Човече, нямаш ли сърце?

Normal_heart

Село Еникьово не беше много голямо. Живееха около 200 души на различна възраст. Младите се бяха пръснали по света, за да търсят късмета си, който както може. Малко хора се задържаха в селото. Един от тях беше чичо Владо. Той беше сред кореняците в него. В бащиния му дом се бяха родили децата му, отраснаха там, в него издъхнаха и родителите му. Всичко в това село му беше мило и скъпо. За него дори и полята бяха специални.
Чичо Владо беше затворен човек. Рядко излизаше, говореше предимно със своите съседи, като умишлено избягваше някои от съселяните си. Всички знаеха, че между него и Благой има стара вражда, но хората не обичаха да говорят за това. Така всеки живееше със своите проблеми и тревоги.

От години чичо Владо беше сам. Децата му бяха далеч от него. Синът му живееше в чужбина, обаждаше се рядко. Като че ли беше забравил баща си и родното село? Дъщеря му имаше свое семейство в големия град и рядко идваше при него. Така чичо Владо прекарваше сам празниците. Останалите знаеха, че той е твърде самотен, но не му съчувстваха. Те смятаха, че всеки жъне това, което е посял.

Един ден в селото се случи нещо необичайно. Цареше оживление. Мълвата се разнесе бързо. В селото бяха дошли роднини на Благой. Те имаха празник и всички разбраха за техния повод за веселие. Дойдоха дори и негови далечни роднини. Чуваше се музика по всички улици.
- Благой, днес имаш празник, почерпи и нас, за да ти върви по вода – каза един мъж от селото.
Той не реагира. Сякаш не чуваше тези думи. В двора жените приготвяха курбан, а децата весело си играеха. На улицата се бяха насъбрали хора – всички бяха любопитни да разберат повода за тяхното веселие. Скоро за тях стана ясно, че синът на Благой се беше завърнал след двугодишно пребиваване в Иран, където излагаше живота си на смъртна опасност, за да може да си подсигури сигурно бъдеще. Подтикван от нищетата в родното село, той беше заминал. Сега роднините му празнуваха щастливото завръщане.
Скоро новината за повода за веселие в дома на Благой стигна и до ушите на чичо Владо. Вътрешно той се натъжи, въпреки че не го показа. Това го накара да се замисли и за своя син. Къде беше, как се чувстваше, дали имаше всичко необходимо или живееше в нищета? Трепна бащиното сърце. Насълзиха се очите му, но успя да се сдържи. Дори и сълзите не можеха да му помогнат.
Празникът бързо премина и всичко се върна както си беше преди. Заредиха се делниците, всеки се захвана с работата си. Един ден отново се случи нещо неочаквано. Благой, който от години избягваше да говори със съседите си, сега разказваше на всички, че има най-добрият син и е най-щастливият баща на света.
- Не всички имат този късмет като мен. Някои синове отдавна са забравили бащите си! Не се интересуват от тях! – каза той.
Думите му нараниха чичо Владо, но той не си замълча:
- Човече, нямаш ли сърце? – попита го той?

Благой не отговори, а си тръгна по пътя.
Животът продължи, както досега. Всеки се захвана с работата и грижите си. Няколко дни по-късно в селото се случи нещо необичайно - пристигна вестта за смъртта на сина на чичо Владо. Хората разбраха, че е бил убит при неизяснени обстоятелства. Това смаза бащата. Сви се сърцето му. Селяните обсъждаха, но никой не му изказа дори и съболезнования. Различен беше онзи, който нямаше сърце. Сега бе първият, който му съчувства и му оказа помощ, защото хората са равни в болката и мъката и всички имат сърца.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на literatura@club50plus.bg

 


Създадена на 04.05.2013 г.

Коментари

Все още няма коментари