Слънчогледи за Пепеляшка

Normal_albena

Мъжът отсреща я фиксира. Чувства погледа му като лепкава слуз и леко потръпва. Ново, непознато усещане, странно. Усмихва се,след което отпива бавно от чашата и баавно облизва горната си устна. Подсъзнателно усеща как мъжът отсреща се напряга, дори вижда как една вена отляво на врата му започва да пулсира.

Марта притваря очи и дълбоко вдишва цигарения дим. За миг да се закашля, но успява да сподави дращенето в гърлото. С лявата си ръка върти почти празната чаша. Стъклото вече се е затоплило от допира на пръстите ѝ, затоплили са се и мислите ѝ, доскоро безпомощно самотни.

– Смотанячка, я се виж на какво приличаш – съскаше Стоян два часа по-рано.
Както обикновено беше закъснял и както обикновено Марта искаше обяснение
– Къде ходиш, кажи? Друга ли има? – гласът ѝ звучеше безпомощно.
– И да има какво? – не ѝ остана длъжен този път Стоян – какво като има?
– Как какво, ами аз... ами ние... какво се случи?
– Случи се това, че ми писна от теб! Разбираш ли – омръзна ми, безразлична си ми, никаква – гласът му беше ледено-равен и думите се забиваха като кинжали в душата на Марта – Ако обичаш махни ми се от главата и не ме занимавай, моля ти се.

– Но... аз... какво направих, какво не направих? – Марта не проумяваше с какво е породила тази омраза.
– Имаш огледало, хОди се виж – процеди Стоян, сядайки пред компютъра – хОди се виж – за нищо не ставаш вече.
– Ти ще кажеш – започна да възвръща самообладанието си Марта – знаеш ли колко мъже...
– Колко мъже какво? Изпотрябвала си им, айде пробвай се да те видим, смотла, сметка ще ми държи тя – и с категоричен жест сложи слушалките на ушите си.

Марта застана пред огромното огледало в антрето. Отсреща я гледаше жена с увехнала коса, небрежно хваната в конска опашка, невзрачен сив анцуг, очи плувнали в сълзи и рамене, приведени под тежестта на безразличието.
Коя е тази, Дяволе!? Жената отсреща беше непозната и толкова безлична, че на Марта ѝ се прищя да метне близкостоящата ваза по огледалото.

И ето я – сега седеше в приглушената тъмнина на някакъв бар, отпиваше от поредното питие и се опитваше да избяга от онази в огледалото.
– Господинът черпи – барманът я извади от размислите ѝ, сервирайки поредната чаша Джак.

Марта вдигна поглед и видя, че мъжът отсреща беше станал и се приближаваше към стола ѝ. Инстинктивно направи жест да подръпне роклята си, разкриваща почти изцяло стройните ѝ бедра, но се овладя.

След като се нарева, извади от гардероба една къса секси рокля, която беше купила уж за вечери на бурни страсти, но тъй като такива вечери отдавна нямаше, така и не я беше обличала. Напъха се в нея, разреса косата си и изхвръкна от къщи, кресвайки на мъжа си.
– Ти ще видиш! – Стоян така и не я чу, нали беше със слушалки на ушите.

– Здравей – гласът на непознатият беше леко дрезгав, а погледът му я опипваше откровено.
Марта не отговори, само повдигна вежди.
– Една толкова красива жена не бива да пие сама – изобщо не си губеше времето в заобикалки
– И защо? – Марта влезе в неговия тон.
– Защото това би било проява на върховна несправедливост към мъжката половина от човечеството – сякаш правеше опит да се шегува мъжът.

Марта го огледа, без да прикрива погледа си. Беше средно висок, някъде към метър и седемдесет, косата му беше почнала да оредява на темето, явно поради това я носеше толкова късо подстригана. Тялото му беше стегнато и трудно можеше да определи възрастта му. Някъде около четирдесет, плюс минус, каза си тя. Не че това имаше някакво значение.

– Може ли все пак да седна? – мъжът посочи празният стол до нея.
– Барът не е мой, така че сядай където ти е удобно – беше чувала подобна фраза в някакъв филм, в който героинята удавяше в алкохол разочарованието си от поредната неудачна връзка.
– Лош ден, а? – каза мъжът, сядайки на бар-столчето, – позната история.
– И защо така реши? – Марта не искаше да звучи грубо, но така ѝ се получаваше.
– Ами нямаш вид на жена, която ходи сама по барове – констатира мъжът.

– А на каква имам вид? – Марта започна да съжалява, че се е впуснала в този разговор.
– На жена, която е загубила себе си – простичко отговори непознатият, докато запалваше цигарата си.
– Може ли една цигара, че моите свършиха?
Мъжът ѝ подаде кутия с непозната марка:
– Заповядай, но не цигара ти е нужна, ти не пушиш...
– Ти какво, да не си някаква шибана мъжка врачка? – определено не можеше да владее думите си.

Мъжът само се усмихна и не каза нищо.
– Какво, седна при мен, за да ми правиш психоанализа ли? Ако исках психоанализа нямаше да дойда тук, а щях да звънна на чичко Фройд. Айде сиктир от разбирачи!
– Не, не, ти не си такава... – мъжът я гледаше право в очите. Погледът му беше ясносин, неестествено син дори, и странно контрастираше с цялостната му леко безлична визия.

– Добре де, каква съм? То се е видяло, че явно ме разбираш по-добре, отколкото аз самата се разбирам – иронията обаче не можа да заглуши треперенето на гласа ѝ.
– Искаш ли да ти покажа каква си? – гласът му звучеше сериозен.

Някакво странно предчувствие премина през сетивата ѝ и жената с трепереща ръка поднесе чашата с уиски към устните си, но не отпи, само докосна течността.
– Искаш ли да ти покажа каква си ? – повтори мъжът.
– Искам – изплъзна се от устните ѝ. – О, да, искам. По дяволите, каква съм!???
– Добре, но трябва да те предупредя – след като се видиш, после никога няма да можеш да бъдеш друга, ще бъдеш такава, каквато се видиш и само такава. А ще се видиш такава, каквато си в действителност. Помисли добре дали искаш точно това!

Марта усети как любопитството взима надмощие над тежкото предчувствие, което я беше обхванало.

В този момент мъжът стана и тръгна – без дума, без знак. Марта го последва.
Мъжът мина покрай сепаретата към дъното на бара, там непосредствено зад купчина каси от безалкохолно странникът натисна стената и тя се отвори. Заизкачваха се по вити метални стълби и се озоваха на таванско помещение, прилично на хамбар. Нямаше прозорци. Подът беше постлан с нещо меко. Марта не виждаше какво, защото светлината беше толкова мъждива, че едва различаваше силуета пред себе си. Следваше го механично, сякаш някаква сила, независеща от нея, ръководеше действията ѝ. В един момент пред нея се ширна поляна, пълна със слънчогледи.

През слънчогледите тичаше босо момиченце, в ръката си държеше хвърчило
– Аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад – пееше момиченцето, а русата му коса се сливаше с цветовете на цветята.
Изведнъж пред него се появи вълк
– Червена шапчице, къде отиваш?
Момичето се засмя звънко, откъсна един слънчоглед и погали с него козината на вълка. Едва докоснала го и вълкът се превърна в момче.

– Ти ме спаси, бях пленник на приказка с лош край, как да ти се отблагодаря?
– Бъди себе си – му каза момичето, продължавайки да пее – аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад.

В следващия миг гъста гора смени поляната със слънчогледи. Млада жена, с късо подстригана руса коса, беше приседнала до дънера на огромен дъб и плачеше. Сълзите се търкаляха по бялата блуза и оставяха мокри петна.
– Защо плачеш? – гласът идваше отникъде.
Младата жена стана и се огледа, да – определено идваше отникъде.
– Кой си ти – попита тя през сълзи, взирайки се в гората.

– Аз съм твоят път – отговори ѝ гласът отникъде – намери ме! Намери меее...Намери мее...
Мее...Намерииии...Ти си вятър...

Младата жена последва гласа и след малко се озова пред две къщи. Едната беше огромна – същински замък. Висока стена я ограждаше. Стената беше инкрустирана с диаманти. От двете ѝ страни се издигаха кули, които хвърляха златни отблясъци. Приличаше на недостъпна вълшебна крепост.

Другата беше малка къщичка с дървена ограда, боядисана в различни цветове. Виждаше се дворът ѝ – целият в цветя. Между цветята бълбукаха шадравани. А досами пътеката, в дясно, имаше езерце, пълно с разноцветни рибки.
Две кучета се боричкаха радостно, размахвайки опашка , а едно петле-ветропоказател леко покимваше с перчем.

На портата на замъка висеше табела:
„Всякаква ценност тук е скрита и в загадъчност обвита. Щом прекрачиш тези двери златна клетка ще намериш."
Младата жена, водена от любопитство, понечи да отвори огромната врата на замъка, когато до нея достигна гласът на петлето :
„Ку-ку-ри-гу, ку-кури-гу, ако искаш отвори го, но да знаеш нашата къща всичко във любов превръща. Помисли, помисли, чак тогава отвори, кукуригу-ри-гу-рии."

Картината се смени с картина на спалня. На огромно легло, покрито със завивка на розови цветя лежеше прекрасна жена. Русата ѝ коса се беше разпиляла по възглавницата, а слънчевите лъчи, промъкнали се зад фините пердета от розов тюл, се заплитаха в къдриците ѝ. До леглото стоеше порасналото момче-вълк и пееше:
– Ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад... ти си вятър, ти си слънце, ти си моят ангел свят...
На двора две кучета се боричкаха, размахвайки опашки доволно.
– Шшшш... тихо, принцесата спи – петлето нежно кимаше с перчем.

Марта се събуди. В стаята цареше мрак. Стоян беше приседнал на леглото ѝ, играеше си с един рус кичур и припяваше – ти си вятър, ти си слънце...
– Къде... къде чу тази песен...?

– Днес, докато течеше заседанието, поредното досадно заседание, изведнъж сякаш въздухът се изпълни с тази музика и не знам защо, но ми се прииска да се прибера веднага, при теб. Сякаш пееха за теб, Марта – ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад, ти си моят ангел свят. Прииска ми се да дойда и да ти кажа колко си прекрасна и колко ми липсваш, напоследък работя прекалено много и почти не те виждам! – Стоян я гледаше така, както я беше гледал в дните на първите им срещи.

Марта трескаво се огледа – беше у дома си, в своята стая, в своето легло. Нямаше помен нито от странния непознат, нито от бара с приглушена светлина, нито от чувството за безкрайна самотност. От огледалото отсреща се усмихваше една красива млада жена с блеснали очи, пълни с бъдеще... От вазата в антрето един слънчоглед огряваше нощта.

 

Коя е Бенра

Филолог по образование, блогър по интернет битуване и майка на тийнейджърка – не непременно в този ред. Това е Бенра. Тя нарича творбите си „раз-мисли, страдащи от клаустрофобия“ и с усмивка пояснява – „това са раз-кази за живия живот, докоснат, изживян, усетен, раз-мислен“. Държи на тирето, защото смята, че то е онази тънка, почти невидима граница, която се явява вододел между художественото творчество и неподправеното случване.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на literatura@club50plus.bg

 


Създадена на 06.05.2011 г.

Коментари

  • 11340e666a9b537364b2bdecb8649a3d?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Albena написа:

    Преди повече от 7 години

    г-жо Костадинова, г-н Ризов, благодаря ви за хубавите отзиви!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Костадинова написа:

    Преди повече от 7 години

    Размечтах се... Толкова силно въз-действащо... Очаквам още.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Ризов написа:

    Преди повече от 7 години

    Без коментар!!! Продължавай! Бих искал да прочета още от теб. На един дъх без - да искам да видя първо края.