club50plus.bg

„Домът е там, където е сърцето"

Росен Ризов кимна на охраната и затвори вратата. Уморено, с бавни движения разхлаби възела на вратовръзката и я свали. Сакото му тежеше, усещаше, че много му тежи – свали и него. Разкопча няколко от копчетата на ризата си и взе да диша по-свободно. Погледна към телефоните, които бе захвърлил още с влизането на масичката, взе ги и ги изключи. Знаеше, че трябва да проведе безброй разговори, защото през целия ден не му остана време дори да яде, но нямаше сили. Не и тази вечер! От утре щеше да продължи да бъде невероятно отговорният премиер на страната си ,без личен живот, без семейство,само отдаден на нея. Но сега просто не можеше още три-четири часа да слуша и решава ситуации, проблеми, да обсъжда вероятните им решения.

Огледа се. Просторният хол, издържан в бяло, бежаво и златно, излъчваше сигурността и удобството на дом, в който да ти е приятно да се прибереш. И на него му беше приятно. Това наистина е неговата крепост. Тук не трябва да се усмихва, когато не му се иска; не трябва да отговаря на журналистите,които го следваха навсякъде и задаваха понякога въпроси, на които единствения отговор можеше да е една цветуща ругатня.

Дори да запалеше камината срещу себе си, тя нямаше да затопли душата му, която тази вечер крещеше с пълен глас, че ѝ е студено и самотно. Каква ирония! Стигна върха, но днес осъзна, че тук няма нищо. Нищо! Ако от силния вятър политне, няма кой да го хване, за да не полети надолу. Няма с кой да поговори, на кого да се усмихне, кого да потупа по рамото, за да усети, че не е сам. Този връх, който докато се изкачваш излгежда привлекателен и магнетичен, като си на него осъзнаваш, че го посещават само самотните орли, но те имат криле и когато им стане непоносимо тежко,отлитат и се реят на свобода из небето. Той не можеше да го направи.

Единственият път за прогонване на тягостната пустош е слизането надолу. Но Росен не бе готов за това! На петдесет години имаше още много сила, възможност и желание да дава на родината си. Тази вечер ще се проточи бавно и мъчително, но утре сутрин ще се усмихне на живота и няма да го притискат вече стените на огромния му дом.

Затвори очи. В съзнанието му бавно нахлу образът на една невероятно красива и чаровна жена. Видя я преди време при посещение в нейния град. Направи му силно впечатление, но никой не разбра. Въпреки умората и напрежението, вечер тя винаги се вмъкваше в дома му и за малко време му позволяваше да помечтае. Убеден бе, че има красиво име,което да ѝ подхожда. Най-запленяващи бяха очите ѝ – големи, топли, с цвят на много старо злато, с дълги мигли, излъчващи доброта, откровеност и честност. Как му се искаше сега да можеше да погледне и да потъне в тях, да се изгуби в сигурността им.

След това щеше да погали дългите копринени коси,които тя отмяташе толкова съблазняващо онзи ден.Когато си засякоха погледите, тя му се усмихна и той за миг забрави какво го питаха местните политици. Беше от типа жени, за които преди векове са ставали войни, осъзнаваща своето превъзходство над другите жени и въздействието, което имаше над мъжете.

Росен харесваше такива жени, но разбираше колко са опасни за мъж, който води открит личен живот и е обществена личност. Тя не би стояла в сянката му,а ще иска да върви редом с него. И той щеше да е горд да има силна и красива жена до себе си, но бе убеден, че в даден момент ще я нарани, защото веднъж вече го направи. Антонина си отиде от него нещастна и наскърбена и още много го болеше, че не успяха да намерят правилния общ път. Но точно, защото я обичаше и уважаваше като жена и личност, прие решението ѝ да се разделят. Оттогава бе сам, но самотата не му тежеше. Само във вечерите като тази... Когато веригите на успеха се затягаха жестоко около врата му и той не можеше да диша. Не успяваше да протегне ръка и да помоли за съчувствие,защото гордостта го спираше. Така го научи животът! Не свеждай глава! Не показвай слабост! Стискай зъби! Мълчи! Върви!

Но накъде?! Към какво?! Към вечери като тази, когато се чувстваше изгубен сред нищото.
Отново жената с красивите очи... Посегна към телефона, за да набере номера на лидера на партията в нейния град. Почувства се жив за миг и после реалността го уби. Не можеше да го направи! Телефоните му се подслушваха и той не биваше да провежда подобен разговор. А и какво си мислише,че ще му каже? Като бях на среща с теб, присъстваше една необикновена жена в заведението, където обядвахме. Ти забеляза ли я и още повече – познаваш ли я? И после – какво? Не го биваше в тези работи. Затова и личния му живот бе в такова състояние. Какъв ти личен живот? Та той нямаше такъв! Нямаше нищо и никой! Нищо!
Махна с ръка в нищото , стана и се запъти към банята. Там поне всеки човек отива сам...

Още публикации за Конкурса