Ъгълът на кръстопътя

Normal_albena

Десет часа четиридесет и три минути. Главата я боли, а стомахът е свит на топка. Гади ѝ се.

Дванайсет  и пет минути
Колежката я кани да обядват заедно. Отказва с кимане на глава. Има чувството, че ако проговори ще ревне.

Един и петнадесет минути
Миро звъни да я пита дали иска да вземе билети за кино. За петък.
Петък... кой знае какво ще стане до петък. Мълчи.
Миро я пита дали е добре. Не, не е добре. Предлага ѝ да отложи служебната вечеря и той да дойде да я прибера след работа. Да не идва, не може да отложи служебната вечеря.
– Звучиш ужасно!!! Да взимам ли билети за петък или не??? Ако не ти се ходи...
Не иска да го разочарова. Да взима и да приключват разговора. Още малко и ще ревне.

Три  и тринадесет минути
Джи ес емът ѝ изписуква.
„Довечера в 7 на ъгъла. Ще дойдеш, нали?"
Взира се втренчено в екрана на мобилния. Усеща как ръцете ѝ треперят. Не отговаря.
– Какво ти е, не изглеждаш добре – в гласа на Евелина се чете загриженост.
Маха с ръка. Жест, който трябва да каже – Добре съм, нищо ми няма.
– Ръцете ти треперят...

Три часа и двадесет и пет минути
Джи ес емът ѝ отново изписуква.
„Ще дойдеш, нали? Обичам те". Обичам те... Обичам те... Обичам те Дъждовна вечер.
Сгушени под навеса на павилиончето за захарен памук чакаха бурята да отмине. Две деца мокри като палета, зъзнещи, но сякаш незабелязващи природната стихия. Той я беше прегърнал през крехките рамене в опит да я стопли, да я защити. Тя, потънала в топлината на прегръдката му, се чувстваше толкова уютно, че мечтаеше дъждът да не спира, никога.

– Обичам те – ѝ прошепна той, заровил пръсти в кестенявите ѝ къдрици, а дъхът му погали мократа ѝ страна. – Завинаги !
– Не обещавай неща, които не можеш да изпълниш – усмихна се тя. Завинаги е много дълго, – а момичешкото ѝ сърчице правеше пируети от щастие.
– Ти си моето момиче, нали знаеш. Ще те обичам толкова дълго, колкото е най-дългото време на света.
Устните му я изгаряха.

Искаше ѝ се да му зададе въпроса, който отдавна я измъчваше.
Защо, защо след като съм твоето момиче трябва да се виждаме тайно? Защо, след като съм твоето момиче, трябва пред другите да се държим равнодушно един към друг. Защо, срамуваш ли се от мен?
Но думите замряха на върха на езика ѝ. Не искаше да разваля мига, не и този, в който той ѝ беше казал първото „Обичам те".

– Обичам я! Тя е моето момиче! Завинаги! До края на света!
Момичето с дълга руса коса се усмихваше притеснено, сгушено в здравата му прегръдка.
– Ще се женим. Всички сте поканени!
Светът ѝ се разпадаше на малки парченца. Бурята ги завихряше и ги разпиляваше. Тя се луташе, безпомощна в опита си да ги събере и подреди.

Пет  и една минута
Джи ес емът иззвънява.
– Мамо, ще закъсняваш ли много довечера? Имам нужда от помощ по математика, утре ни е класното.
– Е сега ли чак се сети – щеше да каже всеки друг път.

Пет и двадесет и осем минути
Гласът на Евелина я изважда от унеса.
– Мери, имам нужда от съвет. В неделя съм на сватба на най-добрия си приятел. Какво да им подаря? Да им дам пари или...

– Вие, Димитър, взимате ли тази жена за законна съпруга?
– Не, не, не – иска да крещи – аз съм неговото момиче, той ми обеща да ме обича Завинаги. Вие знаете ли колко дълго е Завинаги???
– Ако някой иска да каже нещо да говори сега или да замълчи... Завинаги.

Страните ѝ са мокри, както в онази нощ.
Много са сладки нали – Ана се усмихва до нея – Не плачи, не губим приятел, просто вече няма да е сам. Не се ли радваш за него?

– В болест и здраве... в радост и мъка, докато смъртта ....
Умира. Душата ѝ умира. Завинаги... остава без душа.

– Дай им пари, те ще си купят, каквото им трябва.
– Ама не е ли по-хубаво нещо за спомен.

Спомен. Спомените я заляха като лавина.
– Запознайте се – това е Димитър Петрински – представител на на новите ни медийни партньори.
– Димитър, това е
– Мери...– гласът му... онзи плътен тембър, който каза: Обичам те... който каза: Обичам я...
– Щях да кажа Марияна Григорова, но вие двамата явно се познавате.
– Не съм те виждал цяла вечност – очите му я обследват – от главата до петите, усеща как търси погледа ѝ.

Спомени, спомени се боричкат там някъде. Изникнали от бездната на времето.
– 20 години – гласът ѝ е равен. Ръката му изгаря нейната, точно както устните му я изгаряха там, тогава, някога.
– Леле, кога минаха. Изглеждаш чудесно...Григорова...?
– Чудесно като за жена без душа, нали – напират думите, но както винаги тя ги озаптява.
– Да, чувствам се чудесно. Омъжена съм, имам двама сина. Всичко е чудесно.

Завинаги!

Шест  и тридесет и една минута
– Приятна вечер.
– Приятна вечер.
– Приятна вечер, Мери.
– Приятна вечер.
– Да те метна ли до вас, Мери, или Миро ще те вземе?
– Не, Ина, имам уговорка за вечерта... с...

Телефонът ѝ звъни
– Мери! Аз съм! Луд съм! Откакто те видях не мога да мисля за нищо друго освен за теб! Трябва да те видя, моля те! Знам, че сгреших, знам че те нараних. Какъв глупак съм бил. Глупаво хлапе. Когато те видях, осъзнах че винаги съм обичал теб и само теб.

e-mail
Душата ми е пуста, когато си далече.
Душата ми е празна, предател ме нарече!
Обичам те до болка, раждам се умирам.
Обичам те, о Мери, навсякъде тебе съзирам
.

Трябва да те видя. Във вторник, в 7 на ъгъла до офиса ти, пред smootbar. Ела, трябва да дойдеш, заради миналото ни, заради нас!

6 часа и 52 минути
замята шала и нанася тънък пласт бледорозов гланц на устните си.
Миналото...Минало..тогава някога
... да взема ли билети за кино?
... Добре ли си?
... Глупаво хлапе... теб... само теб
... Завинаги
... Имам класно по математика
... Изглеждаш чудесно
... Имам чудесно семейство... чудесно.
... Теб... само теб
.

7  и две минути
Жълтата кола набива спирачки досами краката ѝ
– Улица „Настояща" 53... в квартал „Бъдеще", моля! Шофьорът я поглежда в огледалото
– Усмихвате се... явно денят Ви е бил хубав.
– Страхотен беше... както и усещането, че имам всичко, което искам, дори душа.


Коя е Бенра

Филолог по образование, блогър по интернет битуване и майка на тийнейджърка – не непременно в този ред. Това е Бенра. Тя нарича творбите си „раз-мисли, страдащи от клаустрофобия“ и с усмивка пояснява – „това са раз-кази за живия живот, докоснат, изживян, усетен, раз-мислен“. Държи на тирето, защото смята, че то е онази тънка, почти невидима граница, която се явява вододел между художественото творчество и неподправеното случване.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на literatura@club50plus.bg

 


Създадена на 20.09.2011 г.

Коментари

  • 11340e666a9b537364b2bdecb8649a3d?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Albena написа:

    Преди около 8 години

    галактика, поздрави!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    галактика написа:

    Преди около 8 години

    Ин и Ян ....