Едно предпразнично завръщане

Normal_photo

Малки картини от тротоарите на път за дома!

Събота е. Дойде краят на работния ден. Предстояха повече почивни дни. Тази година доста такива приятни изненади се събраха за нас, работещите.За хубаво ли е, за друго ли е не знам. Не че ние като народ сме станали по-работливи, та се нуждаем от такива частични почивки. Не че икономиката ни е на най-горната си точка на развитие, та едно отпускане не ще и попречи.Но така е преценило правителството, така е решило. То дава! Друг е въпросът как ние, простоземните българи, ще отпразнуваме поредния наш празничен ден?!? Гатанка с лесен отговор, може би?

Какво ли ще стане ако отново ни задължават да празнуваме организирано светлите дати от нашата история? Вгледах се в трите поредни цифрички на почивните дни от календара и си напомних кога отново съм на работа. Проведох и един приятен, просто така обикновен, човешки разговор с началника. Ами да и те са хора. Вълнуват ги и тях почти същите житейски проблеми. Всичко това вкупом надигна в мен една топла и приятна вълна. Кротичко се радвах на предстоящото. Околните ми се виждаха усмихнати, добри и разбрани. С една дума - окрилен бях! Реших да не бягам след рейса този път, ами бавно и спокойно да поема пътя за дома по тротоарите в родния град. Да дам свобода на тялото и мисълта. Волно да се рея по улиците и каквото очите ми видят. Разбира се с ориентир към къщи.

С взаимни усмивки и пожелания се разделихме с колеги и колежки. Много внимателно пресекох голямата павирана улица пред завода. По нея още се „надбягваха" колите на прибиращите се труженици. Мушнах се в първия оазис на тишината. От едната му страна големите градски гробища, от другата – попритихналите вече фирми и офиси.Слънцето с любопитство ме наблюдаваше отгоре. Вървях по улицата,търсейки и замалко дори шарените сенки по пътя.

Със задоволство в жегата поех фините водни пръски от съседната автомивка, минавайки покрай нея. Две двойки млади тузарчета разпалено разговаряха, заели „собствено" тротоара пред мен. Вгледах се в общата картина, каквато те представляваха, преминавайки плътно до тях. Момчетата с голи глави, момичетата – с големи коси. С джапанки и къси панталонки. И очилата, задължителните черни очила. Които криеха очите и придаваха онзи студен и безусмихнат вид на новото лице на младите хора сега! Всичко е мода! Моля, без коментари!

Момчета на тяхната възраст с вещина и темпо миеха колата им – Мерцедес ЕС КЛАСА. „Това е " – си казах. Класа в живота, класа в работата, класа в колата! На чичовото родните наши капиталистчета! „От много древен род и сой"?!?

Леко почуствал съвременната неправда, стъпих на плочките на опънатия тротоар на булеварда. Зелените храсти от ляво и дясно успокоиха очите ми. Тишината на гробищния парк изтри мислите ми. Безгрижно се потопих в походката си. Вървях сам по тази полутиха алея на метри от ревящите коли на голямата улица. Силни и звучни клаксони ме върнаха в реалността. На неправилно място пресичаха улицата ТЕ! Една млада двойка, хванали се за ръка. Прибягвайки през забраненото те „паркираха" точно пред мен. Имаха разлика в годините и във физиката. Но на лицата им грееше еднакво хубава усмивка. Тази усмивка сякаш тръгваше от лицето на единия и плавно преминаваше на лицето на другия. По детски се смееха на извършеното от тях „нарушение". Ръцете им бяха все още в едно. Ето така с обич преминаха покрай мен. Не ме удостоиха и с поглед дори. Толкова бяха запленени един от друг. Обърнах се любопитно след тях. Отдалечаваха се по опънатата алея. Зелените храсти им бяха шпалир. Слънцето ги следеше като прожектор.

В ушите ми звучеше нежна мелодия от ем-пе тройката, с която пътувах пеша. Да, всичко беше толкова празнично, сякаш в тяхна чест. В името на обичта им. Някой ръкопляскаше по техния път. Сигурно бяха зелените храсти. Обърнах се и пресякох ръмжащия булевард на същото място! Нямаше клаксони, нямаше ръце, нямаше смях. И ръкопляскания нямаше. Най-обикновено пресичане. Само внимавах  тялото ми да не се разпадне от бързото преминаване.

Продължих по тихите улички на този квартал. Часовникът растеше постепенно. Хората с желание се прибираха по къщи и кооперации. Кой с кола, кой пеша. Малките улички се изпълваха с живот. Очите ми затърсиха високо в небето прозорците на мой приятел? Няма ли да го зърна там-него или семейството му? Спрях се чинно пред входната порта на новата му кооперация? Дано се сблъскам там с „Джеки" – едно толкова бяло и така умно и добро негово куче. Признавам си, че щях да изпитам голяма и трайна радост от срещата с тях. Почти като „джеки". Но нямаше „джаф". Вратата стоеше безмълвна като изложена на панаир в очакване на купувач. Приех действителността такава. Предпразник е. Може би семейството пътува засмяно и изкачва с лекотата на новия автомобил височината на родната планина. Да им е хубаво!

Тиха странична уличка ме извика при себе си. Тръгнах по нея. Паркиралите нови марки коли от двете и страни умело скриваха седналите вече за вечерна раздумка хора. Вървях си кротко и спокойно. В миг тишината се наряза от остър детски плач. В далечината на улицата момиченце беше паднало от колело и мрънкайки си гледаше коляното. Внезапно от ляво на мен здрав мъжки глас подреди заповедите си към детето – какво да се прави, къде да се отиде и как да се постъпи. Таткото. Седнал авторитетно на пейката под сянката, с тесте карти в ръката, той има няма от 20-30 метра раздаваше възпитание на килограм. Още повече, че беше на ход и ухилен до уши. Сигурно на устата му чакаше да каже „имам сто". Аз наближих падналото момиченце. То беше много фино за годините си създание.

Облечено с вкус и цвят, детето дърпаше скъсаното на колянцето. От строгите викове на бащата сълзите се засилиха. Нейната малка човешка чест беше наранена. Още повече, че и другарчета от улицата гледаха, виждаха и чуваха всичко. И мен ме заболя. Затворих очи и се видях, там до падналото колело и с разкървавено коляно. И аз проплаквах от болката и от случката.
Само че около мен беше много тихо. Заслушах се. Не се чуваха така ясно строгите родителски викове.

Замислено продължих по уличката. Нямах право да се обадя. Зад мен останаха и плачът на момиченцето, и далечните прекалено строги напътствия на бащата, и съпричастните очички на дружките. Накрая на тази толкова тиха и незнайна уличка до мен отчетливо достигна – „имам две терци".

Сякаш по поръчка по-нататък ме чакаше поредната изненада. Силно звучаща музика ме викаше при нея. Следвах направлението и и ето ме в районния парк. Сцена, хора – млади, стари, деца. Здрава музика в уредбата и в ушите. Строги мъже авторитетно чакаха да им се разреши да раздават бутилки минерална вода. Балони, много разноцветни балони, запълваха пространството чак до небето. Момичета с бели фланелки с лик отпред щъкаха напред назад. Хиляди очи гледаха към сцената кога ще се той - политикът. Чукнах се нежно по главата и влязох в час. Предизборна сцена. Реших малко да отдъхна тук на това място. Спрях се и гледам пред мен – Той, политикът. Стои и чака гонга за началото. Вгледах се не по мъжки в предницата на бързо преминаващо момиче и виждам на бялата и блузка - лика му. Пределно ясно разбрах всичко. Ето тук пред мен, толкова близо стоеше кандидатът да продължи да ме управлява още един мандат.

С любопитство започнах да го оглеждам. Тръгнах от физическите му данни. Не че ще го купувам за разплод например, но все пак ще гласувам и трябва да знам за кого. Ръчичките му едни бели и нежни (дали ще може да удари юмрук по-масата в защита на теза, си казах аз?). Лицето му безцветно, бледо- бяло като на провинциален мим в Париж. Да му вярвам ли на безжизненото изражение в обещанията за по-добър живот, си казах аз? Движенията едни люлеещи се и бавни, бавни като на пречупващ се жираф. Ще може ли в този труден житейски преход той да води най-отпред, където му е мястото или ще изостане незабелязано в задните редици, си казах аз? В това време с прекалено голямо преклонение към него се приближиха един по стар, една по-млада и една бъдеща – всички те негови сподвижници! С една дума –дядо, майка и момиченце! След кратко хвалебствено встъпление те помолиха за снимка.

С мудно решение, като че ли ще се подписва заповедта за бутането на Альоша, Той разреши да излезе в кадър. Мънкайки нещо, застана за снимка, но не следеше обектива, а къде шават ръчичките на момиченцето. Може ли да се отпечатат малките ръчички върху марковите му панталони? Току що то бе оставило вкусния хот-дог за съхранение у мама. Окончателно довърших образа на сегашния политик у нас. Тръгвам си. С мен или без мен музиката ще свири, топла минерална вода с неговия лик ще се раздава, сини и цветни балони ще се пукат, щедри обещания ще литват от трибуната. С една дума –празник като на празник.

Отдалечих се с бодра крачка между съпартийците му и продължих. Стегнах походката и с почти маршова стъпка вървях покрай стадиона на моя любим футболен отбор. Пресно боядисаните огради в жълто ми очертаваха пътя. С човешко вълнение застанах пред паметника на патрона. Той ме гледаше с поглед огнен, взривен и точен, и ясен! И с укор?!? И се сетих! Ами да! Съпричастно погледнах цифрите на часовника. Точно сега любимият ми футболен отбор играе пореден труден мач на много километри далеч. Пожелах по въздуха успех и зареден със спортен дух неусетно засилих с по-голяма пеша скорост. Поредните препятствия по маршрута падаха едно след друго. Широки улици, натоварено движение, червени светофари, паркирали на тротоара коли, мръсни и недовършени улички, полумрачни ж.п. Подлези, преминаващи влакове, изпочупени плочки по тротоарите. Лека полека смалявах неусетно метрите до нас. Последен завой и адресната ми улица се показа пред мен. Силите на моя ен години организъм понамаляваха.

А пред блока?!? Веселие! Така без да има сцена и балони; минерална вода в сини бутилки и момичета с бели блузки с лик. Музика имаше, макар не през уредби колони. И деца щъкаха, само че на гаражите отгоре под строгите погледи на майките. Съседи се събрали на тротоара пред блока! Слънчоглед се люпи на воля (уличните метачки след почивните дни ще метат). Големи бутилки бира се подават от една мъжка ръка на друга. Притоплени кебапчета придружават подаванията директно от тенджерата. Кроасани, сладки и шоколади с опит се забелват и поемат своя път към майки и деца.
Стоиш 10 минути и чуваш как мъжествените бойни викове набират сила и бройка. Подвиква се по всичко живо, преминаващо по уличката точно сега – леки коли, колела, пешеходци, каруци с коне и др. Майките, за да не останат по-назад (еманципация е) крещят уверено на синове и щерки (децата сиреч). А те, децата, като няма все още на кого да викат бягат, скачат, ходят по покривите на нашарените метални гаражи от едната страна на улицата. Голям празник! Идват 3 почивни дни! Ще се веселим!

Поизморен физически се облегнах на входната врата на панелката. Погледът ми още беше в тази многобройна пъстра компания. Компанията на живеещите в тези еднакви панелни жилища мъже, жени, деца. Питах се това тяхното истинско хубаво ли е? От душата ли е това веселие? Носят ли го в себе си? Придобита градска поза ли е? Пречи ли на някого? Другите съседи как го приемат? Достатъчно ли се разбираме в този кошер, в който живеем? Не беше ли това решение на предишни управления грешка, която оттеква сега в настоящето? А именно защо трябваше в далечните и по-близки години да се бутат толкова твърдо и решително построените къщи в градовете?

Това строително уеднаквяване с тези панелни „домове", не създаде ли сегашните отчуждени, понякога груби и безкомпромисни съседски отношения? Редките весели, звучни и „първични" събирания не галят настроението на живущите в тези блокове!

Постоях още малко така облегнат на блока ни! За миг се пренесох и във времето и в мястото! Бях сред дъхави зелени поля, ограден от високи дървеса. Къщите едни бели и отрупани с палитра от цветя. Едни тихи и спокойни улички се вият между тях. Насекоми жужат, добитък се обажда, тиха песен се чува. Същото слънце пак пече. Няма сцени, балони, минерални води, ликове, силна музика. И викове. Няма ги силните безконтролни подвиквания. Юначеството не се показва така. А на тучната поляна се вият пъстри хора, игриви песни пълнят въздуха и чисти момински очи гледат с обич, много обич. Потопих се блажено в една друга реална картина. Не ми пречеха за това звучната компания от нашата улица. Философски приемах всичко свързано с нея.

Някой рязко отвори входната врата. Отвътре, от стълбището към мен се понесе игрива мелодия от акордеон. Ситният тон на тромпета до него отмерваше скоростта с която приближаваха. Тъпанът, точно и рязко отброяваше метрите, които оставаха до моята нова среща за вечерта. С цялата си сила мелодията застана на входа.

Народна бе. За сватба. С желание тя се втурна на улицата и отприщи чудния си музикален тон. Изведнаж стана по-тържествено, по-игриво, по-красиво. Тя нежно изтегли сватбарите на уличната „сцена". Хорото беше пъстро, вито, весело. Народно щастие грееше у танцуващите. То незабелязано обхвана и всички нас, които завари на улицата. И ние заиграхме с душите си и леко започнахме да се усмихваме. Съседската компания достойно отстъпи сцената на това ново човешко веселие. Почувствахме истински, че се задават празнични дни. Да, Ние като народ все още знаем какво е това веселие!

С усмивка се разделих с последната картина от това мое пеша завръщане днес. Реших да бъда верен до край и оставих асансьора да почине. Изкачвайки стълбите, тъпанът отмерваше още в душата ми игривите стъпки на младоженеца. На добро се прибирам си казах, като натиснах звънеца на дома.

Къпейки се в банята мислено възстанових картините от днешното ми завръщане. Имаше висока доза предпразничност в повечето от тях. Чувстваше се някаква народна приповдигнатост. Но трябва съвсем чистосърдечно, стъпили на опита от изминали години да си признаем, че сега не сме онези така работливи българи. От там идва и решителното изоставане в много области на нашия общ живот! Нека и малкото човешко и българско достойнство което имаме в нас да проговори и всички заедно да бъдем едно! Чрез съзнателен труд по възможните места от сегашната реална действителност, да водим към подобряване на собствените години от живота ни в тази родна, красива и хубава страна! И тогава всяко наше веселие и участие в празниците на страната ни ще бъде заслужено и всеотдайно!

 

Кой е Тинко Дончев

Тинко Дончев е роден в град Пловдив в многодетно учителско семейство. Като строителен инженер дълги години е работил с пагон на раменете и завършва трудовият си път на военен през 1999, увенчавайки го със званието полковник. Но сам себе си определя като рокаджия и, както казва „Емоцията на барабана още отеква периодично в душата ми”. В настоящия момент работи като охранител в родния си град и върши работата си с усмивка и ведрост. Обича изчистените, свежи и нормални човешки взаимоотношения и отправя следния призив „Нека като се срещаме по този друм наречен живот, да „скимтим” от радост като добрите кучета, а не да ръмжим и налитаме да хапем като злите, лоши кучета!”

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на literatura@club50plus.bg

 


Създадена на 27.09.2011 г.

Коментари

Все още няма коментари