Търговецът с печален образ

Normal_dsc01222

- Свалям цената с триста лева и си стискаме ръцете. - отсече Манол.
Върлинестият клиент омърлушено затърка очилата, вперил поглед в момичето до себе си. То пък, толкова запленено гледаше опела, че продавачът вече предвкусвашe продажбата.
- Става! - предаде се сухарът. За сватбата е... - едва ли не се оправда той, все едно на някой му пукаше.

 


- За сватбата! - светна лицето на Маньо. - Обичам ги тия празненства. Това ще е от мен.
Мушна се в халето и след миг излезе с комплект нови калъфки за седалките, които тържествено връчи на девойката. Тя гордо изгледа баща си и сделката бе окончателно финализирана.
„Какъв бях, какъв съм сега!" - с гордост огледа плаца, след като изпроводи клиентите. Над тридесет автомобила бяха наперили муцуни, очаквайки новите си стопани, а от чужбина идеха още. Схлупената работилница на баща му все още стоеше в съседния двор, затисната от сянката на остъклената сграда, която вдигна преди година. Пазеше руината, за да му напомня от къде идва. Корените на рода им беше от Делиормана и старият не веднъж го напомняше.
- В ремонта е хляба, момче! - поучаваше го баща му.
Манол от дете му помагаше да изчукват ударени коли и що годе връзваха двата края. По онова време от целият град се стичаха закъсали шофьори и след месеци, а понякога и повечко си тръгваха доволни. Затова решиха, той да завърши техникум, а впоследствие успяха да оборудват и работилница: закупиха малък струг, рунд и ръчен абкант, привлякоха още работа и дръпнаха напред. През деветдесетте обаче, пристигнаха промените и трябваше да вървят в крак. Въпреки несъгласието на стария, Манчо заряза ремонтите и стана търговец.
- Защо да поправяме тия трошки, като западът е заринат с коли, бе тате? - повтаряше ден след ден, ама старецът не слушаше. Така и си отиде - отзад, с оксижена в ръце.
Яростни ругатни от края на редицата привлякоха вниманието му. Три запотени момчета с пъшкане измъкнаха двигателя на сивкав джип и го тръшнаха на постланото платнище. Познаваше ги отдавна, грижеше се за тях, а откакто възмъжаха им даваше и работа. Щом доближи, те с гордост го изгледаха.
- Ще го поправим, шефе. - подвикна Кирил - най-едрият помежду им. - Щом го извадихме, ще успеем и да го върнем.
- Браво на вас, момчета. Елате после за премии. Продадохме опела.
Младежите радостно удариха ръцете си една в друга и се забързаха. Само след час се бяха измили и рапортуваха. От време на време Киро с тъга поглеждаше другарите си, а те, също като него се правеха, че не забелязват нищо. Не им се щеше шефът да знае, че го жалят. Този мъж даваше мило и драго за дечурлигата от квартала, а когато най-сетне се сдоби с рожба, тръпнеше от мъка. От месец тригодишната му дъщеричка линееше и чакаше донор за костен мозък. Мнозина приятели се отзоваха на помощ, но засега нищо. Да не говорим, че поради нелепи здравословни причини, лекарите не можеха да ползват неговия. Въпреки, че умело прикриваше настроението си, Манол вече не бе същият: косите му посивяха за месец, а късата брада се прошари с бяло.

Това иначе ведро лице, напоследък излъчваше обреченост и спотаено безсилие. Иронията се подсилваше и от факта, че търговецът от години не пропускаше дарителска акция. Поне два пъти годишно даваше безвъзмездно кръв, а след като отби военната служба многократно бе донор и на семенна течност. Чак на четиридесет и седем, дочака детето си, а сега в стремежа си да го опази, направо линееше.
- Отивам до болницата, а вие тук почистете! - тръгна да излиза собственикът, когато стационарният телефон иззвъня.
- Предчувствам, че отиваш при нея? - прозвуча гласът на отдавна забравената братовчедка Хана.
Манол моментално долови тържествената отсянка в думите и надеждата леко по-леко озари очите му.
- Казвай? - попита, тръпнещ за добри новини.
- Намериха се доста донори. - уклончиво, но доволно отвърна гласът. - Нали помниш колко те агитирах, като млад? Е, сега ти се връща.
В главата му се врътнаха отдавна забравени случки. Братовчедката, която можеше да му бъде майка, а донякъде и беше, на времето работеше в националната банка за съхранение на генетичен материал. Именно тя го бе подтикнала към донорското, пренебрегвайки донякъде строгите разпоредби на институцията, а после се загуби в чужбина. Ето, че сега бе разбрала за бедата, вероятно от близките и се появяваше точно навреме.
- Какво искаш да кажеш? - попита с нетърпение.
- Семето ти не е стояло напразно, Манчо! - подхвана Хана, както едно време. - Естествено, че него сме раздавали първо. За това са роднините. С една дума, се обадих тук-там и сега при Верчето чакат доста от братята й. Горят от желание да помогнат.
Неудобството, че тогава Хана бе пренебрегнала и други етични норми се изпари щом ставаше дума за избавление и името на дъщеря му го върна в стаята. Наред с изумлението от новопоявилите се потомци, радостта от спасението го окрили и той се усмихна на момчетата.
- Тръгвам веднага. И без това ме хвана на вратата. Много ли са? - попита кой знае защо на края.
- Тридесет и един... и все момчета. От дванадесет до двадесет и три години. Ще се видим там. - тръбеше гордо братовчедката.
- Тридесет и един! - мърмореше невярващо в колата. - Тази жена се е увлякла.
В болницата, нямаше място за удивление. Сякаш армия от младежи се бе струпала около Верка и след кратки спорове, младежите се насочваха към операционната. Опитът му да се приближи бе осуетен от потомците. Все едно виждаше множество подмладени копия на самия себе си. Двама от най-големите бяха взели нещата в свои ръце и се разпореждаха с останалите. Скоро бяха организирани дежурства и строго разписание за посещения.
- Не се блъскай, старче. - сопна му се едно от момчетата. - Като не си взел мерки навреме, сега се дръпни. Ще се оправим и без теб.
- Да беше помислил, преди да създаваш толкова деца? - упрекна го друг младок със скъпарски костюм.

 

Изумлението на търговецът растеше, но радостта от избавлението на дъщеря му не можеше да бъде помрачена от странните забележки. Хана уж щеше да дойде, но така и не се показа. Тези неочаквани срещи се превърнаха в ежедневие и скоро забеляза, как някои от майките, особено на по-младите му синове, определено го гледат накриво. Верка вече се възстановяваше от операцията, но колкото по-добре се чувстваше тя - толкова по зле се чувстваше жена му - Анастасия. Дали покрай приказките на лекарите или поради очебийната му прилика с много от момчетата, тя бе събрала две и две. Намеци за разюздана младост и невъздържаност все повече се чуваха от устата й, а той недоумяваше, как да реагира. Няколко пъти я засече да си шушука с три от непознатите жени, а после да го поглежда с присвити очи.
- Не ги познаваш, а? - изсъска един ден, след като Верчето окончателно оздравя. - А тия деца, кой ги е нацвъкал, бе? - последва опустошителна плесница. - Манчо Казанджийски от Делиормана, кара до момиче. - презрително изсумтя жената и го напусна.
Оправдателните обяснения относно стремежа му да помага на хората, бяха подминати с възмутени крясъци и нови шамари. Последвалата призовката за развод бе само началото. Пет-шест от жените, започнаха да се мъкнат във фирмата и да предявяват претенции. Децата му го гледаха с ненавист, а той им отвръщаше с цялата любов на света. Напразно. Някогашният веселяк и мъж с рицарска осанка се превърна за месеци в развалина. Продаде новата сграда със земята под нея и внесе парите на Верчето.
„Поне тя, да ми е жива и здрава." - поплакваше понякога, Манчо в старата работилничка на баща си. „Исках да направя добро и то ми се върна. Макар и на неочаквана цена, братята я спасиха. Така е трябвало до стане." - утешаваше се бившият търговец и по цяла нощ чоплеше стария си мотор.
Помощниците му многократно идваха да помагат, но той твърдо ги отпрати. Даде им по една кола за спомен, а останалите отидоха в синовете. Сякаш съдбата ги бе изчислила, да са точно за всички.

Така самотен и обруган дочака обаждането на Санчо. Единственият му приятел от техникума си остана заклет моторист и все още се прехранваше от каскадьорските си умения. С вълнение си припомниха плановете им за рекламно шоу: по сценарий, Санчо трябваше да прелети с мотора по специално пригодена рампа над строените коли на приятеля си и тържествено да се приземи от другата страна. Щяха да вдигнат продажбите в автокъщата, пък и рейтингът на каскадьорът щеше да нарастне.
- Всичко пропадна. - разказваше му с покруса. - А ти? Как си, приятелю?
- Всяко зло - за добро. - утешаваше го Санчо. - Срещу мен са вълните, а зад гърба ми бучат ветроуловителите на Калиакра. Рампата е насочена към морето, където ще скоча след ден. Ще станат страхотни снимки и ми се ще да дойдеш, друже. Морето цери и най-големите болки - знаеш.
За радост и на двамата, Манол склони. Натовари мотоциклета в единствения бус, който остана, а после дълго сортира багажа си; няколко обемисти торби и сак с дрехи. Остави на масата предварително написаното писмо и тръгна.
Срещата със Санчо за малко го оживи. За пръв път от месеци се освободи от тежките мисли и двамата надълго си припомняха за младежките лудории.
- Какво направи, прогресът с нас, приятелю? - говореше тъжно Манол, след временното отпускане. - Банки за съхранение на семе, банки за омърсените ни пари и година след година, все по-проклети болести. Съсипват децата ни, съсипват и нас - възрастните, а като прибавиш и разводите към всичко това, животът ни се превръща в безумие... Що за жребий ми отреди съдбата? - продължаваха обърканите му излияния.
Нежният шум на гигантските мелници за енергия шептеше в ушите им в синхрон със затрогващите думи.
- Остава ни, да яхнем конете. - усмихваше се пълничкият моторист. - Поне тях, не могат да ни отнемат.

В полунощ си легнаха. На сутринта предстоеше „скокът в бездната", както се шегуваше Сани и трябваше да починат.
Манчо изчака всички да заспят и останал сам, тихо закачи подготвените въжета към теглича на буса. Не бе трудно да обърне рампата за скокове, след като го бе проиграл в ума си. После бавно, като в средновековен ритуал разтвори багажа си и подреди доспехите; блестяща ризница, изкована от калници с цвят металик; наколенки и щит, а накрая шлемът от неръждаема стомана. Няколко автомобилни гърнета бяха отишли за този шедьовър, накичен отгоре с паунови пера. От продълговато платнище измъкна и снади елементите на копието. Над четири метра се издължи древното оръжие, а той уверено нахлузи отпред острието му, наточено до съвършенство на струга. Погледна с опитно око гората от въртележки, затиснала нощният мрак пред взора му и възседна мотора.
С гръмотевичен вик: „Напред..!" - рицарят от Делиормана, полетя към мелниците, насочил копие към сърцата им.
Санчо се спотайваше на метри зад съоръжението, дал воля на сълзите си. От колко години му идеше да стори същото, но дели Манчо, както го наричаше насаме, беше само един!

 

Кой е Симеон Христов

Макар, че се опитва да пише отдавна, Симеон Христов участва в литературни конкурси от началото на 2010 г. Оттогава има няколко скромни отличия на този фронт, а в реалния живот се занимава с изпълнението на рекламни и не толкова рекламни проекти.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на literatura@club50plus.bg

 


Създадена на 25.09.2012 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    николова написа:

    Преди около 7 години

    Много ми хареса!До края не можеш да се откъснеш от него.Поздравления за разказа!Успех!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Елена Георгиева написа:

    Преди около 7 години

    Чудесен разказ! Прочетох го на един дъх. Моите поздравления, към автора за хубавият разказ!