Без теб
Без тебе времето се стича,
разкъсвано от самота.
Дори дъждът не ме обича –
смущава чужда тишина.
Звездите са красиви в мрака,
когато с някой ги делиш,
А любовта намира стряха,
в очите, щом я споделиш.
Защо не мога да те имам
за малко повече от миг?
Щом моят свят със твойто име
е по-различен от преди?
Вървя към теб и става чудо –
една мечта взривява страст.
В очите дързостта се буди
изгубва разумът ми власт.
Боли от тъжна самота.
Да... Знам, че лудо те обичам.
Не ме съди за лудостта.
Срещу дявола
Мечтите ми, отчаяни, до ъгъларидаеха с наведена глава.
Съблякох ги, над мен се свлече пъкъла
и Дяволът пристигна начаса.
Със него всъщност неведнъж осъмвахме
щом чашата ми пълна бе с тъга.
Той видеше ли, че по теб съм тъжна,
пристигаше неканен у дома.
Предлагаше ми всички земни радости,
в краката ми разстилаше света.
И някак скромно, сякаш за награда
наливаше ми чаша свобода.
Отдавна се познавахме с рогатия
(не бях светица в грешни времена).
Но станеше ли дума за крилата ми,
за него бях най-дяволска жена.
И тази нощ пак вдигнахме наздравица,
аз пих за теб и пак те отстоях.
От гняв той екна в огнена светкавица
и с луд порой се плисна над света.
Не му отвърнах... Всъщност те обичам,
напук на всичко дяволско в света.
Мечтите си като крила обличам
и мога с тях към теб да полетя.
Когато тишината боли
Понякога боли от тишината –откраднат спомен от красива среща.
Понякога поемам по следата,
с надеждата, че ще се случи нещо.
В косите ми танцуват стари сенки
с отблясъци на изгреви и залези.
Стрелките на часовника са неми...
С теб времето не можем да опазим.
Животът ни навярно е орисан.
Привличаме се – два магнита огнени,
но миг преди да се докоснем истински
все някой много мъдро ни опомня.
Ти скриваш мъката си зад огради,
вратите са с измислени резета.
Аз тръгвам и потъвам в сто прегради
да търся път през ничии полета.
Какво, че много други ме жадуват
и ме сънуват тъжно в чужди мисли.
Щом аз във твоя свят не съществувам,
остава любовта ни – пепелище.
загубени сред призрачни надежди.
Понякога и тишината плаче,
и ме боли... завинаги изглежда.
Д-р Йорданка Теофилова Господинова е родена на 3 септември 1966 г. в града на Асеневци, край бреговете на река Чая – там, където слънцето целува лозята, за да се роди най-страстното вино. Вероятно безумната любов към Родопите е причината пък да живее и работи в сърцето на планина – град Кърджали.
Д-р Йорданка Господинова е член на клуб Буквите и на клуба на Пловдивските писатели и поети, автор е на стихосбирката Самодивски клади (2011). Има спечелени национални и международни конкурси, публикации в различни вестници и списания, в сборник Ветрило на дъгата 2010 г. и Смесена китка.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Bemko Bemchistia написа:
Преди почти 10 години
Смехът е шум за разлика от плача.