club50plus.bg

Вероника пътуваше, животът й приличаше на път без начало и без край. Пътуваше за никъде. Пред погледа й се сменяха пейзажи като движеща се филмова лента – узрели жита, като златисти гъсти коси на младо момиче, овощни градини, бели от цвят, сякаш безброй пеперуди, накацали по клоните на дърветата, потрепваха с нежните си криле, лозя с едри гроздове и зърна като големи лъскави очи, ливади със сочна трева, сякаш разстлано меко одеяло, което може да те завие и скрие. Прекосяваше равнини, преминаваше през планински проходи, стигаше до брега на морето, но не спираше там, а продължаваше. Сезоните се сменяха. След студената и мразовита зима идваше пъстроцветната пролет, после златното лято, а след него есента с пастелно меките багри и с онази позната уморена въздишка.

В нито един град не се задържаше повече от месец, два, понякога й се случваше да остане и половин година, но рядко. Само в Бургас престоя цяла година и когато мислеше, че това ще е градът, в който ще живее, пак потегли на път и пак започна да кръстосва страната от изток на запад и от север на юг. Пътуваше така, сякаш нямаше насита, приличаше на човек, примрял от жажда в зноен летен ден, който пие и пие вода, не може да се напие и има усещането, че ще изпие не цяла бъчва, а цяло езеро.

Вероника знаеше защо пътува, защо не спира. Там, някъде под сърцето й, се беше събрала купчинка пепел, сива и тежка, от която й ставаше горчиво, сякаш в устата си имаше отровни хапове. Под тази пепел още тлееха въглени и ако ги разровеше щяха да се разгорят, ще лумнат и ще я запалят.

В който и град да се появеше, бързо я познаваха и не можеше да се скрие. Познаваха я, защото преди да започне безкрайното й пътуване беше репортер в една от най-гледаните телевизии. Правеше репортажи, които предизвикваха дебати, спорове, дори съдебни дела и дълго се помнеха.

Когато казваше, че търси работа, собствениците на фирми дълго я гледаха с широко отворени очи. Бяха сигурни, че се шегува, после решаваха, че е дошла да направи репортаж и много внимателно започваха да се оглежда дали с нея няма оператор с камера, а когато не виждаха наоколо оператор, подозираха, че има скрита камера.

Трябваше надълго и нашироко да им обяснява, че отдавна вече не е телевизионен репортер, че не е журналистка, че няма нищо общо нито с телевизии, нито с радио, нито с вестници, а просто е дошла да живее в този град и трябва нещо да работи. Разбира се не й вярваха, бяха убедени, че ако я назначат на работа, назначават журналист под прикритие, а после тя ще разкрие това, което те се опитват да скрият. Повечето не я назначаваха, но имаше и такива, които махаха с ръка и й даваха работа. Те дори изпитваха някаква гордост, че в тяхната фирма ще работи красива млада жена, известна бивша журналистка.

Когато се срещаше с някои от бъдещите си работодатели, в първия момент те не искаха да повярват, че я виждат на живо пред себе си, само на ръка разстояние. После постепенно се събуждаха от първоначалното вцепенение и започваха по-внимателно да се вглеждат в големите й очи и да потъват в тях. Взираха се в устните й, опипваха с поглед стройното й тяло, гърдите й, твърди като ябълки, бедрата й, изящни и закръглени. Докато очите им шареха по тялото й и сякаш галеха разпилените й коси, тя им обясняваше защо е дошла и какво търси. Слушаха я разсеяно, сякаш току-що изпили голяма чаша вино.

Тя започваше работа, наемаше квартира, но месец след това напускаше внезапно и всичко се повтаряше отново.

***

Така внезапно и неочаквано се случи и онова, което промени живота й. Работата в телевизията беше напрегната, нервна, но Вероника я обичаше. Работа само за нея. От сутрин до вечер препускане, гонене на известни личности, интервюта, репортажи, коментари. Често нямаше време нито да обядва, нито да вечеря. Късно нощем се прибираше и падаше в леглото. Дните й се сливаха. Понякога не разбираше ден ли е или нощ. Шефовете не спираха да я товарят. Казваха й: „Ти не си жена, ти си вълшебница. Как успяваш така да омаеш политици, народни представители, министри, че те са готови да споделят с теб и това, което и на самите себе си не са склонни да признаят?"

Как? И тя самата не знаеше. Гледаше ги в очите и ги питаше. Обикновено те се опитваха да лъжат, да заблуждават общественото мнение, но пред нея, без да се усетят, казваха истината или я загатваха. Сигурно дълго щеше да продължава така, но един ден й възложиха да направи интервю с известния филмов режисьор Радостин Василковски. Това интервю трябваше да направи колежката й Ирена, но точно тогава тя се разболя и помолиха Вероника да я замести. Дотогава беше правила само няколко интервюта с творци, а с филмов режисьор щеше да й е за първи път. Трябваше много бързо да се подготви. Не искаше да се изправи пред Василковски като дилетант, който почти нищо не знае за творчеството му. Успя да прочете няколко публикации, интервюта с него, рецензии за филмите му. Предстоеше премиера на най-новия му филм Страх и любов.

Обади му се, представи се и го помоли да й определи час за интервюто. Чу гърлен глас, който едва доловимо подчертаваше звука „р".

- Най-добре ще е да дойдете у дома – предложи Василковски. – Живея в Банкя. Ще можем да разговаряме на спокойствие.
- Благодаря Ви – прие Вероника.

В определения час с колата на телевизията и с оператора бяха в Банкя. Василковски ги посрещна на вратата на вилата си. Беше висок, наближаваше четиридесетте, с черна гъста коса и с очи, които излъчваха мечтателност. Този поглед запомни Вероника и оттогава, от първия миг на срещата, не можеше да го забрави.

Вилата имаше широк двор, който тогава, в средата на януари, беше покрит с дебел сняг. Тук-там се виждаха дръвчета, но Вероника предположи, че лятото има трева и много цветя. Василковски ги покани в хол, целия облицован с дървена ламперия. Всичко вътре беше от светло дърво, мебелите, резбованият таван, дори тежкият полилей, който висеше от тавана. В ъгъла, в камината, пламъците играеха като безгрижни вълчета. Беше топло и ухаеше на бор и на ябълки. На пода бяха проснати мечешки кожи, а на стената до камината висяха щитове и ятагани, и Вероника предположи, че Василковски е страстен ловец.

Седнаха около малка маса в дълбоки фотьойли. От тук се виждаше терасата. Почти цялата стена към терасата беше стъклена и приличаше на огромен екран с белия от сняг двор, с не много високите дръвчета, наметнати сякаш с дебели бели кожуси. Вероника вдигна глава. Над нея резбованият таван изобразяваше слънце с лъчи, които сякаш грееха. Операторът нагласи камерата, а Василковски седна на фотьойла до Вероника.

- Е, – каза той – да започваме.

Тя си беше подготвила въпросите и зададе първия от тях. За изненада на самата себе си усети, че се притеснява. Никога досега не чувстваше притеснение, когато вземаше интервюта или разговаряше с политици, но сега леко трепереше и устата й започна да пресъхва. Не знаеше какъв събеседник е Василковски, спокоен или сприхав, как говори, дали използва кратки изречения или предпочита подробно и пространно да обяснява, отговаря ли на въпросите или се отклонява в странични теми.

Разговорът се насочи към новия му филм и Вероника, която още не беше го гледала, реши да го попита защо заглавието е Страх и любов.

- Защо ли? – погледна я той и в очите му отново изплува онази мечтателност, която Вероника забеляза още, когато влизаха във вилата.
- Страхът е във всеки от нас, от раждането ни до смъртта. Носим го като куфар. Когато сме деца не можем да заспим, защото ни плаши тъмнината. Подсъзнателно се страхуваме, че ако заспим, няма да се събудим. Сънят е като смъртта. Нещо неразбираемо, необяснимо. Заспиваме и се пренасяме в друг свят, от който не знаем дали ще се върнем или ще останем там завинаги. Затова, когато сме деца искаме да ни четат приказки. Приказката ни дава сигурност. Ние се страхуваме от вечността. Не можем да свикнем, че живеем във вечност, в която сме само един миг. За мен киното е приказката за малките деца, преди да заспят в тъмната стая. Ние непрестанно търсим смисъл на всичко, дори и в това, което няма смисъл. С филмите, с литературата даваме смисъл на света, в който живеем.

В хола влезе съпругата на Василковски, млада с дълги черни коси и с абаносови очи. Беше облечена в кимоно или роба от бляскава червена коприна, дълга, с широк колан, с панделка отпред, подобна на разцъфнала огненочервена роза. Тя поднесе чай със сладки и седна до тях.

- Благодаря ти, Елен – каза тихо Василковски.

Вероника беше чувала, че Елен Василковска е актриса, но последните години не играеше нито в театъра, нито се снимаше във филми.

Разговорът продължи. Сега Вероника го попита защо е станал режисьор, защо се е насочил към киното, след като преди това е завършил право. Отговорът му беше малко странен.

- Обичам светлината. Не мога да живея без светлина. Киното е светлина и най-силно я усещам, когато правя филми. Вие работите с думите, с гласовете, а аз със слънчевите лъчи, със светлината. Светлината е моята четка, с която рисувам картините си.

Вероника го слушаше и сякаш неусетно пристъпваше в друг свят. Василковски я покоряваше с погледа си, с думите, с тембъра на гласа, дори с това едва доловимо подчертаване на звука „р". Досега не беше изпитвала подобно усещане. Този човек я омагьосваше и тя можеше да седи с часове, да го гледа и да го слуша. Всичко у него излъчваше хармония, спокойствие и красота. Беше облечен в елегантен вълнен костюм с мек шоколадов цвят. Яката на бледожълтата му риза беше разкопчана, а възелът на вишненочервената му вратовръзка малко разхлабен. Той говореше за работата си, сякаш разсъждаваше на глас, сякаш беше сам в хола и произнасяше думи, които искаше да чуе как звучат. Можеше да се усети, че е от хората, които не се интересуват от парите, а само и единствено от работата си. Вероника познаваше няколко души като него и знаеше, че най-скъпото за тях е работата. Тя беше тяхната сила и ги правеше свободни и независими.

Реши да го попита и какво мисли за политиката, за социалните проблеми. Той замълча. Разговорът мина на друго ниво – от изкуството, от киното към политиката.

- Струва ми се, че много се спекулира с политиката, със социалните проблеми. Те съществуват, но не са само те. Трябва всеки от нас да свикне да се вслушва в живота си и да мисли за това, което се случва около него самия. Да мисли, а не да чака друг да мисли вместо него и друг да взема решенията.
- А защо трябва да има изкуство, необходими ли са музиката, литературата, киното? – зададе тя последния въпрос.
- Отговорът изглежда е много лесен и логичен – започна Василковски.
- Изкуството е, за да се забавляват хората, но за мен то е необходимо. То ни кара да мислим. Ако се научим чрез изкуството да мислим, ще можем да мислим и за житейските си проблеми, и за социалните въпроси. Много е важно, когато човек чете да се опитва да прониква не само в думите, а и в пространството между тях, между редовете. Аз искам моите зрители да се научат да гледат не само кадрите, които им показвам, но и невидимите кадри между тях. Изкуството трябва да буди мисълта и фантазията.

Разговорът започваше да става дълъг и Вероника реши да сложи край.

- Не искам да отнемам повече от времето Ви – каза тя.
- Винаги бихме продължили, когато желаете – отговори й любезно той.

Разделиха се като добри познати. Взеха си довиждане и с Елен, и Вероника обеща непременно да се обади, за да им каже кога ще излъчат интервюто.

Когато седна в колата тя имаше чувството, че е прекарала часове в дълбока винарска изба, където е пила най-хубавото опияняващо вино.

От този ден тя се промени. Сякаш постоянно виждаше Василковски пред себе си, а кадифените му очи непрестанно я наблюдаваха. Когато започваше да говори, неволни се питаше дали това го казах добре и какво би си помислил той. Започна да сравнява с него мъжете, които срещаше и с които разговаряше. Никой от тях нямаше неговата притегателна сила и въздействие. Нощем го сънуваше. Виждаше го ясно пред себе си, казваше й нещо, тихо и приглушено, но думите, които произнасяше тя не ги чуваше. Те обаче по някакъв странен начин я вълнуваха. Сърцето й препускаше като жребец в гърдите й, тя се обливаше в гореща пот и се събуждаше. Ставаше и дълго се разхождаше в тъмната стая, гледаше през прозореца към звездното небе. Спомняше си думите му за светлината. Искаше час по-скоро да се зазори, да изгрее слънцето, тъмнината я плашеше, струваше й се, че ще се случи нещо много страшно. Усещаше, че той сякаш е зад нея и й шепне: „Не се страхувай, сега ще ти разкажа приказка, за да заспиш пак."

Вече не можеше да живее, ако не го вижда. За нея той се беше превърнал в копнеж, който я водеше към лудост. Никога не си беше представяла, че може да й се случи това. Не знаеше какво е това: любов, увлечение или лудост. За него беше готова на всичко.

Започна да върши неща, които никога преди не беше правила и не беше дори си помисляла да прави. Обаждаше му се по телефона, търсеше поводи да разговаря с него, следеше къде ходи, за да го среща. Опитваше се всичко да изглежда случайно. Проучваше навиците му. Добре знаеше, че това, което върши е наивно, смешно, детско, но не можеше да се откаже. Някаква вътрешна сила я подтикваше към глупост след глупост. Следеше отблизо работата му, пишеше рецензии и отзиви за филмите му.

***

Постепенно започнаха да се срещат по-често. Сядаха в някое кафене да пият кафе и да разговарят, а после започнаха и да вечерят заедно. От ден на ден срещите им зачестиха. За Вероника това бяха най-щастливите, най-хубавите, най-слънчевите дни. Светлината, за която той говореше, я огряваше непрестанно и тя не вървеше, а летеше. Хвърляше се в най-отговорната и най-тежка работа. Работеше с вдъхновение и устрем, защото знаеше, че той следи нейните изяви и я подкрепя. Виждаха ги заедно на премиери, на коктейли, на театрални представления.

Един пролетен ден Вероника бързаше за среща с него в кафенето на хотел „България". Всичко наоколо потъваше в зеленина. Дърветата приличаха на момичета със зелени чадъри. Небето сияеше като синьо детско око. Въздухът, кристално чист, изпълваше гърдите й, сякаш тя пиеше планинска вода. Пролетната светлина сияеше в нея.

Василковски беше седнал сам на една маса и пушеше. Много рядко запалваше цигара и отдалече й се стори, че е замислен. Тя се приближи, целуна го и седна.

- Какво има? – попита го все още усмихната и лъчезарна.

Без да я погледне той бавно каза:

- Тази сутрин Елен ми постави ултиматум да се изнеса от дома. Отдавна знае всичко, но до днес не беше отронила и дума. Явно вече не издържа и е решила да действа твърдо.
- Ще се изнесеш и ще дойдеш да живееш при мен – каза Вероника.

Той се усмихна горчиво.

- Не е толкова лесно.
- Какво те задържа? Знам, че отдавна не я обичаш. Тя не те разбира и ти досажда.
- Така е, но не всичко може да стане изведнъж.
- Може! – заяви категорично Вероника.
- По-добре да стане изведнъж, отколкото да продължава дълго и мъчително.
- Да. Но тя няма да го понесе. Тя ме обича. Моите чувства към нея са охладнели, но нейните – не!
- Ти решаваш! – заяви Вероника
- Но щом ти е дала ултиматум, животът с нея ще бъде вече кошмар.

След този разговор срещите им продължиха. Понякога той оставаше да пренощува в апартамента на Вероника. Не можеше да вземе окончателно решение и това започна да я дразни. Тя не искаше повече да го дели с Елен, но може би беше по-умната и не му поставяше ултиматуми. Беше сигурна, че в тази битка тя ще победи. Имаше всички предимства. Беше по-млада от Елен и по-привлекателна, но не обичаше и битките, надпреварите, съперничеството. Знаеше добре, че този, който загуби двубоят ще се озлоби и ожесточи.

Една вечер късно той пак дойде в апартамента й. Вероника го очакваше с подредена за вечеря маса и вече мислеше, че няма да дойде. Беше се постарала и сготвили любимите му лозови сърми, имаше френско вино, а за десерт – сладолед. Беше се приготвила за романтична вечеря. Той обичаше да пие по малко мастика и когато напълниха чашките, преди да си кажат наздраве, той каза:

- Днес подадох молба за развод.

Вероника нищо не продума. Вечеряха мълчаливо, не говореха нито за бъдещия развод, нито за Елен. Вероника не бързаше. Тя вече имаше мъжа, за когото беше копняла, когото желаеше от цялото си сърце и обичаше безумно.

***

Дните летяха като влак стрела, устремен към безкрая. Вероника не спираше да работи. Всеки ден репортажи, предавания, тичаше от място на място. Не изпускаше горещите точки. Ставаше все по-популярна и по-популярна. Василковски беше заминал за Царево да снима нов филм. По няколко пъти на ден се чуваха по телефона. Тя му обещаваше, че при първия удобен случай ще отиде при него и няколко дни ще бъдат заедно.

Наближаваше времето за първите вечерни новини. Вероника беше в апаратната и монтираше един материал. Влезе колежката й Нена и каза:

- Чухте ли? Днес се е самоубила актрисата Елен Василковска, жената на режисьора Василковски.

Вероника се олюля. Започна да се задушава, въздухът не й стигаше. Пред очите й стана тъмно. Не виждаше нищо и в миг щеше да се разпищи от ужас.

- Как? Защо? - попита някой.
- Хвърлила се под влака – продължи Нена.
- Били са в развод и може би не е издържала.

Вероника излезе. По-скоро избяга. Колегите й знаеха за връзката й с Василковски.

***

След самоубийството на Елен, Вероника сякаш се събуди от дълбок и тежък сън, който беше продължил много, много дълго. Сякаш отвори очи и стана. Тя беше причината за самоубийството на Елен. Тя направи всичко възможно да отнеме Василковски от Елен. Отврати се от себе си. Реши, че трябва да промени живота си. Спомни си думите, които беше казала на Василковски: „По-добре да стане изведнъж, отколкото да продължава дълго и мъчително!"

Реши да замине, да остави всичко и да се махне. Да се махне завинаги. Да избяга. Така започна нейното безкрайно пътуване.

Понякога, когато седеше в автобуса или във влака и гледаше безцелно през прозореца, си мислеше, че сигурно в последния миг от живота си Елен я беше прокълнала. Защо постъпих така? – питаше се Вероника. Защо любовта, копнежа по него така ме заслепиха. Само исках той да бъде до мен, бях като детето, което се страхува в тъмнината и иска някой да му разкаже приказка, за да заспи. Елен нищо не ми беше направила. Тя беше една обикновена жена. Защо постъпих така? Не можеше да си отговори на този въпрос. Всичко вече беше сторено. Времето не можеше да се върне.

Още публикации в Конкурса