Светът е малък - четвърта част

Normal_lili_panajotova

Докато се прибираше я обзе гняв! Беше гневна на всичко. И въпроси...
„А, сега? На къде? И то сама! Кой ще ме подкрепи безрезервно? Кой ще бди над мен? Кой ще разквасва устните ми? Кой ще държи ръката ми, когато издъхвам... Мразя те! Това, възмездие ли е?! И за какво? Спасих толкова много детски животи... Наказание?! Бях добра майка, добра съпруга, добра дъщеря... Чии грехове изкупувам?! Мразя те! Кой ще тръпне с мен за изхода и ще ме окуражава? Няма да ти позволя да ме погубиш! Ще се боря! Ще те победя! Та аз съм рицар! – сети се за ласкавото определение на Филип... Синът и..., не няма да се предам!"

Свлече се на колене, сълзите се стичаха неконтролируеми и отправи крещяща молитва...
„Колко пъти трябва да влизам в зловещият ад, Господи?"
Искаше да прогони чувството на безизходица, обреченост и мрачните картини на бъдещето...

- Хайде, събуди се спяща красавице! Зная,че ТАМ изгрева е приказен, но се върни ТУК, моля те – тихият, нежен като ефирно докосване глас на Иво – нейният приятел! Беше му казала на времето, когато се запознаха, че той е „брилянтът в короната" за нея с тези искрени и истински чувства, с които я обгърна.
- Сияйна моя! Имам нужда от теб! Хайде, събуди се! Всичко свърши... Целуваше ръцете и с обич! Тя оцвети живота му, дарявайки го с така бленуваната рожба!
- Хайде, богиньо на утрото, съмна се...

Дълги, предълги 19 часа в неравна битка за живота й. Появиха се усложнения, появи се и кръвоизлив. Лудо звънене по всички хематологични центрове, Иза имаше рядка кръвна група... Упоиха я, за да не предизвикват излишно съдбата. Спеше три денонощия... и отказаше да се събуди...

- Моля те, Изи. Оставяш ме без избор, ще се обадя на Карло, той трябва да знае! Сигурно се чуди, защо не му звъниш, за да го попиташ как е?

Леко потрепване на ресниците... очните ябълки плахо се завъртяха в орбитата си... стон , тих и сподавен... пръстите на ръката и се раздвижиха в опит да ги стисне в юмрук... от гърдите й се отрони въздишка, една сълзичка се търкулна по бледата й буза... напукани устни... направи опит да проговори, но не излезе думичка, а само безмислен шепот...

- Хайде, боецо! Всичко зависи от теб! Моля те, бори се!
...една огромна и приятна сила я обхващаше в ласкава прегръдка и я понесе... достолепният усмихнат мъж...
- Пусни... пусни ми Ричард...

„Кой беше този глупак, който я обрече на самота?! Беше се възстановила след предателството на... Имаше силен характер и с малко помощ се справи! Един ден „цъфна" в кабинета му като бяла роза – щастлива! Толкова се задъхваше, когато разказваше за... Кристиан. Бил забележителен мъж! Личност с изтънчени способности и неотразим чар! Дрън – дрън! И защо не й се обаждаше толкова дълго?! Нашепвал и приказка! Пишел и стихове! Винаги го оправдаваше, че е зает с професурата си, че пропуснал много време по болници с боледуването си... Глупости!!! Грешник! Убиваше я с илюзии, уби я с любовта й! Гад! Лустросан упорит глупак! Дал й обич! А, къде е сега?! На майната си! А, изобщо дали съществува?! Създали нещо истинско! Да, открадна сърцето й!!! Човек дава думата си, дава обещания, когато е убеден и знае, че ще ги спази! Ако толкова я обичаше, защо четири месеца не се е обадил?!"

Иво изобщо не го оправдаваше. Беше мъж на място и не можеше да приеме извинения за мълчанието му!
„Върви по дяволите, Кристиан!" Как му се искаше да му извие врата та този главандак!
„Разговаряли на фона на Клайдерман – било вълшебно!!! Мамка му! Вампир! А, не вълшебник!..."

Иво писа на всички приятели по света за състоянието й. Заваляха един след друг имейли. Не искаше нищо, само да изпратят цветя в деня на завръщането им. Организира всичко до последната подробност.
Когато я прибра у дома й, жилището приличаше на цветен оазис. Букетите бяха наслагани на всякъде, само малка пътечка, за да мине носилката.

- Добре дошла, сияйна!
- Благодаря ти, Иво!
- Честит рожден ден!
- Какъв рожден ден, та той беше... о, да, когато не знаех къде се намирам.
- Наркотична блудница, такава! Изкара ми всичките ангели!
- Благодаря ти, чудотворецо! Не зная какво повече да кажа. Ти ми спаси живота.
- Аз? Не! Двамата успяхме! Време ти е за Рая, принцесо!
- Хей, ти какво?! Отписваш ли ме вече?
- Много докачлива си станала, сияйна! Гледай колко много хора те обичат! Имаш цветя от цял свят, миличка. Имах предвид, че твоят Рай, тук на земята тепърва започва. Хайде да прочетем поздравителните картички.

Охо, Маргрет Уилсън – ООН, колегите ти от клиниката. Виж ти, Самюел! – „Прекрасна, лейди! Непрекъснато си в молитвите ми! Целувам те горещо! Обичам те!" Брей, ти да не би да го...

- Стига де, той ми е приятел, знаеш!
- Джон Стивънсън и Лий до Хан от мисиите. Ле-ле-ле що посланици си впечатлилааааа... Кой е този Силвестър – въпросът увисна във въздуха.

На вратата се позвъни. Спогледаха се. Не очакваха никого.
Иво отиде да отвори.

- Добър ден. Тук ли живее Зорница Бориславова?
- Да, но кой сте Вие?
- Казвам се Филип, приятел.
- Влезте тогава! Тя все още не може да става, но ще Ви се зарадва...
- Знаех си, че нещо се е случило! Не ми отговаряше месец и половина. Притесних се. Не можех повече да стоя в неизвестност и реших да я потърся. Знаех, че е от Варна, лекар убедих се много известна. А и с тези технологии, не е трудно да намериш някого...

Той спря на половин дума, когато влезе в хола. Почти не забеляза цветната феерия. Видя снимката! От нея го гледаше усмихнатото лице на приятеля му Карло от Ню Йорк... В пълно недоумение само с питащ поглед...

- Синът й.
- Не може да бъде! Къде е тя? Изи?!
- Филип, какво правиш тук?!
- Мила, скъпа приятелко... той прескочи с един скок до нея. Сграбчи я, отривисто по младежки. Сълзите му... тези издайнически капчици...
- Не мога да повярвам! Защо не ми каза? Не ми отговори, притеснявах се. Мълчанието ти ме побъркваше! Ама нали всичко е наред... Ще ми разкажеш... Обърках се! И на всичкото отгоре си майката на Карло – добряка! Боже, мили! Колко е малък света!
- Хей, бързак! Пощади болната възрастна дама! Нали те учих на обноски?!

Очите и засияха, сякаш виждаше детето си...

- Майната им на обноските, ела да те прегърна! Ти си ме търсил? И ме откри! Дойде само заради мен? Без да мислиш?
- А, не! Търсих старата си шапка! Иза, теб приятелко! Теб! Сърцето не мисли, Из то чувства! Обичам те! А на добряка ще му смръзна усмивката. Не ми каза...
- Лудо магаре, такова! И аз те обичам! Нямах време да му разкажа...

„Каква жена?!" – мислише си Иво. Само няколко часа с нея и преобръщаше сърца, правеше хората по-добри. Но не беше истински щастлива. Пак се сети за онзи глупак и стисна юмруците си...

- Повече не ме карай да те търся! Ще ми пишеш всеки ден, обещай! Ще говорим по скайп. Оздравявай бързо и ще ми дойдеш на гости!
- Хо-хо-хо! Може ли веднага? Филип, благодаря ти, момчето ми. Ти ми направи най-големия подарък! Черешката в мартинито си ми ти! И да не забравиш да купиш от любимите ми пури! Нали запомни Фуенте опус Х, че да запалиш една...
- Беше страхотна изненада, нали Иво? Сега и духът от бутилката да излезе, приказен дворец да ми донесе, няма да го забележа. Тя му разказа за случайното им запознанство.

(трета част, Очаквайте продължение, пета част)

 

Коя е Лили Панайотова

Геолог по професия, пътешественик и поет – по душа. Нейният град е Варна, но се чувства еднакво комфортно край морето, на поход в планината, или на екзотично пътешествие. Обича да пътува и да описва своите пътувания, обича музиката, поезията.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на literatura@club50plus.bg

 


Създадена на 22.11.2011 г.

Коментари

Все още няма коментари