Страх

Normal_252592_4033194220852_243714672_n

Приликата с действителни лица и събития е случайна

Като ме заболя един ми ти зъб, като взе да ми расте оня мъдрец, казвам ви - цяла седмица фучах и трещях у дома като буреносен облак, без обаче да казвам какво ми е. Та нали в противен случай жената щеше да ме замъкне на зъболекар, а аз през целия си съзнателен живот никога не съм стъпвал при тези шарлатани. Благословен съм с хубави и здрави зъби, та никога не ми се е налагало. Само от страшните истории, които са ми разказвали приятели и познати, развих невъобразимо тежка фобия от зъболекарите. Веднъж дни наред сънувах кошмари как ме гонят някакви в бели престилки, опръскани с кръв. Имаха яростно изкривени физиономии, а в ръцете си държаха зъболекарски инструменти, които моето развито въображение рисуваше като древни уреди за средновековни изтезания. Събуждах се с писък, облян в пот и винаги проверявах дали всичките ми трийсет и два зъба са там, където им е мястото. Жената ме поглеждаше сънено и сърдито ме питаше какво съм сънувал този път.
- Гонеше ме Светата инквизиция – отговарях с треперещ глас.
- Лудите те гонят тебе – изръмжаваше ми в отговор тя и се обръщаше на другата страна, като придърпваше по-голямата част от юргана към пищната си задница. И това ми било съпружеска загриженост! След секунди гръмовното й хъркане отново разцепваше тишината, принуждавайки кучето да се изнесе от стаята. Все едно слушах как стар локомотив дерайлира от релсите. А още по-интересното в случая бе, че тя никога не повтаряше един и същи тон, а маневрираше между разнообразни комбинации от ниски и високи октави, както и всевъзможни звукови интерпретации.
Аз на свой ред въздъхвах тежко, завивах се с останалото крайче на юргана и под звуците на хъркащия й музикален съпровод, бивах неусетно съпроводен в страната на сънищата. Докато се въртях и усуквах на всички възможни посоки в неспокоен сън, болезненият мъдрец продължаваше да расте и да набъбва.

***

На следващата сутрин се събудих с измамното чувство, че цял оркестър марширува в главата ми и стъпва по възпаленото място, което пулсираше от чудовищна болка.
Замъкнах се криво-ляво до банята и ужасено се вгледах в огледалния си образ, който страдалчески се опита да ми се усмихне. Причината да не успее бе огромният оток, който издуваше лявата ми буза, все едно бях засмукал цял орех.
- Ама сто за цудо? И тас добра, какво дозивях да ми се слуци...
Даам, единственият нормален звук, който можеше да излезе от устата ми в момента, бе някакво нечленоразделно фъфлене, което да ме унижи допълнително, все едно болката и подутината не ми бяха достатъчни.
- Скъпи, колко още ще се мотаеш в банята? Искам да си взема душ – гласът на жена ми бе последван от извънгабаритната й фигура, която застана на прага на банята със скръстени ръце. Когато ме видя, върху лицето й се изписаха разнообразни емоции, от пълна изненада и насмешка, до искрена загриженост и съчувстваие.
- Лелеее – изви напевно глас тя – Снощи си легнах с любимия мъж, а тази сутрин в банята ми се е намъкнал чичо Фестър.
Сравнението със знаменития герой от "Семейство Адамс" никак не ми се понрави, но трябваше да отбележа, че жената беше абсолютно права. Бях недоспал и подпухнал, с пребледняла физиономия в тебеширен цвят като лицето на японска гейша. Тъмнолилавите кръгове под иначе прекрасните ми небесносини очи ми придаваха още по-окаян вид. Предполагам, че всички тези черти ме доближаваха до външността на гореспоменатия лирически герой.
- Нисто ми няма. Само малко уакийка, да си изжабуря устицката и сте ми мине.
- Домашната ракия няма да я хабиш! Само капчица да се пролее от нея и...- тя не довърши изречението, но ми стана пределно ясно, че по-скоро ще ме прати при така наречените стоматолози, за да проливат моята кръв вместо безценната семейна ракия.
- При тези мъцители и изнудваци кракът ми няма да стъпи, цувас ли?
Много бързо си промених мнението, когато жената зае сърдитата поза, с ръце във формата на буквата "Ф" и непоколебимо свъсени рошави вежди, нетърпящи възражения.
- Ще се запознаеш със семейния зъболекар още днес, господине! Две деца съм ти родила и то във времена, когато медицинската упойка още не съществуваше. Само аз си знам какви болки съм изтърпяла. Заприличах на хипопотам, жертвах красотата, младостта и най-хубавите си години в името на нашето семейно щастие и фамилни традици, така че няма да търпя от тебе никакви възражения, тръшкания или детинско поведение. И ако само ти мине през ума да се отбиеш в кварталната кръчма, вместо в стоматологичния кабинет, кълна се – собственоръчно ще ти извадя болния зъб с ръждясалите клещи от работилницата на чичо ти.
След тази прочувствена и мотивираща реч, краката ми сами ме отведоха до кабинета на доктора. Все пак човекът имаше упойка – нещо, което жената нямаше да използва, ако реши да изпълни заръката си. А през тези двайсет години брак аз се научих на едно нещо – с жена и радио не се спори, ама никога! Страхът от нейните заръки бе по-голям от фобията ми към зъболекарите, затова реших да избера по-малкото зло, а именно: медицинското лице в бяла униформа пред домакинската фигура с готварска престилка.
И така, докато се опомня, вече седях в чакалнята на семейния зъбар и нервно потропвах с крак върху мраморните плочки. До мене седеше малко момиченце, което не изглеждаше толкова уплашено, колкото бях аз самият. Погледът ми шареше наоколо, все едно търсех изход за бягство, въпреки осъзнатата истина, че такъв просто няма и у дома ме чака нещо по-страшно от това, което неизбежно щеше да се случи в кабинета на доктора.
Очите ми се спряха върху табелката, окачена на вратата. Бронзовият надпис, издълбан в дървения материал, гласеше:

Доктор Зъбомир Душевадев
Семеен стоматолог

Кошмарите ми започнаха да се възвръщат. Никога през живота си не бях изпитвал такъв страх, кълна се! А звукът от машинката, който долавях през тънките стени на кабинета, никак не успокояваха моите душевни терзания. Дланите ми се потяха, сърцето ми блъскаше бясно в гърдите, все едно всеки момент щеше да изскочи оттам и да се хързулне по гладкия стерилен под. Толкова се бях притеснил, че дори зъбът спря да ме боли. Въобразих си, че нищо ми няма. Повярвах си, че подутината бе започнала да спада, затова най-решително се изправих на омекналите си крака с намерението да се прибера директно у дома. Дори бях забравил заплахите на жената. Тръгнах към изхода, когато вратата на лекарския кабинет рязко се отвори и оттам се показа самият доктор Франкенщайн.
- Следващият пациент, моля!
Бащата на малкото момиченце се изправи и каза:
- Бихте ли погледнали набързо зъбчето на дъщеря ми? Мисля, че малко се клати, а господинът до нас не изглежда никак добре и не искаме да го караме да чака.
Франкенщайн се приближи до малката пациентка, която послушно отвори уста и й хвърли един бърз поглед.
- Да, до няколко дни зъбчето ще падне само, така че предлагам да не тормозим госпожицата и да се заема с по-сериозните случаи. Съгласна ли си, малката?
Детето кимна ентусиазирано и стисна по-здраво играчката в ръцете си. Бащата благодари учтиво на зъболекаря, хвана момиченцето за ръка и двамата се отправиха към изхода. Бързаха да си тръгнат, а на излизане бащата ми хвърли скришом един покъртителен поглед, който аз разчетох като „Добре, че не съм на мястото на този нещастник."
Стоях замръзнал на едно място като ученик, хванат да преписва по време на контролно. Искаше ми се да попитам „А моето болно зъбче няма ли да падне само?", но много добре знаех какъв щеше да е отговорът.
- Заповядайте, влезте! – подкани ме зъболекарят.
Исках да го последвам, но краката ми не ме послушаха. Чувствах ги така, все едно бяха направени от пластелин. Отказваха да преместят натежалото ми тяло от плочката, върху която се бях настанил.
- Вие трябва да сте господин Страхилов. Жена Ви ми се обади, за да ме предупреди за Вас. Обещавал съм й, че всичко ще приключи бързо и няма да Ви боли.
Това ми звучеше като една добре изпипана лъжа, но все пак успях да събера достатъчно кураж да прекрача парага на кабинета, за да не се излагам. Когато вратата се затвори зад мен със злокобно скърцане, веднага се почувствах като хванат в капан.
- Трябва да смажа пантите, но все не ми остава време – обясни любезно Франкещайн. – Моля, седнете на стола, за да видим какво е положението с Вашия мъдрец.
Може би имаше предвид електрическия стол, погрешно наричан от пациантите зъболекарски. Само от вида на всичките тези модерни джаджи и инструменти за изтезания, по гърба ми полазиха студени тръпки на първичен ужас. Нужно ми беше страшно усилие на волята, за да седна на това кресло, символ на Светата инквизиция от двайсет и първи век.
- Не се притеснявайте! Напълно нормално е. Всеки изпитва страх на зъболекарския стол.
Приветливата усмивка и държание на зъболекаря не подхождаше никак на прякора, който му съчиних, за да ми олекне малко на душата.
- Дохторе – изфъфлих аз. - Мафнете „т" от думицката „штрах" ф изрехението и мозе би тогава ще лазбелете селиозността на шитуацията.
Гръмкият смях на доктора ме свари неподготвен. Мислех, че всички зъболечители са едни такива сериозни и начумерени, също като медицински данъчни инспектори, чиято задача е да направят ревизия на зъбите ми.
- Дааа, определено ще се наложи да извадим зъба, защото вече е прекалено късно за лечение. Не се тревожете, ще Ви сложа силна упойка.
- А не моше ли с някакфо лекхарстфо? – надеждата в мен все още бе жива, за разлика от проблемния зъб.
- Както вече казах, твърде късно е. Може би, ако бяхте дошли по-рано, щях да овладея ситуацията, но не и при това положение.
Зъболекарят приготви една инжекция, а иглата с размер XXL не вещаеше нищо добро или пък безболезнено.
- Сега мааалко ще Ви боцна. Това ще е единственият дискомфорт, който ще изпитате по време на процедурата.

следва...


Ето какво казва за себе си авторката : Родена съм в Бургас на 30 март 1987г. Зодия овен и инат. :) Завършила съм средното си образование в гимнзаия за изучаване на чужди езици "Васил Левски" - със засилено обуение по руски и английски. Висшето си образование също завърших в Бургас - Бакалавър Журналистика. Освен моето родно място, Бургас е и любимият ми град. Свързана съм емоционално с морето и независимо къде пътешествам, винаги се връщам тук. Защото домът е там, където е сърцето. А моето сърце може да тупти свободно единствено край брега на морето. Започнах да пиша разкази и стихове още като малка, като хоби, но се надявам да превърна това си занимание и в професия. Неслучайно съм завършила и тази специалност. Мечтата ми е да плувам с делфини, да пътешествам по света, да посещавам далечни и екзотични дестинации, за да пиша вдъхновяващи пътеписи, като тези на Алеко Константинов. :)  

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на literatura@club50plus.bg

Създадена на 25.04.2013 г.

Коментари

Все още няма коментари