club50plus.bg

На петнайсет години
всяко момиче
наднича –
да види на кого да подари
любов...

На двайсет години
всяко момиче
в детските колички наднича
И иска да види
как изглеждаш
любов!

Дори на сто години
през многото диоптри
пак тъй очите
надничат –
още ли те има
любов?

Това е написал баща ми за любовта, но много по-късно...

Живяли са по времето, когато не е имало пари, дрехи, автобуси, храна, работа... Влюбили са се – Тя в гимназия за шев и моделиране на облеклото – т.е. шивачки и Той – земеделска гимназия, учещ за агроном. Успявали са да учат и да издържат само с колетчетата изпратени от майките – от селата...

Били са неразделни, на „гизмето" и на вечеринки. На разходки с приятели, на празници и манифестации – всички са знаели – Ана е с Райчо! Гледам черно-белите снимки и виждам как светят очите с любов...

Дошло време, завършили гимназия. Заминал Той в офицерска школа, а тя заминала да работи на село. Всяка седмица пътувал той по влака и от последната гара тръгвал пеша... 30 километра – колко са... Подсвирквал на портите и чувал вътре как мърмори нейната майка... Но не слушала Тя – тичала навън, да се видят за няколко минути, че трябва да се връща и да „лови" обратния влак. Бедни били и двамата, чакали по-добри дни... Веднъж излязла майката и започнала да го моли да си върви, да не идва вече, и още – „Какво ще правите и двама сте голтаци..." И пак 30 километра пеша... Лятото лесно, ама зимата – студ, сняг, виелици и вълци даже са го следвали... Ама нали е тази ЛЮБОВ....!

На края се взели! Той произведен офицер, облечен вече в нова униформа и заем в джоба, изтеглен за да уважат родителите, както е редно... Легнали щастливи, а на сутринта ги събудила новина – обмяна на парите. Заемът се стопил до стотинки... Но нали били млади и се обичали. Справили се сами! И сватба си направили дори. Какво е това, ако не ЛЮБОВ!

Обикаляли от град на град, където изпращала го службата, а с него и Тя, с едно, а после и две деца. Още помня в един детски спомен, военният камион откарващ скромния багаж и косите на майка ми, които се развяваха от вятъра, защото пътувахме там... отзад, с багажа... И помня песните, които пееха с други семейства като тях, захвърлени на поредната „спирка"... И как вървяха винаги хванати под ръка... ЛЮБОВ!

И друго стихотворение на баща ми...

„Да гледаш в стъклата
и в гърба да чувстваш
на кухничката малка –
голямата
семейна топлина..."

Разбира се, това също е ЛЮБОВ! И топлина за двама...

Можеха да живеят в столицата, но предпочетоха да се установят в град, близо до родителите им – нали имат задължения. И си ги изпълниха до край...

И имаха приятели от цялата страна – нали живяха на толкова места и с толкова много хора бяха приятели. В къщи беше като хан – винаги имаше някой на гости, или детето на някого кандидатства или... Връчваха ключове и всеки си гледаше работата... А вечер започваха спомени, весели случки и песни. Баща ми свиреше на гъдулка, майка ми на мандолина, включваха и мен с акордеона и двамата пееха и веселяха блока. Често съседите питаха – няма ли скоро пак да пеят...

Баща ми пишеше стихове и разкази. Сръчните му ръце постоянно поправяха нещо или майсторяха дървени фигурки от коренчета и клончета... Направи няколко изложби... Също и с картини... Майка ми пък сътворяваше дантелени чудеса с една кука. И подаряваше на познати и приятели... И винаги бяха заедно и винаги имаха за какво да говорят. Разбира се че е ЛЮБОВ!

И първата книга, издадена от него носеше заглавие – Животът е любов, любовта е живот.

Колко хора искат такава ЛЮБОВ, но колко имат щастието да я имат... Моите родители бяха щастливи хора. И сега майка ми има какво да си спомня и какво да я поддържа... И пак стиховете на баща ми...

„Не вярвам, но вече сме на края!
Колко бързо дойде този ден.
Живяхме сякаш сме безсмъртни...
Но пък зная,
че бих повторил всяка стъпка
всяка глупост, щастие, усмивка,
защото животът ми
бе с тебе надарен!..."

Още публикации в Конкурса