъпи дрехи.

- Какво е това? – запита учудено той.

Мила пое пакета и каза тихо:
- Рокля. Взех я за всеки случай. Не знаех къде отиваме... Мислех си ако ме заведеш в някой скъп ресторант или в известна столична дискотека, или на някакъв бал... където се танцува... Да съм облечена добре... да не те излагам...

***

Мила се прибра у дома.
Майка и веднага забеляза, че нещо не е наред.

- Какво има, мила? Изглеждаш ми бледа...
- Нищо майко, всичко е наред... Няма нищо... Повярвай ми...

Добре съм.

В неделя Иван звъня по телефона няколко пъти.
Никой не вдигаше слушалката.
В понеделник и вторник – същото.
В сряда я причака пред входа й.

- Мила! – извика.

Тя се спря без да се обърне.

- Сърдиш ли ми се? – попита.
- Не. – отговори хладно тя, гледайки го като непознат, с равновнодушни, угаснали очи.
- Тогава кога ще се видим? Да излезем с колата навън, да поговорим. – настоя Иван, смутен и объркан от неочакваната апатия в гласа й, а още повече от безизразната маска, застинала на лицето й.

Това не беше тя! Лъчезарната, искряща от щастие Мила...
Младата жена го погледна с ясните си, по детски откровени очи и промълви:

- Нашият път приключи, Иване... Там, в „девета глуха"... В прашния, спарен ламаринен контейнер... Няма път за нас напред. Не разбра ли!

И отмина.
В настъпилата тишина стъпките и откънтяха в ушите на слисания Иван оглушително.

„Път няма."
„Свърши в девета глуха"
„В „девета глуха". В „девета глуха"...

Тези думи на Мила се завъртяха в главата на изоставения мъж като болезнено-тъжен, банален рефрен на изтъркана вече песничка.

Иван си тръгна с приведени рамене.
За къде?
„За къде?", ще попиташ, драги ми читателю.
Какво мога да ти отговоря аз, твоя беден разказвач:
„За никъде!".

Някъде в далечината се чу протяжната сирена на бързия влак София – Кулата, чуваше се ритмичното, равнодушно тракане на вагоните по железния път.

***

И настъпи тишина.

***

Още публикации в Конкурса