Мечтата на Васка

Normal_g._mixalkov

Утринта е като нежна целувка. Прохладно е, а небето е дълбоко, бездънно и светлосиньо. Гледаш го и сякаш се рееш горе като птица. Летиш, летиш и ти е толкова леко на душата. Радваш се на утринта, на прохладния като въздишка вятър, на всичко, което те заобикаля. Още е рано, но след малко един след друг в кафенето ще започнат да влизат постоянните посетители.

Най-напред, както винаги, ще дойде онзи мъж, високият с прошарената коса и светлия костюм. Той сяда на масата в ъгъла, поръчва дълго кафе и започва да прелиства сутрешния вестник. Какво ли работи? Прилича малко на бизнесмен, сигурно има някаква фирма, а може би е професор или преподавател в университета. Никога не бърза, изпива си бавно кафето с видима наслада. После става, оставя парите на масата и излиза. Винаги оставя на Васка бакшиш, никога не забравя. Изглежда толкова прецизен, сякаш всяка сутрин, преди да излезе от дома си, приготвя старателно стотинките за кафето и отделно бакшиша за Васка. Не говори, не се усмихва и е много сериозен.

 

Веднага след него влиза младата жена от отсрещния блок. Тя винаги бърза. Понякога идва в кафенето по пеньоар. Сигурно е около трийсетгодишна и по всичко личи, че е безработна. Големите й очи с цвят на мента винаги гледат уплашено. Тя взема две кафета в пластмасови чаши, а после чехлите й, обути на бос крак, припряно изтрополяват към вратата. След нея влиза студентката, слабичка, крехка като брезичка. Не спи ли това момиче? Почти винаги изглежда уморена. Под светлите й гълъбови очи тъмнеят големи кръгове. Какво прави по цял нощ, най-вероятно не учи, а се забавлява, но сутрин става рано, а може би пък работи и учи.
След студентката кафенето бързо се изпълва с хора и Васка вече няма време нито да ги оглежда, нито да се бави. Тича от маса на маса, взема поръчките, носи кафетата, а после прибира парите. И така до десет часа. След десет работата намалява, но Васка продължава да обикаля кафенето, почиства масите, мие чашите и не усеща как минава денят. От време на време неволно поглежда към вратата на кафенето. Чака да влезе един младеж, но това се случва по-рядко. В седмицата той може да дойде веднъж или два пъти, но никога не се знае по кое време. Понякога идва към единайсет часа, сяда, поръчва кафе и го изпива бавно, не бърза, а през това време изпушва една или две цигари. Пуши скъпи вносни цигари. Понякога се появява следобед към четири часа. Тогава идва с някой приятел или познат. Поръчват кафета и си говорят. Говорят дълго и сякаш не забелязват, че са минали час или два.

Този младеж Васка винаги очаква с нетърпение и трепет. Той е може би двайсет и пет или двайсет и седем годишен, но в никакъв случай не е трийсет годишен. Висок е, строен с черна коса, сресана назад, с тъмни дълбоки очи, с леко скулесто лице, винаги гладко избръснат. Облича се елегантно и модерно. Васка отдавна е забелязала, че има много скъп часовник. Колежката й Теменужка веднъж спомена, че само часовникът му струва десет хиляди лева.
Васка се опитва да отгатне какво работи. Прилича й на артист, защото е красив и привлекателен като артист, а може би работи в някое министерство или има фирма, но най-вероятно е адвокат. Много й прилича на адвокат. Понякога, когато говори с някого от мъжете, Васка дочува да споменава за съдебни дела.
Младият мъж живее в блока отсреща. Има скъпа кола, но Васка не се интересува от коли и не знае каква марка е. Той никога не се държи високомерно и надменно.

Възпитан е, културен е, усмихва се на Васка и понякога те двамата разменят по няколко думи като добри познати. Той обича да се шегува, пита я как е, какво е сънувала през нощта и защо кафето, което тя сервира е толкова хубаво, истинско кафе, сякаш приготвено и донесено направо от Бразилия. Васка се смее, отговаря му също закачливо и е безкрайно щастлива, когато го види да влиза в кафенето.
С женската си интуиция тя безпогрешно усеща, че той я харесва и флиртува с нея. Тя също много го харесва и очаква с нетърпение мига, когато той ще я покани да се срещнат някоя вечер. Тя знае и предчувства, че той непременно ще я покани на среща. Нали това й предсказа и леля Вера преди година. Леля Вера е гледачка, гледа на кафе и Васка често й ходеше на гости. И без това нямаше какво да прави в родното си градче. Когато завърши гимназия кандидатства в университета, но не я приеха. Върна се при майка си и баща си и се опита да си намери работа, но не успя. Така мина цяла година. Без работа, без пари. Излизаше, срещаше се с приятелките си, но започна да й омръзва. Трябваше вече да помисли за бъдещето си.

Леля Вера беше приятелка на майка й и от време на време й ходеха на гости. Леля Вера им гледаше на кафе. Когато изпиваха гъстото ароматно турско кафе, което леля Вера вареше, те обръщаха порцелановите чашки и чакаха утайката да изстине, а после леля Вера си слагаше очилата, вземаше чашката на Васка и започваше да се взира в нея. Говореше бавно, с приглушен глас, като насън, сякаш някой отдалече й нашепваше какво да каже. Добрите й кестенови очи блуждаеха над главите им и тя тихо редеше дума по дума. Всичко познаваше. Беше познала на Васка, че успешно ще си вземе матурата и че първата година няма да я приемат да следва. Беше казала на майка й, че ще я съкратят и цяла година няма да си намери работа и ще бъде на борсата на труда. И точно така стана. Майка й на Васка работеше в шивашки цех, но работата намаля и наистина я съкратиха.
Един ден, когато Васка пак беше на гости на леля Вера, тя взе чашката и започна да й говори:
- Васке, - каза – ти ще отидеш в София, там ще си намериш работа. Няма да останеш тук. В София ще се запознаеш с един много красив млад мъж с черна коса и тъмни като кадифе очи. Богат, с много пари. Ще те хареса и ти ще го харесаш. Васке, късметът ти е в София.

И леля Вера пак позна. Васка съвсем неочаквано реши да си търси щастието в столицата. Напълни една чанта с малко дрехи и тръгна. Както каза леля Вера, бързо си намери работа в това кафене, намери си и квартира и вече половин година работеше и живееше в София. И ето, появи се младият мъж, точно както го описа леля Вера, с черната коса и с тъмните като кадифе очи. Оттогава Васка очакваше деня, когато той ще я покани на среща. Много добре знаеше, че той няма приятелка, защото никога не го виждаше с момиче. Представяше си как ще започнат да се срещат, как ще се разхождат заедно, как той ще я представи на родителите си и ще й поиска ръката.
Васка си знаеше, че тя притежава най-голямото богатство. Беше красива с нежно тяло, с изящни крака, със заоблени и твърди гърди и с очи с цвят на кехлибар. А най-важното, до този момент нямаше истински приятел. Много момчета се опитваха да я спечелят, но тя не ги харесваше и нито едно от тях не й беше грабнало сърцето, а този млад мъж я беше запленил завинаги. Още първия път, когато го видя да влиза в кафенето, тя остана прехласната. Стори й се, че цял живот е чакала точно него, че го е виждала в сънищата си, че е копняла за него и го е обикнала, преди да го срещне.
Възможно ли е леля Вера толкова много да познава? Сервирайки, Васка винаги гледаше да е по-близо до голямата витрина, за да вижда входа на блока, където живееше младежът. От кафенето добре се виждаше кога той излиза или се прибира. Паркира колата, влиза в блока или излиза и се качва в колата. Очакваше го да дойде в кафенето и когато той идваше, тя се чувстваше безкрайно щастлива и радостна.
Тази сутрин Васка пак поглеждаше към входа на блока, но знаеше, че той няма да дойде. Беше рано за него, обикновено идваше малко преди обяд. Изведнъж Васка забеляза, че пред блока спря полицейска кола, но не обърна много внимание на това.

Минаха може би двайсет или трийсет минути и от блока излязоха няколко полицаи, които водеха младежа, окован в белезници.
Васка изтръпна и замалко не изтърва чашата с кафе, която носеше. Какво е станало? – запита се уплашено тя. До нея колежката й Теменужка прошепна:
- Мафиот. Утре от новините ще разберем кой е и какво е направил.
Васка се разтрепери като лист. Не можеше да бъде. Та той изглеждаше толкова културен, възпитан и мил. Усети, че цялото кафене започва да се върти пред очите й, сякаш внезапно се разтърси от земетресение. Всичко рухваше и най-вече нейните красиви мечти.

Кой е Георги Михалков

Роден е на 21 май 1952 г. в София, завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Твори на български и на есперанто.

Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години, член е на Съюза на младите унгарски писатели и е редактор в списание „Унгарски живот”. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България.

Автор е на сборниците с разкази „Тайнствената светлина” (1978 г., Унгария), „Насън пътувам” (1992 г., България), „Затворената мида” (2001 г., Швеция), „Глинената камила” (2002 г., България), „Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45” (2006 г.), на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата и издаден през 2008 г., на романа “Бягства” (КК „Труд”, 2008 г.) на повестите “Златният Посейдон” (1984 г., Унгария) и “Майски дъжд” (1984 г., Бразилия), на пиесите “Ще живеем!” (1983 г., Унгария), “Доктор Браун е у нас” (1987 г., Унгария) , “Откритието на века” (1993 г., България), на сборниците с есета “Белетристични есета” (1987 г., България) и “Литературни откровения” (2000 г., България). През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство „Деоксу” в Сеул издава в превод на корейски сборника му с разкази „Хубав сън”.

Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на Съюза на българските писатели и на ПЕН клуба.

Разказите му често се появяват във вестниците „Словото днес”, „Труд”, „Сега”, „Капитал”, „Литературен вестник”, в списанията „Везни”, „Знаци”, „Море”, „Отечество”, „Матадор” и други.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на literatura@club50plus.bg

 


Създадена на 14.08.2012 г.

Коментари

Все още няма коментари